Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (31)

4

— Стига, стига; не споменавайте повече заглавия и не ми показвайте повече папки. Нали ви казах, че не обичам книги по абонамент. Пратките се губят и човек ще се побърка… Предпочитам да взема някое пълно издание. Но не бързам. Сигурно сте уморен от толкова тичане насам-натам. Искате ли да пийнете една чашка?

— Много благодаря. Никога не пия.

— Не? Пък онзи ден, когато се видяхме у Хоакин, той казваше, че сте малко пийнал… ще рече, малко развеселен…

— Простете, господин Санта Крус — възрази Идо засрамен. — Аз не се напивам, никога не се напивам. Но по някой път, без да знам как и защо, ме обхваща някаква възбуда и ставам един такъв нервен и сякаш изпускам искри… наелектризирвам се. Виждате ли?… Вече съм така. Обърнете внимание, господин дон Хуан, и забележете как ми играе левият клепач и този мускул на ченето от същата страна. Виждате ли?… Представлението вече се захвана. Откровено казано, тъй не може да се живее. Лекарите ми казват да ям месо. Ям месо и ставам по-зле. Ето, вече съм като пружини на часовник… Ако ми позволите, ще се оттегля.

— Човече, не; починете си. Ще ви мине. Искате ли чаша вода?

Хасинта съжали, че Хуан не го пусна да си върви, защото мисълта, че тоя човек може да падне тук в гърчове и вдъхваше отвращение и страх. Тъй като Хуан настоя с чашата вода, съпругата му каза тихо: „Този нещастник е по-скоро гладен.“

— Я да видим, господин Идо — заяви дамата, — ще хапнете ли една пържолка?

Дон Хосе отговори мълчаливо с изражение на дълбока недоверчивост. Все по-странен изглеждаше погледът му и по-усилено трепкането на клепача и бузата му.

— Простете ми, госпожо… Тъй като ми се мае главата, не мога да си дам сметка за нищо. Вие казахте дали бих хапнал една…

— Една пържолка…

— Главата ми не може да прецени добре… Страдам от забравяне на имена и други неща. На кое казвате вие пържола? — добави той, като вдигна ръка към настръхналите си коси, през които паметта му изтичаше, а влизаше електричество. — Случайно туй, което вие наричате… не знам как си, не е ли едно парче месо с дръжчица, която е от кост?

— Точно! Ще повикам да ви я донесат.

— Не се безпокойте, госпожо. Аз ще повикам.

— Да му донесат две — каза господарят, наслаждавайки се на мисълта, че ще види как яде един гладуващ.

Хасинта излезе и докато беше навън, Идо говореше за злата си участ.

— В тази страна, господин дон Хуанито, не се покровителствуват науките. Аз, който съм бил преподавател в основното училище, аз, който съм писал развлекателни произведения, днес трябва да се посвещавам на посредничество на издания, за да занеса комат хляб на децата си… Всички ми казват: „Ако се беше родил във Франция, сега щеше да имаш хотел…“

— Не ще и дума. Не виждате ли, че тука няма кой да чете, а малцината, които четат, нямат пари?…

— То се знае — казваше Идо час по час, като мяташе жадни погледи наоколо, за да види дали пристига пържолата.

Хасинта влезе с блюдо в ръка. След нея дойде Блас със същата масичка, на която беше обядвал господарят, с прибори, салфетка, хлебче, чаша и бутилка вино. Идо погледна тези неща с неприкрито изумление на недояждащ си човек и се разтресе в нервен смях, сигнал, че приближава стихията на онова състояние, което той наричаше електричество. Хасинта пак седна до съпруга си и гледаше полуизплашено-полужалостиво нещастния дон Хосе. Той остави на пода папките и клака, който никога не се сгъваше, и се нахвърли на пържолите като тигър… Покрай дъвченето от устата му излизаха в безпорядък думи и фрази: „Много благодаря… Откровено казано, би било липса на възпитание да откажа… Не съм гладен, разбира се… Обядвал съм здравата… ама как да откажа? Много благодаря.“

— Забелязвам нещо, драги ми Хосе — каза Санта Крус.

— Какво?

— Че вие не дъвчете това, което ядете.

— О! Вие държите ли да дъвча?

— Не, аз — не.

— То е, защото нямам кътници… Ям като пуйките. Разбира се… тъй го смилам по-добре.

— А не пиете ли?

— Само половин чашка… Виното не ми понася, но много благодаря, много благодаря… — и колкото повече ядеше, толкова повече играеха клепачът и мускулът му, които сякаш вече окончателно бяха обявили бунт. По ръцете и тялото му се забелязваха много резки трепвания като от гъдел.

— Така, както го гледаш — каза Санта Крус, — има една от най-хубавите жени в Мадрид.

