Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (124)

1

Прекалено подредените хора, свикнали със спокойните сладости на методичния живот, стигат дотам, че, злоупотребявайки до известна степен с реда, картотекират в архива на времето не само всекидневната си работа, но и изискванията на духа и тялото, които се примиряват по-трудно с часов график. Та и знаменитата доня Лупе, чието съществуване твърде много наподобяваше това на часовник с душа, бе разпределила тъй добре времето си, че дори когато се наложеше да мисли върху някой финансов въпрос, възникнал неочаквано, имаше определен час от деня и определено място. Когато се наложеше да разсъждава, подбуждана от някоя от онези мисли — същински мухи, които залепват за мозъка и по никакъв начин не можеш да ги разгониш, доня Лупе или не разсъждаваше, или трябваше да прави това, седнала до прозореца във всекидневната, с очила на носа, с панера за бельо пред себе си и котарака, изтегнат удобно върху килимчето. Размишлението биваше много по-дълбоко и успешно, ако госпожата мушнеше лявата си ръка доста над китката в някой чорап и ако дупките на чорапа бяха достатъчно широки, за да може да ги замрежи като с решетки на затвор. Силата на навика бе такава, че доня Лупе не можеше да мисли по друг начин и на друго място, тъй като за аритметичните й пресмятания най-подходящият момент беше, когато лющеше грах в кухнята (по грахово време) или когато накисваше нахут. Такива чудеса твореше навикът и когато госпожата видеше грах и пъхнеше ръка в него — мозъкът й се изпълваше с цифри и сделките й ставаха ясни, разбираше дали е изгодно или не да даде някой заем, дали трябва или не трябва да задържи тая или оная скъпоценност. Рано сутрин, щом станеше, предвиждаше всички действия за деня и се подготвяше за тях, като мобилизираше енергията си и разпределяше методично часовете за всичко предвиждано или вероятно. Това бе същото като да навиеш часовник, натрупвайки в себе си необходимата мисловна сила.

Всички тия навици на мисълта и действието биха разстроени от смяната на жилището, която се извърши през декември 1874 година, и едва ли е нужно да казваме каква огромна жертва бе това преместване за доня Лупе. Тя бе от ония личности, които ненавиждат неизвестното и които се привързват към кътчето, в което живеят. Пренасянето на мебелите за нея бе равносилно на пожар или природно бедствие; беше неизбежно да направи този скок от северната част на Мадрид в южната, тъй като Максимилиано трябваше да прекарва повече от времето си в аптеката на Саманиего и щеше да бъде безмилостно да го кара да изминава два пъти на ден трите четвърти левга, които разделят квартал „Чамбери“ от „Лавапиес“. Ето защо госпожа Хауреги натовари домашните си божества и се настани на втория етаж в една сграда на улица „Аве Мария“. Не би било зле да обитава къщата, където бе аптеката, ала там нямаше нито една стая с тапети. Избра втория етаж на съседната сграда, чиито балкони бяха редом: с балконите на приятелката й Каста Морено, вдовицата на Саманиего. В първите дни къщата й се струваше чужда, смяташе я по-лоша от предишната, но скоро трябваше да признае, че бе много по-добра, по-просторна и красива, а що се отнася до кварталите, това, което госпожата бе загубила откъм спокойствие, печелеше в оживление. Лека-полека свикна с новото си жилище и когато нашият разказ отново я изненадва седнала до прозореца и потънала в размишления с ръка в чорапа, някъде през март 1875 година, доня Лупе вече не си спомняше за къщата в „Чамбери“, където се запознахме с нея.

