Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

III. Сразената революция

1

Който би съумял или би знаел как да разгърне красивия букет от повече или по-малко фалшифицирани представи и блестящи думи, които онази вечер господин Санта Крус изложи пред жена си, би съзрял сухата голота на мислите и чувствата му. А те не бяха нищо повече от една дълбока досада от Фортуната и желанието тя да изчезне от погледа му възможно по-скоро. Защо човек желае това, което няма, а презира това, което има? Когато тя излезе от манастира с венец на почтена жена, за да се ожени, когато в гърдите и се смесваха лилиите на религиозното пречистване с портокаловия цвят на бракосъчетанието, на Дофина му се струваше достоен и блестящ подвигът да я изтръгне от този живот. Направи го с по-голям успех, отколкото очакваше, но неговото завоевание му налагаше задължението да издържа дълго жертвата, което след известно време ставаше отегчително, неприятно и скъпо. Несъмнено бе един покварен мъж, това беше в природата му и той не можеше да го избегне. Трябваше да променя начина на управление много често и когато то беше републиканско, монархическото му се струваше толкова съблазнително! Този следобед излезе от дома си замислен. Жена му започваше да му се харесва повече, много повече от онова революционно положение, което бе въдворил, встъпвайки в правата на два брака.

„Кой се съмнява — продължаваше да размишлява той, — че е разумно да се избегне скандалът? А не мога да приличам на този или онзи, дето живеят в анархия, сочени от всички. Има друга причина, тя започва да ми става антипатична, както миналия път. Бедничката, нищо не възприема, не напредва нито крачка в изкуството да стане приятна; няма инстинкта на съблазнителка, не познава милувките, които очароват. Родила се е, за да направи щастлив един почитан зидар, и не вижда по-далеч от хубавия си нос. Ами нали сега й е хрумнало да ми прави ризи! Хубави ще да са!… Говори откровено, но без чувство и дух. Колко е различна от София ла Феролана, която Пепито Трастамара докара при първото си пътуване от Париж и бе истинска поиспанчена Дювари! За всички изкуства са нужни способности, а тая хлапачка, дето ми се падна, винаги е вярна на самата себе си. Като си спомня, че преди няколко дни започна да се моли всяка вечер… И за какво? За да иска от бога деца… По дяволите нейните хрумвания!… В края на краищата не мога повече и още днес ще се свърши с тая ненормална работа. Долу републиката!“

Като мислеше така, стигна до къщата на любовницата си и в момента, в който поставяше ръката си върху мандалото, странен факт пресече изведнъж нишката на мислите му. Преди да потропа, вратата се отвори, за да излезе един възрастен господин с много добра външност, който поздрави Санта Крус с любезно кимване на глава. Самата Фортуната му бе отворила вратата и го изпращаше.

Хуан влезе. Излизането на тоя господин предизвика у него за миг две различни чувства, които бързо преминаха едно след друго. Първото бе нещо като раздразнение, второто — задоволство от това, че може би му се предлагаше добра възможност за скъсването, което желаеше… „Струва ми се, че познавам този господин-самохвалко. Виждал съм го, виждал съм го някъде — мислеше той, като влизаше в салона. — Ако има някаква интрига, би било добре. По-добре е така.“

И на висок глас с раздразнен тон попита Фортуната:

— Кой е тоя старец?

— Помислих, че го познаваш. Дон Еваристо Фейхо, полковник, или не знам какъв от войската… Голям приятел на Хуан Пабло.

— А кой е Хуан Пабло? Гледай какви познанства искаш да ми прикачиш!…

— Моят девер.

— А кога съм се запознавал с девер ти, дори и не ме интересува… И без това ще мина. А за какво бе дошъл тук тоя господин… Фейхо, казваш? Струва ми се, че е приятел на Вилялонга.

— Дойде да ме посети и това е за трети път… Добър господин е и е много фин. Какво мислиш, че идва да се любим ли? Колко си глупавичък! Но с една дума, ако смяташ, че не трябва да го приемам, няма да го правя повече. Мир да има…

— Не, не, колкото си искаш го приемай — каза той, като промени тактиката с бързината на гений. — Ако, както казваш, е сериозен човек, може да ти бъде полезно да поддържаш това приятелство.

Фортуната не разбра добре, а той придоби смелост от мълчанието й.

— Защото, дете мое, трябва да ти кажа, че не можем да продължаваме така.

Хитрецът мислеше, че най-добре бе да скъса на чисто, като още от първия момент постави ясно и пряко въпроса.