Той направи знак на Хасинта, с който искаше да каже: „Потрай, сега идва хубавото.“

— Наистина ли?

— Да. Той не я заслужава. Нали виждаш, че той е грозен сякаш нарочно.

— Жена ми… Никанора… — измърмори Идо глухо вече на последния залък. — Венера Медичи… атлазена плът…

— Така ми се иска да се запозная с тая прочута красавица!… — увери Хуан.

Дон Хосе беше оставил в чинията само кокала. След това изпусна една предълбока въздишка, сложи ръка на гърдите си и изрече с дрезгав глас:

— Само външна красота… Белосан надгробен паметник… Сърце, пълно с усойници.

Погледът му вдъхна такъв страх на Хасинта, че тя се опита със знаци да каже на съпруга си да го отпрати. Ала Хуан, искайки да се позабавлява още малко, заизмъчва безумието на този клет човек, за да излезе той вън от себе си.

— Я да видим, драги дон Хосе, какво можете да кажете за съпругата си, щом тя е светица?

— Светица, светица — повтори Идо с брада, опряна на гърдите, и мятайки към Дофина поглед, който на друго лице би бил свиреп. — Много добре, господине мой. А вие на какво се основавате, за да го твърдите без доказателства?

— Хорската мълва го казва.

— Ама хорската мълва се лъже — изкрещя Идо, като проточи шия и заръкомаха енергично. — Хорската мълва не знае какво тегли човек.

— Ама успокойте се, клети човече — осмели се да изрече Хасинта. — Нас не ни засяга, че жена ви е такава.

— Не ви засяга… — отзова се Идо с трагична интонация на пътуващ актьор. — Вече знам, че тези неща не засягат никого освен мене, опозорения съпруг, мъжа, който умее да сложи честта над всичко останало.

— Ясно е, че засяга предимно него — каза Санта Крус, измъчвайки го още повече. — Ама пък мек характер има този господин Идо.

— И за да можете, госпожо — добави нещастникът, като погледна Хасинта така, че я накара да потрепери, — да прецените справедливото негодувание на един почтен човек, знайте, че моята съпруга е… бл-у-у-у-дница.

Той каза тези думи с потресаващо ридание, като стана от мястото си и протегна и двете си ръце, както правят обикновено оперните басове, когато изричат проклятие. Хасинта закри лицето си с ръце. Повече не можеше да понася това неприятно зрелище. Повика прислужника, за да съпроводи несретния посредник на литературни произведения. Ала Хуан, който желаеше да се забавлява още, се мъчеше да го успокои.

— Седнете, господин дон Хосе, и не се възбуждайте толкова. Тези неща трябва да се понасят с търпение.

— С търпение, с търпение — възкликна Идо. В наелектризираното си състояние той винаги повтаряше последната фраза, която му се казваше, сякаш я дъвчеше, въпреки че нямаше кътници.

— Да, човече, няма друг начин, освен да се преглъщат тези хапове. Малко нагарчат, но в края на краищата, както се казва, човек свиква.

— Свиква. А честта, господин Санта Крус?…

И той пак забиваше брадичка в гърдите си, гледаше със скритите си в кухините очи и изведнъж примигваше като биковете, когато навеждат глава, за да нападнат. Брадавиците на шията му се наливаха с кръв така, че почти засенчваха червеното на вратовръзката. Приличаше на освирепял пуяк, възбуден от боя с друг пуяк.

— Честта — проговори Хуан. — Да. Честта е условно чувство…

Идо се приближи стъпка по стъпка до Санта Крус и го докосна много нежно по рамото, като закова в него очите си на изплашен пуяк. След една дълга пауза, през която Хасинта се долепи до съпруга си, сякаш за да го предпази от някакво нападение, нещастникът започна да говори — отначало много тихичко, пришепвайки, после повиши глас, докато най-сетне завърши гръмко:

— Ами ако вие откриете, че жена ви, Венера на Медичите, с атлазена плът, с лебедова шия, с очи като звезди… ако вие откриете, че туй божество, което обичате лудо, тая дама, която бе тъй чиста; ако вие откриете, повтарям, че тя не изпълнява задълженията си и отива на тайнствени срещи с един херцог, с един гранд на Испания, да, господине, със самия херцог еди-кой си?

— Човече, туй е много сериозно, ама много сериозно — увери Хуан, ставайки по-сериозен и от съдия. — Сигурен ли сте в това, което казвате?

— Дали съм сигурен?… Видях го, видях го.

Той произнесе това с потиснат глас, сякаш искаше да се разплаче.

— А вие, мили мой дон Хосе — каза Санта Крус, правейки се вече не на сериозен, а на потресен, — защо стоите, та не искате удовлетворение от херцога?

— Дуели… дуелчета за мен? — възрази Идо със сарказъм. — Туй е за глупаците. Тези неща се уреждат по друг начин.