Размишленията и кърпенето не й пречеха да поглежда от време на време към улицата, а улица „Аве Мария“ е много по-оживена от „Раймундо Лулио“. При един от тия почти машинални погледи, които вдовицата хвърляше навън, сякаш да разреши страшно натрапчив проблем, видя да минава една жена, която привлече вниманието й. Беше Гилермина Пачеко: „Изглежда, че сега светицата се навърта по-често из тия квартали — промърмори доня Лупе и протегна шия, за да я проследи надолу по улицата. Четири или пет пъти я виждам да минава оттук в различни часове. Вярно е, че за нея разстоянията не съществуват… Сега си спомням, Каста ми каза, че е нейна родственица, трябва да я питам…“

Основателката вдъхваше големи симпатии на доня Лупе. Като я виждаше да минава толкова често по „Раймундо Лулио“ на път за приюта на улица „Албуркерке“, стигна до извода, че трябва да я заговори. Доня Лупе ходеше на всяка публична служба в параклиса на приюта, изпълнена с желание да се запознае и сближи със святата жена. Възхищаваше се не само от светостта й, но преди всичко от презрението и към света, от чисто мъжката й енергичност и величие на характера. Може би госпожа Хауреги усещаше и в своята душа нещо от тая аристократична мая, от тая пламенна инициативност и организаторска мощ и това своего рода духовно родство й вдъхваше най-голямо желание да се сближат. Бе разменила няколко думи с нея един или два пъти на службите в параклиса от раболепие и от желание да се прояви и когато я виждаше заобиколена на тия празници с дами от „висшето общество“ и от богати госпожи, чиито карети ги чакаха на портала, доня Лупе бе готова да даде единствената гърда, която притежаваше, за да проникне сред тия хора, да се мери с тях и да се разпорежда с подписките. Като изхождаше от добре обоснованата си гордост, смяташе, че не бива да се подценява, що се отнася до възпитание и добри обноски. Освен това отлично знаеше, че не всички са родени в златни люлки и че в тия лаберални времена именно изтънчеността олицетворява истинската аристократичност. Нямаше причини тя, която умееше да бъде първа, да не се премери с дамите, следващи Гилермина, както овце пастир… Още повече че по това време вдовицата на Хауреги нямаше проблеми с облеклото. С талант и пестеливост се бе сдобила с едно кадифено палто с кожи, което и най-изписаната дама ме би могла да носи по-добре от нея. И почти нищо не бе платила, като се има пред вид колко струват тия неща обикновено… Беше дала да й направят една шапка, която… Е, щеше да привлече внимание, щом я сложеше… Горните мисли бяха нещо като отклонение в размишленията й тоя следобед, отклонение, което започна, когато видя да минава Гилермина, и завърши, когато девата-основателка изчезна надолу по улицата.

Връщайки се към размишленията си, тя улови нишката там, където я бе изпуснала… „Макар и господин Фейхо да го отрича сега, истина е, че се навърташе из улицата по времето, когато загубих моя Хауреги… Толкова е вярно, колкото и че ще умрем. Ако не е така, какво правеше на ъгъла на улица «Тинторерос»? Бе малко преди войната в Африка, много добре си спомням. Ако този господин не искаше да убива маври, бог знае дали… Но това е без значение, по-добре е да минем към другото. Не се и съмнявам, че е най-изискан кавалер. Хауреги много го ценеше, казваше, че възразява, само дето е женкар… Иначе е истински мъж, думата му тежи, каже ли нещо, все едно, че е записано от нотариус. Въпреки всичко това, което ми разправя напоследък, изглежда толкова странно!… Че се е разкаяла, че я е взел под свое покровителство… Срещнал я у едни съседи и я съжалил и знам ли какво още… Каквото ще да разправя тоя свят човек, тия разкаяния ми приличат на измишльотини… Ами ако случайно… Стига, стига; да не се изкушавам с подобно подозрение, което изглежда толкова правдоподобно… Самият Фейхо може би… може да е имал… и сега… Трябва да й сипя пепел на тая работа, че ще ме подлуди. Истината е, че клетият господин страшно се е съсипал и едва ли се навърта от нечисти подбуди толкова месеци насам… Ако е вярно това, което казва!… Милост, съжаление, разкаяние… нужда от взаимни отстъпки, почтеност, сдобряване!…“

