Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (168)

7

От тоя слабоумен и вдетинен старец съпругата на Рубин не можеше да очаква вече никаква помощ и морална закрила. Само много рядко в съзнанието му се появяваше смътен спомен за онова, което е било. Оплака го като умрял с безутешната скръб на дъщеря и се ужасяваше от мисълта, че остава напълно сама, когато най-много се нуждае да я направлява някой умен и дискретен човек. Чувството на празнота и самотност, с която си бе тръгнала от дома му, я изпълваше с неизразима тъга. На улица „Кава Баха“ мина покрай една латерна, която свиреше мелодии от оперети с жив и темпераментен ритъм. Музиката проникна в душата й. Спря да послуша и очите й се напълниха със сълзи. Струваше й се, че душата й наднича през отвора на кладенец, в който е била затворена, и съзира непознатата местност. Музиката танцуваше по кожата й и я караше да тръпне с някакво неясно чувство, което можеше да се изрази само с плач. „Сигурно съм много проста — помисли си тя, като отмина, — щом музиката на уличните латерни ми харесва повече от пиесата на Олимпия, за която казват, че била нещо много хубаво. Като я слушам, все едно че ме удрят по ушите с чукало на хаван.“

Фортуната се бе споразумяла с леля си Сегунда да се приюти в дома й, който отново се намираше на ул. „Кава“. Запъти се натам откъм улица „Дон Педро“ и преди да влезе през входа до магазина за птици, същия вход и същата сграда, откъдето започна историята на нещастията й, една съседка й каза, че Сегунда е при сергията си на площадчето и яде с едни приятелки. Завари леля си с още две вещици да седят на една маса и да ядат яхния с агнешко в чинии от Талавера. Една кана вино и стомна вода допълваха трапезата. Трите дами бяха гологлави и говореха едновременно с оная безцеремонност и волност, присъща на амбулантните търговци, които живеят навън, все навън, и разговарят на висок глас, както се хвали стока. Сегунда Искиердо беше яко женище с пламтящо лице и посивели коси. Приличаше много на брат си Хосе, но не бе запазила като него красотата на тая порода хубави люде, защото мизерията, болестите и кучешкият живот от последните години бяха опустошили лицето и тялото й. Онези, които помнеха Сегунда от златната й възраст, трудно можеха да я познаят; лицето й бе нашарено от белези, по шията и долната й челюст имаше червени петна, които бяха последица от голям брой абсцеси, лекувани по хирургичен път. Дясното й око бе полузатворено от един ечемик и долният му клепач приличаше твърде много на домат — беше се мъчила да го изстиска — и като резултат се бе получил оток, който се бе втвърдил. Нямаше и помен от прекрасните зъби на Сегунда, тъй като от една година бяха започнали да падат един след друг. В тялото все повече започваше да прилича на крава, изправена на два крака.

Като видя племенницата си, тя вдигна от масата един огромен ключ, достоен да заключи замък, подаде й го и каза, че ако иска, може да се качи в къщи. Другите две женища заоглеждаха с нагло любопитство младата жена. Фортуната бе виждала само едната. Приседна да си почине от пътя на столчето, което й предложиха, но скоро нахалните въпроси на лелините й приятелки я изпълниха с досада и тя се запъти към жилището, в което отсега нататък щеше да живее… бог знае докога. Тоя квартал и тия места й бяха толкова познати, че можеше да върви между сандъците със затворени очи, без да се блъсне. Ами къщата? От входа до последното стъпало на каменното стълбище виждаше изписани също като страданията и смъртта на Христос от стенописите в църква всички случки и произшествия от детството си. Всяко стъпало имаше своя история, а магазинът за птици, мецанинът и вторият етаж сякаш носеха от духовната атмосфера, присъща на осветените от религията или живота места. „Обрати на живота! — мислеше си тя, докато изкачваше с мъка стъпалата. — Щях ли да повярвам, ако някой ми кажеше, че отново ще се върна тук? Сега, когато зная, че съм придобила нещичко от изискания свят? Всичко тук ме изпълва с умиление, но ми се струва толкова обикновено! Ония две вещици… Какви създания! Ами леля?“

Сега жилището на Сегунда се намираше на един от последните етажи на сградата. Беше над това на Еступиня. Малко преди да се изкачи на втория етаж, го видя да слиза и я обзе желание да го поздрави. Като я видя, Еступиня се намръщи ужасно, но въпреки това на младата жена й се щеше да му каже нещо. Беше й симпатичен. Знаеше за парламентарните му склонности и макар че би могла да го брои сред враговете си заради връзките му със семейство Санта Крус, гледаше на него с добро око и го смяташе безобиден и добродушен човек.

