Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (49)

1

Заповедта си е заповед. Въпросът с Питусо се разреши така, както бе разпоредил дон Балдомеро и самата Гилермина заведе детето една ранна утрин в приюта, където бе настанено. Хасинта ходеше при него много често и свекърва й я придружаваше почти винаги. Те така го глезеха, че основателката на заведението трябваше да се намеси, като нахока строго приятелките си, а нерядко им затваряше и вратата. В последните дни на оная злополучна година Хасинта бе обзета от меланхолия. Безуспешната и смешна развръзка на Питусовия роман можеше да сломи и най-гъвкавия. После дойдоха и други нещица, дреболии, ако щете, ала тъй като се струпваха върху един вече пречупен дух, причиняваха му повече неприятности, отколкото съдържаха всъщност. Хуан, откакто оздравя и започна да излиза, престана да бъде толкова общителен, фамилиарен и предвзет, както в дните на затворничеството си. Прекратиха се и онези нощни сцени, в които доверието наподобяваше езика на невинността. Дофина се преструваше на сериозен и благоразумен, както подобава на неговата интелигентност и репутация; ала толкова силно позираше, сякаш искаше да заличи чрез разумно държание детинщините от хремавия период. Към жена си беше винаги приветлив и внимателен, ала хладен и понякога малко надменен. Хасинта преглъщаше тази горчилка, без да каже никому нищо. Нейните предишни страхове започнаха да се сгъстяват и като свързваше нишките и наблюдаваше подробностите, се опитваше да персонализира развлеченията на съпруга си. Най-напред подозираше възпитателката на момичетата на Каса-Муньос заради някои нещица, които беше видяла случайно и две-три бегло уловени фрази от един разговор на Хуан с неговия довереник Вилялонга. След това сметна това за глупост и насочи вниманието си към една своя приятелка, омъжена за Морено-Валиехо, дребен търговец на модни стоки с много ограничен капитал. Споменатата госпожа харчеше твърде много и даваше повод да се говори за нея. И така, любовник съществуваше, Хасинта си втълпи, че това е Дофина, и жадно дебнеше някоя дума, някой жест, някоя подробност, която да го потвърди. Неведнъж почувствува гъдела на онова детинско избухване, което я обхващаше внезапно, тропаше по пода и трябваше много да се въздържа да не отиде да го дръпне за косата и да му каже: „негодник“, „измамник“ и всичко останало, което е обичайно за една семейна караница. Най-много я измъчваше това, че го обичаше повече, когато той ставаше тъй разумен и играеше прекрасната роля на човек, който в обществото дава пример на сдържаност и добра мярка. Хасинта ставаше и по-ревнива, когато той си придаде този сериозен вид, защото опитът я беше научил да го познава и вече знаеше — когато Дофина говори с много смислени фрази, обгръщайки семейството в тамяна на своята парадоксална аргументация, значи има флирт.

В отечествената история настъпиха забележителни дни на събития с голям резонанс и тази щастлива фамилия обсъждаше тези събития, както ги обсъждахме всички. Трети януари хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година!… Превратът на Павиа^[1]! Не се говореше за нищо друго, а и нямаше нещо по-добро, за което да се говори. За испанския темперамент беше приятна такава театрална смяна на институции и едно такова преобръщане на положението, както се преобръща избирателна урна. Превратът беше извършен бляскаво, според дон Балдомеро, и войската беше спасила още веднъж нещастната испанска нация. Консолидираният заем беше спаднал до единадесет, банковите акции — до сто тридесет и осем. Кредитът беше потънал. Войната и анархията не свършваха; бяхме стигнали до ледения период на пожара, както казваше Апариси, и скоро, много скоро оня, който имаше една песета, щеше да я показва като нещо рядко.

Всички много искаха Вилялонга да дойде у тях, за да им разкаже за паметното заседание през нощта на втори срещу трети, защото беше присъствувал на него, седнал на червените скамейки. Но представителят на страната не пристигаше. Най-сетне се появи сутринта на Богоявление. Хасинта минаваше през приемната, когато домашният приятел влезе.