Още едно отклонение. Надникна към улицата и видя за втори път Гилермина, която се връщаше. „Какво е понесла в ръка? Дълга и желязна скоба. Виж я ти тая светица! Дали са й ги. Разправят, че приема всичко. Ясно е по какъв начин бих могла да й помогна в делото — ще й дам половин дузина непотребни ключове, които ми се намират. Виж ти, сякаш идва от дърводелския магазин на улица «Валенсия». Ама че сделки… Ето нещо, което би ми харесало: да построя сграда, като прося пари в името на бога… Ще я направя голяма като Ескориал!…“

Край на отклонението и отново на въпроса: „Ами това, дето ми го каза сутринта Николас, че Фейхо бил най-благородният мъж в Мадрид и му обещал църковна синекура? Ако я получи, няма какво повече да го мисля. Ще се зарадвам, ако сваля и тоя товар от гърба си. Какви времена обаче и какви правителства! Ах, ако аз управлявах, ако бях министър, щях да вкарам всички в пътя! Тия хора не ги бива, съвсем ясно е, че не ги бива. Да дадеш църковна синекура на един млад свещеник, който се връща у дома в един след полунощ и си пилее времето из кафенетата в приказки с военните свещеници, дето се мотаят без разрешително за отпуск! Но дано ти даде господ да пипнеш сладката служба, синко, наслука, ако успееш, пиши, но повече не се мяркай тук, егоист такъв, ненаситник… Та казвам, другият, Хуанито Пабло, не стъпва у дома, откакто е на служба. В сравнение с братята си Максимилиано е ангел небесен, голям талант… А сега да минем към това, дето ми го каза сутринта Николас… Дон Еваристо бил истински християнин и когато го причестили, приел бога с такова достойнство и святост, че всички присъствуващи на акта се разплакали неудържимо. Е, чак дотам… Преувеличение. В тия свети неща човек винаги трябва да си има едно наум. Но да предположим, че е тъй, и какво? Остава да разберем сега дали с цялата си набожност няма да ни преметне… Състрадание, разкаяние!… Господи, кажи ми истината или ми избий тия бръмбари от главата. Полудявам… И не знам защо си блъскам ума, засяга ли ме в същност всичко това? Ако Максимилиано държи да се унижи след ужасите, които преживя, аз не бива да се намесвам… Но не, не, ще се намеся. Как да преглътна подобна обида? Тая негодница… Да си въобразява, че съпругът й може да й прости след недостойната постъпка, която извърши, след като любовникът й обиди тоя нещастник, злоупотребявайки със силата си!… Какъв позор! Ако цял месец не бях ходила по петите му и не му бях втълпявала да си избие от главата мисълта за отмъщение… не знам какви трагедии щяха да настъпят. Искаше да му тегли куршума, дори му хрумна мисълта да направи динамитна бомба и да я сложи на вратата пред дома му. Бълнувания… Най-доброто е презрението… Такива негодници трябва да се презират. Добър е моят племенник, за да се впуска в подобни приключения. Та той се бои да влезе в тъмна стая. Бедният Макси! Сърцето му е златно и тъкмо сега, когато се е заел да изучава отвъдния свят, да му се случат такива неща!… Какви ги наприказва само снощи! «Скъпа лельо, след като много мислих и страдах, стигнах дотам да се отърся от всички страсти и да не чувствувам в себе си нито омраза, нито желание за мъст». Казва, че й прощава великодушно всичко и знам ли още какво… Колкото до съвместния им живот обаче, и господ не може да му помогне. И веднага след това почва да ми досажда с молби да отида да я видя. «Лельо, идете при нея, вижте как е… Разпитайте я да видим как ще се представи. Може би дон Еваристо казва истината…» Всяка вечер все същата песен. В края на краищата, ако стане много досаден, ще се наложи да отида. А не е малко път оттук до «Пуерта де Морос…»“