И той наново започна тихичко, за да заключи с крясък:

— Аз ще раздам правосъдие, заклевам ви се… Надявам се пак да ги хвана in fraganti, in fraganti^[1], господин дон Хуан. Тогава ще се появят двата трупа, прободени от една-едничка шпага… Това е отмъщението, това е законът… от една-едничка шпага… И аз ще стоя най-хладнокръвен, сякаш нищо не се е случило. И ще мога да изляза на улиците, да показвам изцапаните си с кръвта на прелюбодейците ръце и да викам: „Научете се от мен, съпрузи, да браните вашата чест. Вижте тези справедливи ръце, вижте ги и ги целунете…“ И ще дойдат всички… всички, да целуват ръцете ми. И ще бъде едно такова целуване на ръце, защото има толкова, толкова много…

Като стигна до този градус на печалния си пристъп, за нещастния дон Идо вече нямаше спасение. Жестикулираше насред стаята, сновеше насам-натам, заставаше пред съпрузите без никаква проява на уважение, бързо се извръщаше на пета и притежаваше всички признаци на човек, напълно безотговорен за това, което върши и говори. Прислужникът стоеше на вратата и се смееше в очакване господарите да му заповядат да изхвърли това чучело на улицата. Най-сетне Хуан даде знак на Блас, а на жена си каза тихо: „Дай му няколко дуро.“ Бедният дон Хосе се остави да бъде отведен до вратата, без да каже и дума, нито да се сбогува. Блас сложи на главата му най-вехтия от всички клакове, в едната му ръка — омазаните папки, а в другата — двете дуро, които му даде за случая господарката, вратата се затвори и се чу тежката несигурна стъпка на наелектризирания човек по стълбите надолу.

— Мен това не ме забавлява — каза Хасинта. — Плаши ме. Горкият човек! Сигурно мизерията и недояждането са го направили такъв.

— Това е най-безобидното, което можеш да си представиш. Щом отидем у Хоакин, ние го закачаме да говори за прелюбодейката. Обхванала го е натрапчивата мисъл, че жена му му изневерява с един гранд на Испания. Иначе той е разсъдлив и много искрен във всичко, което казва. От какво ли произлиза това, боже мой? Както ти казваш — от недояждането. Този човек е бил също автор на романи и от описване на толкова прелюбодеяния и от ядене само на фасул, мозъкът му се е размекнал.

Не стана дума повече за лудия. Вечерта дойде Гилермина и Хасинта, която пазеше омазнената картичка с адреса на Идо, я даде на приятелката си, та тя да му помогне в своите акции. Наистина семейството на посредника на книги („Мира ел Рио“ 12) заслужаваше някой да се заинтересува от него. Гилермина познаваше къщата и имаше в нея много протежета. След като я посети, тя описа най-патетично на малката си приятелка мизерията, която цареше в бърлогата на Идовци. Съпругата беше една нещастна жена, мъченица на труда и на изтощението от глад, скромна, осакатена, много грозна, с отчайващ външен вид. Идо печелеше малко, почти нищо. Семейството живееше от това, което печелеха големият син — словослагател, и дъщерята — девойка с хубава външност, която учеше за фризьорка.

Една сутрин, два дни след посещението на Идо, Блас извести, че в приемната бил онзи човек с четинестата коса. Искал да говори с господарката, бил много кротък. Хасинта тръгна и още преди да стигне там, вече отваряше портмонето си.

— Госпожо — каза й Идо, като взе това, което му се даваше. — Много съм благодарен за добрините ви, но уви, госпожата не знае, че аз съм гол… искам да кажа, че тези дрехи, които нося, се разпадат по тялото ми… И, разбира се, ако госпожата има някои стари панталони на дон Хуан.

— А, да… ще потърся. Елате пак.

— Защото госпожа доня Гилермина, която е тъй добра, ни подпомогна с талони за месо и хляб, а на Никанора даде едно одеяло, което ни дойде като божия благословия, защото в леглото се покривахме с моите и нейните дрехи върху чаршафите…

— Не се безпокойте, господин Саграрио, аз ще ви набавя някоя запазена дреха. Вие имате ръста на мъжа ми.

— И за моя голяма чест… Много благодаря, госпожо; но нека ми повярва госпожата, казвам ви го с ръка на сърцето — по-добре биха ми дошли детски дрехи, отколкото мъжки, защото за мен няма значение, че съм гол, само децата ми да са облечени. Аз имам само една риза, която Никанора, разбира се, ми пере в определени нощи, докато спя, за да си я облека сутринта… но то няма значение за мен. Нека децата ми да са топло облечени, а мен да ме порази някоя пневмония.

— Аз нямам деца — каза дамата с такава мъка, с каквато той каза „нямам риза“.