Салончето, в което се намираше, притежаваше посредствен лукс, заместващ истинския. В него елегантният конкубинат живееше все още срамежливо, и по-скоро като на сцена. Той имаше мебели, облечени в коприна, и красиви пердета, а тия тук бяха грозновати, с цвят на амарант, комбиниран с лимоненозелено: пердетата бяха омачкани, корнизите зле поставени, килимът набран, а цветарниците, с опърпаните бегонии се клатеха. Стенният часовник с конзолата, никога не отмервал времето, беше с позлатени фигури, приличащи на овчари, и бе поставен редом до свещници, покрити със стъклени глобуси. Имаше картини, купени от битпазар, и хиляди още боклуци с претенции за лукс и богатство, всичко това бе отпреди промяната на модата, откогато бяха минали десетина години. Санта Крус гледаше този салон с известна гордост, като виждаше в него свидетелство за своята щедрост, но в същото време обичаше да се присмива на Фортуната за лошия й вкус. За обличане наистина имаше усет за елегантност, но за мебелите и украсата на къщата прахосваше безразборно. С една дума, тя можеше да притежава какви ли не качества, но това, което се нарича шик, не притежаваше.

Седнал на канапето и с шапка на главата, Хуан съзерцаваше всичко, което се намираше там, като се наслаждаваше на мисълта, че го вижда за последен път. Фортуната стоеше права, а след това седна на табуретката, впила поглед в любимия си, като че очакваше да чуе от него нещо много лошо.

„Ако тая глупачка — помисли Санта Крус, който също я гледаше — видеше с каква елегантност сяда на една puff София ла Феролана, ще има много да се поучи. Тая и с тояга няма да научи никога котешките преструвки, тия извивания на страстното и нежно тяло, което се отърква о стола. Ах, какви зверове ни е създал бог!“

А на глас каза:

— Кажи, защо не си сложи копринения пеньоар, както ти наредих?

— Какво ти става?… Не искам да го скъсам.

— Ето на… — каза той, смеейки се неделикатно — пази го за празнични дни. Така обичам хората издокарани… А когато аз дойда тук, си слагаш вълнения пеньоар, който един път мирише на канела, а друг път на газ…

— Лъжеш — отвърна Фортуната, като подуши сама дрехите си. — Съвсем е чист. Защо казваш неверни неща?

— Да, в къщи няма защо да се стараеш. Мислиш си: „Вече го вързах.“ Така че направи се колкото се може по-обикновена и по-лошо облечена.

— Ах, колко смешно!… Ами днес не съм си сложила копринения пеньоар, защото цялата сутрин прекарах в кухнята.

— Какво прави?

— Маринована червеноперка.

— Добре, обичам я. Истинска мравчица си — каза Дофина с доброжелателна ирония. — Та, дете, днес трябва да поговорим ясно. Доста те обичам, за да крия от теб. Ти си разумна, разбираш нещата и ще се убедиш, че имам право за това, което ще ти кажа.

Тези думи объркаха Фортуната, защото й припомниха предишната раздяла. Но той сметна за подходящо да се покаже мил и я накара да седне до него, за да я погали по лицето и да приложи някои хитрости от тези, които се използуват при децата, за да си изпият лекарството.

— Ела тук и не се плаши. Аз ти желая само доброто. Не можеш да кажеш, че не съм направил за теб всичко, което е по силите ми. От моя страна, добре знаеш, че бих продължил по същия начин, но жена ми е разбрала… Снощи имахме ужасна кавга, ама ужасна, момичето ми, не можеш да си представиш как се разгневи. Припадна, трябваше да извикаме лекар. Най-лошото беше, че родителите ми научиха също причината й… тук кавга, там друга, баща ми ядосан… Всички искаха да ме изядат.

Фортуната беше толкова смутена и ужасена, че не можеше да пророни дума.

— Вече ти казах, че всичко ще преживея, но само не и да разочаровам родителите си. Така че снощи реших за самия себе си: „Дори да умра от мъка, това трябва да приключи.“ Знам, че ще се поболея. Ударът ще е тежък. Не може да се изтръгне такъв болезнен корен, без да те заболи много. Но е наложително и в такъв случай човек трябва да има силен характер.

Тя бе започнала да хленчи и Хуан помисли: „Сега ще дойдат сълзичките. Неизбежно е. Да се подготвим.“

— Глупачке, не плачи, не се измъчвай — добави той, като я целуна. — Виж, душата ми се къса и ако видя, че се огорчаваш, аз съм загубен.

Мъчеше се всеки миг да се разплаче и се правеше на много тъжен.

— Не вярвам — промърмори тя, хлипайки. — Виждах, че наближава. От два дни го подготвяш. Добре, приключихме.

— Не, ще те обичам винаги, скъпо дете. Само няма да мога да те посещавам повече. Понякога… не казвам, че няма… Но така, с този начин на живот… невъзможно е. Мадрид, който изглежда голям, е много малък, едно село е. Тук всичко става достояние на всички и в крайна сметка няма друго спасение, освен да наведеш глава. Аз съм женен, ти също, познаваме всички свети и човешки закони. Ако имаше много като нас, скоро обществото щеше да стане по-лошо от затвор, един истински свободен ад. Не си ли помисляла никога за това?

