Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (134)

7

На следния ден Фортуната се почувствува по-добре, но още лежеше, когато съпругът й се качи да я види, след като се бе завъртял в аптеката.

— Как си? — запита той, като се наведе и я целуна по челото. — Можеш да станеш. Денят е хубав. Здравето ми е по-крехко от твоето и въпреки това не се оплаквам толкова. Усещам такава слабост, че понякога не мога да си помръдна пръста. Всички кости ме болят и на моменти имам чувството, че главата ми е празна, без мозък… Но не ме боли, а това е лош признак, защото мигрените са в основата на живота. Не знам какво става с мен. От време на време се разсейвам, потъвам в забрава, чувствувам се глупак и не зная нито къде се намирам, нито какво върша… Какво ли ще стане, ако си загубя паметта и забравя най-важните неща, които зная?… Ти ще се оправиш още утре, но аз не зная докъде ще стигна с всичко това. Балестер ме съветва да вземам желязо, ама в големи количества, според него имам нисък хемоглобин и сигурно е прав… Тази моя машина никога не е била нещо изключително, а сега не струва пукната пара…

Фортуната го гледаше с дълбоко съжаление. Може би тъкмо то освежаваше сестринската й нежност към него, която бе почнала да крее. Но не беше съвсем сигурна и когато Макси излезе, помисли, че ще трябва да положи колосални усилия рахитичното растение на любовта да не увехне.

Малко по-късно, докато седеше в стаята си близо до балкона, през който влизаше слънцето, дочу откъм стълбището някаква врява и не можа да разбере веднага дали бе причинена от радост или от гняв. Още не бе успяла да се изплаши, когато нахълта Николас, обзет от неудържимо ликуване, с пламнало лице и искрящи очи и я прегърна с всичка сила.

— Честитете ми всички… Край, свърши се… Не беше благоволение, а справедливост. Все пак съм искрено благодарен на хората, които…

— Слава богу! Перикито вече е свещеник — рече доня Лупе, която влезе след него, получила в коридора, задушаваща прегръдка, и лицето й светеше щастие, че най-сетне се е освободила от тоя ненаситник. — Къде те назначиха?

— В Ориуела, лельо — отвърна духовникът, потривайки ръце. — Катедралата не е свястна, но ще гледам да я сменя.

— Бях така сигурна, че ще станеш каноник, както че съм жива.

— Колко се радвам! — обади се Фортуната, колкото да каже нещо и надникна през стъклото към улицата от страх да не би да прочетат по лицето й какво си мисли за назначението на девера й.

„Какво нещо е светът — рече си тя. — Дон Еваристо се оказа прав. Има две общества, едното се вижда, другото е скрито. Ако зависеше от мен, тоя глупав като гъска, прост и смрадлив тип нямаше никога да стане каноник! И е толкова доволен!“

— Още утре отивам да ме въведат в длъжност… Но преди това каня всички на угощение. Хуан Пабло още не знае. Ще побеснее! Вчера се обзалагаше, че няма да ми дадат синекурата. Тоя Вилялонга с голям човек, а Фейхо е истински благородник, министърът също… Знаете ли кой ми каза новината? Леополдо Монтес, който сега се радва на благоволение. Изтичах там и когато шефът на персонала за катедралите потвърди, че няма лъжа, едва не припаднах. Пълномощното беше при него, не ми го бяха изпратили, защото не ми знаели адреса… Пак повтарям, каня всичко живо… Ще черпя кой каквото иска… Каня Торкемада, Балестер, доня Каста и симпатичните й дъщери…

— Спри, синко, спри — разсърди се доня Лупе. — Годишната ти заплата няма да стигне да поканиш всички. Ако си мислиш, че аз ще поема разноските, много се лъжеш…

Тогава Николас се успокои и възприе типичния за свещениците тон, с който умееше отлично да оправя неразбориите, предизвикани от гнева или радостта му.

— Нищо, доволен съм, макар и да съм го заслужил с ревността в учението и услугите си в изповеднята, мисля, че не е нужно да се гордея. Още отсега твърдя, че ще се спогаждам с другарите си от клира… това е. Радвам се, когато цари мир и разбирателство сред духовните пастири. Спокоен живот, литургийка рано сутрин, хорче преди обяд и след пладне, служба пред олтара, когато е мой ред, разходчица привечер и да става каквото ще.

Докато обядваха, Фортуната не можеше да прогони от ума си следната мисъл: „Ако си направил добро, като ме превъзпитаваше, глупако, вече съм ти го платила и не ти дължа нищо.“

— Налага се да прескоча до заложната къща — каза й по-късно доня Лупе, — днес започват разпродажбите. Внимавай с Папитос, че напоследък много се е отпуснала. Ще я поквариш с твоето доброжелателство. Навъртай се из кухнята и не я изпускай от очи. Нареди й да сложи треската да се изкисва или я сложи ти. Като се върна, искам всички дрехи да бъдат изпрани.