Хасинта се учудваше колко разсъдлив беше посредникът на книги. Не забеляза у него никакъв признак от предишните странности.

— Госпожата няма деца… Много жалко! — възкликна Идо. — Бог не знае какво върши… А аз питам: щом госпожата няма деца, за кого са децата? Както казвам… тоя господин бог може да е колкото си иска мъдър, но аз няма да му простя някои неща.

Това се стори тъй остроумно на Хасинта, та тя помисли, че пред нея е първият философ на света и му даде още милостиня.

— Аз нямам деца — повтори тя, — но сега си спомням. Сестрите ми имат…

— Хиляди и хиляди благодарности, госпожо. Няколко топли дрешки като тия, дето онзи ден доня Гилермина раздаде на децата на моите съседи, няма да ни дойдат зле.

— Доня Гилермина е раздала на съседите, а на вас не?… А, не се безпокойте, аз хубаво ще й се накарам.

Насърчен от това доказателство за благосклонност, Идо взе да става доверчив. Той се придвижи няколко стъпки навътре в приемната и като сниши глас, каза на господарката:

— Доня Гилермина раздаде няколко вълнени връхни дрешки, чорапи и други неща, ала на нас не ни се падна нищо. Най-доброто бе за децата на стрина Хоакина и за Питусо^[2], онуй момченце… не знае ли госпожата?, онуй хлапенце, което държи при себе си съседът ми Пепе Искиердо… един порядъчен човек, също толкоз несретен, колкото и аз. Не искам да му отнема предимството на Питусо. Разбирам, че най-доброто трябва да се падне на него като на роднина.

— Какво говорите, човече? За кого говорите? — рече Хасинта, подозирайки, че Идо се наелектризира. И наистина, стори й се, че забелязва симптоми на трепкане на клепача.

— Питусо — продължи Идо, ставайки още по-доверчив и снишавайки още повече гласа си — е едно тригодишно момче, много хубаво, но от друга страна, дете на една Фортуната, развалена жена, госпожо, много развалена… Аз я видях един път, само един път. Хубавица, ама много луда. Моят съсед ми разправи всичко… Та, както казах, горкият Питусо е много хубав… подвижен е като живак и такъв палавник… Спечелил е цялата махала. Аз го обичам като моите деца. Господин Пепе го прибрал, не знам откъде си, защото майка му искала да го подхвърли.

Хасинта беше тъй зашеметена, сякаш някой я бе ударил по главата. Слушаше думите на Идо, без да успее да му зададе въпроси. Фортуната, Питусо… не е ли това някаква чудатост, странност, родена от мозъка на тоя романист?

— Ама дайте да видим… — каза господарката най-сетне, като почна да се съвзема. — Всичко това, дето ми разказвате, истина ли е или е ваша измишльотина?… Защото на мен ми казаха, че вие сте писали романи и поради това, че сте ги писали в недояждане, сте си изгубили ума.

— Аз се кълна на госпожата, че туй, което казах, е пресветата истина — възрази Идо, слагайки ръка на гърдите си. — Хосе Искиердо е сериозен човек. Не знам дали госпожата го познава. Имаше златарница на улица „Консепсион Херонима“, едно голямо заведение… Специализирано в подаръци за домакини… Не зная дали там се роди Питусо; виж, това, което знам, разбира се, е, че е син на вашия съпруг, господин дон Хуанито де Санта Крус.

— Вие сте луд! — възкликна дамата в порив на гняв и мъка. — Вие сте шарлатанин!… Вървете си!

Тя го избута към вратата, като се оглеждаше на всички страни да не би в приемната или в коридорите да има някой, който да е чул тези нелепости. Нямаше никой. Дон Хосе се разсипа да се покланя; ала не се смути, че го нарекоха луд.

— Ако госпожата не ми вярва — ограничи се да каже той, — може да го научи от махалата.

Тогава Хасинта го задържа. Искаше той да говори още.

— Вие казвате, че тоя Хосе Искиердо… Ама аз не искам да знам нищо. Махайте се!

Идо беше прекрачил прага и Хасинта затвори изведнъж, тъкмо когато той отваряше уста, за да добави може би някоя интересна подробност към своите разкрития. Дамата понечи да го повика. Струваше й се, че през дървото като през стъкло вижда трепкащия клепач на Идо и пуешкото му лице, което вече й беше омразно. „Не, няма да отворя… — помисли си тя. — Той е змия… Какъв човек! Прави се на луд, за да го съжаляват и да му дават пари.“ Когато го чу да слиза по стълбите, отново усети желание за още обяснения. Точно в този момент по стълбите се зададоха Барбарита и Еступиня, натоварени с пакети — покупки. Хасинта ги видя през шпионката и избяга към вътрешността на къщата, уплашена, че ще познаят по лицето й душевния смут, който бе предизвикал у нея оня проклет човек.