— Добър ден, съименнице… Как сте тук? А звярът стана ли вече?

Хасинта не можеше да гледа проклетия съименник. Тази антипатия се основаваше на увереността, че Вилялонга развращава съпруга й и го тласка към изневяра.

— Татко излезе — каза му тя не много приветливо. — Колко ще съжалява, че не е могъл да ви види, за да му разкажете всичко! Много ли се страхувахте? Хуан каза, че сте се скрили под една скамейка.

— Ах, колко забавно! Хуан също ли излезе?

— Не, облича се. Заповядайте.

И тръгна след него, защото винаги, когато двамата приятели се затваряха, тя правеше и невъзможното, за да чуе какво си говорят, като слагаше розовото си ушенце на пролуката на недобре затворената врата. Вилялонга почака в кабинета, а съименницата му влезе при съпруга си, за да съобщи за него.

— Ама какво, дошъл е оня хубостник?

— Да… остроумнико… Тук съм.

— Влез, спекуланте… Радвам се да те видя!…

Приятелят влезе. Хасинта забелязваше в очите му нещо злонамерено. С удоволствие би се скрила зад някоя завеса, за да подслуша тайните на тия двама вагабонти. За нещастие трябваше да отиде в трапезарията да изпълни някои нареждания, които Барбарита й беше дала… Но щеше да се върне и да се опита да долови нещо…

— Разказвай, момче, разказвай. Изгаряхме от желание да те видим.

И Вилялонга започна разказа си пред Хасинта, но когато тя излезе, лицето на разказвача се преобрази от лукавство. Двамата погледнаха към вратата — приятелят се увери, че съпругата се е оттеглила и като се обърна към Дофина, му каза с треперещ глас, характерен за домашните конспиратори:

— Приятелю, да знаеш… каква новина ти нося!… Ако знаеш кого видях! Ще ни чуе ли жена ти?

— Не, човече, не бери грижа — отвърна Хуан, докато закопчаваше нагръдника си. — Изплюй по-скоро камъчето.

— Ами, не можеш позна кого видях… Тук е.

— Кой?

— Фортуната… Но нямаш представа как се е преобразила. Такава промяна! Много е хубава и елегантна. Бях зашеметен, като я видях.

Чуха се стъпките на Хасинта. Когато тя се появи, повдигайки завесата, Вилялонга рязко извъртя речта си:

— Не, човече, не ме разбра: заседанието започна подир пладне и се прекъсна в осем часа. По време на прекъсването се опитаха да стигнат до споразумение. Аз обиколих всички групи да надуша работата… Хм! Лошо, лошо; силното министерство се печеше, печеше… На всичко отгоре… представи си дали не бяха слепи ония! На всичкото отгоре, извън Кортесите се подготвяше машинация, за да им се подложи крак. Ние със Саламеро излизахме и влизахме поред, за да носим новини в една къща на улица „Греда“, където бяха Серано^[2], Топете^[3] и други. „Генерале, не се разбират. Там е като по масло… само че — врящо. Свалят Кастелар. С една дума, сега ще се види.“ „Върнете се там. Ще има ли гласуване?“ „Мисля, че да.“ „Донесете ни резултата.“

— Резултатът от гласуването — заяви Санта Крус — беше против Кастелар, Кажи ми нещо — ами ако беше в негова полза?

— Нищо не можеше да се направи. Бъди сигурен в това. Та, както ти казвах, говори Кастелар…

Хасинта слушаше с голямо внимание, но влезе Рафаела да я повика и тя трябваше да излезе.

— Слава господи, пак сме сами — каза приятелят, след като я видя да излиза. — Да не ни чуе!

— Какво ще чува?… Колко страхлив си станал! Разказвай бързо. Къде я видя?