Това, за което бе мислила Фортуната, беше, че любовта оправя всички неправилни неща, по-точно казано, любовта прави всичко естествено, поправя законите, като премазва онези, които й се противопоставят. Много пъти го беше казвала на любимия си, изразявайки се непохватно, но в този случай и се струваше смешно да се върне на тази истинска или фалшива представа за любовта, защото с верния си инстинкт разбираше, че цялото това празнословие от божествени закони, принципи, съвест и други служеше, за да прикрие празнотата, оставена от убягналата любов. Но тя никога не би спорила с него, защото не умееше да си служи с толкова изискани думи.

— Сърцето ми го подсказваше — възкликваше тя, като притискаше юмрук към очите си.

— Човек не може да избяга от принципите — продължи той. — Общественото благоприличие, момиче мое, е по-силно от нас и не може човек да му се подиграва безкрайно, защото внезапно идва ударът и трябва да си наведеш главата. Бих искал добре да разбереш това. Никога нищо не съм ти казвал, но понякога точно при теб съм чувствувал съвестта си така разбушувана, че…

Фортуната го погледна по такъв начин, че го накара да млъкне. „Колко навреме и точно! — искаше да каже този поглед. — След като сме извършили толкова престъпления, сега ми говори за угризения. А за прегрешенията на двамата…“

— Добре съм си го заслужила — заяви в пристъп на мъка, придружена от гняв, — защото двамата бяхме лоши, но аз бях по-лоша от теб… Преча на другите. Боже, какво направих! Да се отнеса така лошо към онова семейство! Ти казваше, че не било нищо, когато се натъжавах от мисълта за това, което бях направила, да, и се смееше… смееше.

— Да… но…

— Повтарям ти, че се смееше… И то колко гръмогласно, като ме наричаше обикновена и какво ли не още… Добре, добре, доста поговорихме. Отиваш си, ами много добре, много добре. Ще съжалявам, помисли дали ще страдам… Но ще се успокоя. Всяко чудо за три дни. Вятър и мъгла!

Бързо бършеше сълзите си и искаше да покаже сила, която не притежаваше.

— Ще се разделим като приятели — Санта Крус я хвана за ръката, която тя бързо отдръпна — и си тръгвам, като ти давам един добър съвет.

— Какъв? — попита тя повече ядосана, отколкото огорчена.

— Да се върнеш… да се опиташ да се събереш отново с мъжа си.

— Аз!… — възкликна жената на Рубин с неописуем ужас. — След като!…

— Ще се успокоиш, дете. Времето… знаеш ли какви чудеса прави то? Ти го каза: всяко чудо за три дни. И когато отблизо почувствуваш неудобството да живееш извън закона, няма друг начин, освен да се върнеш към него. Сега ти се струва невъзможно, но ще се върнеш. Та това е естественото, лесното… Обикновено казваме: „Това никога няма да стане“, а то, все едно, идва и ни изненадва с лекотата, с която се е появило.

Младата жена стана бързо и влезе в гостната. Беше като луда. Хуан я последва, страхувайки се, че ще получи пристъп на отчаяние. Двамата се срещнаха на вратата на спалнята. Той влизаше, тя излизаше.

— Знаеш ли какво ще ти кажа?… — извика Фортуната с прегракнал от гняв и мъка глас. — Вече си излишен тук.

— Но не се гневи…

— Вън, вън! — викаше тя, блъскайки го с груба сила.

Санта Крус призна, че тази сила беше почти по-голяма от неговата и нямаше особено желание да й се противопоставя. За момент се опита да направи така, като че ли ръцете му искат да подчинят тези на любовницата му. Тя бе по-силна и затръшна вратата на спалнята. Дофина почука на стъклата:

— Няма причина за толкова шум… Момиче, момиче, мила, отвори… Успокой се и не се ядосвай… винаги си такава…

Но от спалнята не се чуваше никакъв отговор, нито глас дори. Хуан долепи ухо, като помисли, че чува хълцане… глухи стенания. Скоро разбра, че не можеше и да очаква по-удобен случай, за да изскочи бързо на улицата и да приключи неприятната процедура по скъсването.

„Но все още ми липсва последната част — помисли и се хвана за портфейла. — Не мога да я изоставя така…“ След като размисли един момент, отново прибра портфейла си и си каза: „По-добре да си отида… Ще й ги изпратя с писмо…“ Сбогом. „Няма ли да каже Хасинта, че…“

Излезе на пръсти, както се излиза от дом, в който има тежко болен.