Фортуната остана сама с малката, но нямаше как да я наглежда, тъй като целия следобед идваха гости. Най-напред пристигна доня Каста Морено, вдовицата на Саманиего, с дъщерите си, две млади жени, които бяха отлично възпитани или поне те си мислеха така. Майката бе от рода Морено, който през трийсетте години на века се бе разделил на два големи клона: богатите Морено и бедните Морено. Макар и родена в първия клон, сега тя бе член на втория. Беше се омъжила за Саманиего, който бе свестен човек и експерт във фармацевтиката, но не бе успял да забогатее. По линията на Трухильо доня Каста бе далечна роднина на Барбарита; големи приятелки като деца, сега те почти не общуваха, защото състоянието им и превратностите на живота ги бяха отдалечили твърде много една от друга. Отношенията им бяха неустановени. Понякога се поздравяваха, когато се срещнеха, друг път — не. Беше ги сполетяла съдбата на мнозина, които са били близки в детството си, но после в продължение на дълги години са били разделени. И при новата среща се чудят дали да си заговорят, или не, но в края на краищата мълчат, тъй като никоя не се решава да почне първа.

По-близко и установено бе роднинството на Каста с Морено-Исла, който бе от богатите Морено, но поддържаше връзки със семейството на бедната Морено, като я посещаваше от време на време. Говореха си на ти, лош навик, останал от детските години, ала отношенията им бяха хладни, което бе абсолютно необходимо, за да се спазят родовите принципи. Освен това клонът Морено-Исла сродяваше доня Каста с Гилермина Пачеко, но това роднинство бе толкова далечно, че не можеше да го надуши и хрътка. Гилермина и вдовицата на Саманиего никога не бяха общували.

Доня Каста обичаше да се хвали, че бе дала отлично възпитание на двете си дъщери. По-голямата, Аурора, хубавелка и вдовица на един французин, бе доста енергична жена. Известно време бе живяла във Франция, където бе ръководила голям магазин за бельо; притежаваше независим дух и бе надарена с тънък търговски нюх. Олимпия, по-малката, бе посещавала консерваторията седем години поред и бе получила множество добри бележки на изпитите по пиано. Мечтата на майка й бе да я види преподавател с диплома и за да получи добри бележки на изпитите, я караше да учи една пиеса, с която влудяваше съседите денем и нощем, месеци наред, дори години. Момичето имаше доста обожатели, но за женитба още не бе ставало дума.

Фортуната изпитваше голяма симпатия към Аурора и съвсем малка към майка й и към Олимпия. Боеше се да не би да я вземат на подбив, загдето няма образование, и да се отнесат високомерно заради миналото й. Признаваше значителното им превъзходство в обноски и уместна употреба на изтънчени думи и понякога не разбираше какво си говорят, а само кимаше с глава в знак на съгласие. Макар и да не мислеше като тях, винаги приемаше мнението им, тъй като не смееше да изрази своето на глас. Поради душевното си състояние тоя следобед съпругата на Рубин бе по-стеснителна от всякога и й се щеше те да си отидат час по-скоро. Но за беда доня Каста никога не бе изпадала в такава словоохотливост. Искрено съжаляваше, че доня Лупе не е в къщи, за да й съобщи важната вест. Аурора била на път да оглави един магазин за бельо, аранжиран в стила на най-добрите магазини на Лондон и Париж. Какво ще кажете?

Жената на Макси се мъчеше да прикрие досадата си от всичко това, като отвръщаше на преувеличенията на доня Каста с възклицания на учудване и съгласие.

— Моята дъщеря — добави вдовицата на Саманиего — ще ръководи отдела за trousseaux^[1], пелени за кръщавка и други елегантни стоки, ще получава заплата и ще участвува в печалбите. Собственик на този голям магазин, който толкова ще привлече вниманието, е Пепе Саманиего, финансиран от моя братовчед дон Мануел Морено-Исла, най-добрия и щедър човек на света и с капитал… какъв капитал! И да видите, ерген е и си прекарва живота в Лондон, скучаейки… А аз казвам, че би могъл да ощастливи някое от многобройните момичета в рода… Всеки път, като ме навести, му държа речи, както той се изразява, а той се смее, смее…

„Но какво ме интересуват мен тия неща!“ — мислеше си Фортуната, която не можеше повече да играе ролята си, нито знаеше откъде и как да вади едносричните думи и усмивките.

Най-сетне милосърдният бог пожела трите Саманиего да си тръгнат, но не минаха и десет минути и ето че се появи дон Еваристо, придружен от слугата си, който го бе уловил подръка, и Фортуната го отведе във всекидневната, където старецът се отпусна тежко в едно от креслата.

— Доня Лупе?…

— Няма никой — отвърна тя, което означаваше: сама съм и можете да говорите спокойно.

— Аха, сама… Как си? Казаха ми, че си била… че сте била нещо болна…

Като му обясни, че няма нищо сериозно, палавницата приседна до него с намерението да му довери истинската си болка, която бе от духовно естество и с най-тежки признаци. Възнамеряваше да запита своя мъдър приятел и учител защо съвсем краткият им разговор с Хасинта бе предизвикал целия този безпорядък. Какво общо имаше тази жена с поведението и чувствата й? Проницателният познавач на света и човешката душа щеше да й каже нещо съществено по въпроса, защото тя напразно си блъскаше ума да разбере по какъв начин красавицата бе успяла да смути духа й. Ако бе ангел, защо я правеше лоша? Защо за нея бе също като дявола, изкушаващ бедните създания да вършат злини? Значи, не беше ангел. Искаше да го попита и за един друг неясен въпрос, а той бе, че изпитваше силно желание да прилича на тая жена и да бъде ако не по-добра, то поне равна на нея. Значи Хасинта не беше и дявол.

Но бе трудно да се изрази тъй, че приятелят и да я разбере, защото, както вече знаем, никак не я биваше да намира думите, с които обикновено се говори за сложните и духовни проблеми.