— Ами снощи… бях в „Швейцарската“ до десет часа. След това отидох за малко в театър „Реал“, а на излизане ми хрумна да се отбия през „Прага“ да видя дали е там Хоакин Пес, на когото трябваше да кажа нещо. Влизам и първото, което виждам, бе една двойка… на една маса отдясно… Загледах се като глупак… Бяха господин и жена, облечена с такава елегантност… как да ти кажа, с импровизирана елегантност. „Познавам това лице“, бе първото, което ми хрумна. И в същия миг се сетих… „Та това е тая проклетница Фортуната!…“ Колкото и да ти разправям, не можеш да си представиш преображението й… Трябваше да я видиш със собствените си очи. Ще си оближеш пръстите. Сигурно е била в Париж, защото някои преображения не стават, без да се мине оттам. Седнах колкото се може по-близо и зачаках да я чуя. „Как ли ще говори“, се питах. Защото шивачите лесно поправят талията и корсажа, когато под тях има качества, но колкото до езика… Трябваше да я видиш, човече, и щеше да се изумиш като мен. Би казал, че елегантността й е случайна и че няма вид на сеньора… Съгласен съм, няма вид на сеньора, нито е нужно… но това не й пречи да бъде съблазнителна, способна да… Абе, ако я видиш, ще си глътнеш езика. Ще си спомниш онова несравнимо тяло, оня изваян бюст от тия, дето се раждат сред народа и умират в мрак, когато цивилизацията не ги открие и не ги покаже. Колко пъти сме казвали: Ако този бюст знаеше да се реализира!… Ама сега вече е пуснат в отлична експлоатация. Спомняш ли си какво твърдеше ти?… „Народът е кариера. От него излизат великите идеи и великите хубости. После идва интелигентността, изкуството; работната ръка вади блока, извайва го…“ Сега, момчето ми, я имаш добре изваяна… Какви изящни линии! Разбира се, като говори, прави грешки. Аз се приближавах скришом. Разбрах, че ме беше познала и че моите погледи я притесняваха… Горкичката! Елегантността не беше заличила у нея онова, народното, тая плахост, съчетана не знам как с безсрамието и със съзнанието, че жените струват твърде, ама твърде малко в морално и интелектуално отношение, и наред с това със сигурността, че заробват… ах, хитрушите, заробват нас, които струваме повече от тях… тоест, не се осмелявам да твърдя, че ги превъзхождаме, освен с калибъра си. Накратко, братче, опива. Мислех си за количеството вода, което е предшествувало преображението й. Ах, но жените научават това много бързо. Те са същински демони, когато усвояват всичко, свързано с царството на тоалета. Затова пък се обзалагам, че не се е научила да чете… Такива са, после казват, че ги покваряваме. Та да се върнем на думата, преображението е пълно. Миене, модни кройки, навици в разкрасяването; освен това коприна, кадифе, шапчица…

— Шапка! — възкликна Хуан изумен.

— Да; и не можеш да си представиш колко добре й стои. Сякаш я е носила цял живот… Спомняш ли си кърпата, вързана на възел отгоре на главата… Кой би помислил? Какъв преход!… Казвам ти… Тия, които имат талант, се научават веднага. Испанската раса е страхотна, братче, в усвояването на всичко, отнасящо се до формата… Ама трябваше да я видиш!… Аз, признавам ти, бях изумен, поразен, възхи…

Ах, боже мой! Влезе Хасинта и Вилялонга трябваше да направи рязък завой…

— Казвам ти, че бях възхитен. Речта на Салмерон бе прекрасна… ама най-прекрасна… Все още ми се струва, че виждам онова лице на син на пустинята и оня кос поглед и грациозността на жестовете. Велик човек; но аз си мислех: „Не струват твоите философии; добре си се подредил, а ще видиш и какво сме ти приготвили.“ След това говори Кастелар. Каква реч! Каква мъжка смелост! Как израстваше! Струваше ми се, че докосва тавана. Когато завърши: „Да гласуваме, да гласуваме…“

Хасинта отново излезе, без да каже нищо. Може би подозираше, че в нейно отсъствие вагабонтите говореха за нещо друго, и се отдалечи с намерение да се върне и да се приближи предпазливо.

— А онзи човек… кой беше? — попита Дофина, който изгаряше от трескаво любопитство.