— Въпреки че не искате, дон Пласидо, добър ден.

Великият Росини не благоволи да извърне към нея папагалския си профил и като измърмори нещо, което новата наемателка не можа да разбере, продължи надолу, стъпвайки така, че каменното стълбище кънтеше.

Фортуната огледа жилището. Господи, колко лошо, мръсно и грозно беше! По вратите имаше един пръст мръсотия, тапетите бяха целите в петна, подът изкорубен. Кухнята вдъхваше ужас. Без съмнение младата жена беше станала по-изискана и бе възприела привичките на дама, затова жилището й се струваше недостойно за нея, за навиците и вкусовете й. Реши да измие вратите, да ги боядиса и да приведе във възможно най-приличен вид тая боклукчийница, в противен случай да потърси по-съвременно жилище, независимо дали Сегунда щеше да се съгласи да живее с нея или не. Решетъчните прозорци на кухнята и стаичката, в която щеше да се настани, гледаха към площад „Майор“. Мислено си представи как ще разположи мебелите: легло, скрин, маса и два стола. Разбира се, трябваше да ги купи, нямаше да вземе от семейния си дом нищо. Докато обикаляше жилището, си мислеше, че няма да е зле, ако хазаинът се съгласи да ремонтира тук и там. Налагаше се да белоса кухнята, да запуши с гипс дупките и огромните цепнатини, с които бе осеяно цялото жилище, да облепи с тапети стаичката, която щеше да й бъде спалня, и да боядиса вратите. Вече си представяше главоболията, които щеше да създаде на домоуправителя, когато (все тоя неин късмет) си спомни, че домоуправител е Еступиня. „Сигурно ще се разяри като тигър, като чуе за ремонт. Ясно е, не може да ме търпи. Ама той да не е нещо повече от лакей на фамилията Санта Крус? Въпреки всичко ще отворя дума, в края на краищата мога и да напусна жилището. Сега си спомням, че къщата беше на дон Мануел Морено-Исла, който миналата година назначи за домоуправител дон Пласидо. Леля ми го каза. Дон Пласидо е такъв тиранин, че и да го застреляш, няма да ти даде една лопатка гипс. Остава да се разбере чия е сега къщата… Дали не я е наследила доня Гилермина?“ Мина й през ума, че съдбата не я пуска да избяга от тоя кръг хора, който я заобикаляше в последно време. Сякаш бяха метнали върху нея мрежа — направеше ли опит да се измъкне от едната страна, мрежата я омотаваше от другата. „Не, сигурно господата Руис Очоа или жената на Саламеро са наследили къщата… Но какво ме засяга мен дали Хуан или Педро ще я наследи? Аз няма да я наследя.“

Ако имаше вода в изобилие, тутакси щеше да се запретне да измие цялото жилище, но трябваше да отложи за следващия ден. Забеляза, че зад решетката на стаичката имаше нещо като балконче или тераса и реши да нареди там колкото саксии с цветя се поберат. Гледката към четириъгълния площад бе красива, ведра и радваше окото. Градината се открояваше с двете фонтанчета и кореместия кон, яхнат от краля с жезъла и обърнат към нея с охранената си като на прасе задница. Видя леля си и другите две матрони, които майсторяха дъсчен навес с помощта на един дангалак. След малко погледът й се плъзна по тротоара на Каса Паладерия и на едно от ваксаджийските столчета съзря Хуан Пабло да чете вестник, докато му лъскаха обувките. Не след дълго той мина на отсрещния тротоар и се запъти към стълбите в края на улицата, сякаш имаше намерение да отиде в кафене „Гайо“.