Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

Фортуната слезе по стълбите, като се смееше… Бе глупав смях, изпъстрен с междуметия. „На мен да ми казва!… Ако не бяха ме изхвърлили, щях да я пипна… вдигам я!… Ама не знам, не си спомням добре дали не й издрасках лицето! На мен да ми казва!… Ако я захапя, няма отърване… Ха-ха-ха!…“ Краката й така трепереха, че едва вървеше. Светлината и въздухът на улицата като че проясниха малко главата й и тя почна да вниква в създалото се положение. Истина ли бе това, което каза и направи? Не беше сигурна дали я беше била, но си спомняше, че й каза нещо. А защо оная я нарече крадла? Тръгна по улица „Ла Пас“, като минаваше от единия тротоар на другия, без да си дава сметка какво върши.

„Ами аз какво направих? О, добре беше!… Да ме нарича крадла, тя, дето ми открадна моето!“ Обърна се назад и произнесе през зъби, сякаш изричаше проклятие. „Може да ме наричаш, както си искаш… Наричай ме такава или онакава и все ще си права… Ти ще бъдеш ангел, но нямаш деца. Ангелите нямат. А аз имам… Моя идея е, това е моя идея. Яд те е, яд те е, яд те е… Ама няма да имаш, никога няма да имаш, а аз — да… Нека те е яд, нека те е яд, нека те е яд!…“

Оттатък банката отново се разсмя. Монологът й бе следният: „Също като другата, госпожата на светия дух! Доня Маурисия, искам да кажа Гилермина Мъжкараната… Иска да й повярваме, че е светица… Коварна лисица! Понеже й е омръзнало да лудува с поповете, иска да стане най-католическият епископ и да се пъхне в изповеднята… Развратница, пияница, лицемерка! Църковна кучка, дето се въргаля с всички попове… с папския наместник, със свети Хосе…“

Мислите й изведнъж взеха друга насока и тя усети мъчителна тревога в душата си, също като чувство за ужасна празнота. „Към кого да се обърна сега? Боже мой, колко съм самотна! Защо умря, мила дружке, Маурисия! Каквото й да приказват, ти беше ангел на земята и сега се забавляваш с тия на небето, а пък аз съм тук сам-самичка! Защо умря? Върни се… Какво ще стане с мен? Какво ще ме посъветваш? Какво ще ми кажеш? Как ми се плаче! Сама и няма кой да ми каже една дума за утешение… Каква приятелка изгубих! Маурисия, не стой повече при блажените души, върни се да живееш… Не виждаш ли, че съм сираче, че аз и другите сирачета от твоя приют плачем за теб… Бедните, на които помагаше, те викат. Ела, ела… Господин Пепе ти е приготвил скобите… Видях го тая сутрин да чука в ковачницата тин-тан… Маурисия, приятелко, ела да си разкажем мъките; ще си поприказваме колко ни обичаха нашите мъже и какво говореха, когато ни милваха, а после ще си пийнем ракия двете, защото и аз обичам ракията, също като теб, дето си на небето, и ще пия, докато мъката ми заспи, да, докато мъката ми се напие!“

Най-сетне стигна в къщи. Не беше на себе си, вървеше несъзнателно. Освен Папитос нямаше никой друг. Забеляза я, но не й каза нищо. Затвори се в спалнята, свали си мантото и се хвърли с рев върху канапето. Мяташе се като ранен звяр, после легна по очи, като притискаше корем към пружините на канапето и забиваше пръсти в една възглавничка. Не след дълго изпадна в мъчителна летаргия, изпълнена с безсмислени и страшни видения, и не знаеше колко време бе прекарала в това състояние. Когато дойде на себе си, в стаята цареше полумрак. Като свикна с тъмнината, можа да различи изпитателното лице на доня Лупе, която я наблюдаваше…

— Какво ти е? Изплаши ме, издаваше едно мучене! И изведнъж почваше да се смееш и да приказваш едни думички…

Фортуната отговаряше уклончиво и глупаво на настоятелните и объркващи въпроси на леля си.

— Къде беше днес? Излизала си.

— Ходих да си купя онзи плат…

— Къде е?

— Къде е платът ли? Ами не знам…

— Май и умът ти не е тук. Нещо ти има. Стани от това канапе.

Но тя не ставаше. Вдовицата потрепера при мисълта да не би да се е побъркала. Спомни си за минали срамове и нещастия и реши да я наблюдава непрестанно. Цялата вечер се цупи, а Фортуната — още повече, усещайки, че я обзема отвращение към всички в семейството. Не можеше да ги гледа. Бяха нейните тъмничари, врагове, шпиони. Доня Лупе вървеше по петите й из цялата къща. Чувствуваше, че я следят и я обземаше неудържим гняв, като чуваше скърцането на обувките на леля си. На другия ден, след като обядваха и Макси слезе в аптеката, Фортуната се изплаши да не би гневът й да избухне и за да го предотврати, върза си една кърпа на главата, преструвайки се, че има мигрена, затвори се в стаята и си легна. Както и предишния ден, след половин час я обзе същото главозамайване и разсеяност, при което мислите й се опиваха от глътките скръб и се унасяха в сън.

И ето, в душата й нахлува неудържимо желание да излезе на улицата, става, облича се, но не е сигурна дали си е свалила кърпата. Излиза, тръгва към улица „Магдалена“ и спира пред витрината на магазина за тръби, подчинявайки се на онази особеност на инстинкта, която ни кара да се връщаме отново на мястото, където сме имали щастлива среща, с надежда тя да се повтори. Колко тръби! Бронзови кранове, безброй неща за отвеждане на водата… Стои там известно време, като се озърта и чака. След това се запътва към площад „Прогресо“. На улица „Барионуево“ спира пред вратата на един магазин за платове, разгънати и окачени по стените. Фортуната ги разглежда и пипа с пръсти някои от тях, за да оцени качеството им. „Колко е хубава тая басма!“ В магазина стои едно джудже, чудовище, облечено с червена роба до петите и тюрбан, създание, спряло по средата на Дарвиновия път на онова място, където орангутаните са се превърнали в хора. Плашилото изпълнява хиляди номера, за да привлече хората, а на улицата се тълпят дечурлига, които го гледат и се смеят. Фортуната отминава и стига до кръчмата, пред чиято врата има голяма скара за печене, сложена над огромно разпалено огнище. Спомените, свързани с тая кръчма, й разкъсват сърцето… Свива по „Консепсион Херонима“; след това се изкачва по „Вердуго“ и стига до площад „Провинсия“; гледа сергиите с цветя и се чуди дали да хване към „Понтехос“, накъдето я тласка безсъвестната й идея, или да тръгне към улица „Толедо“. Избира последното, без сама да знае защо. Минава по улица „Империал“ и спира пред вратата на Фиел Контрасте, дочувайки нежна музика от латерна. Обзема я желание да танцува и може би танцува известно време; не е сигурна в това. И тъкмо тогава става едно от честите задръствания в Мадрид. Седем мулета теглят една товарна двуколка, впрегнати едно след друго като броеница. Първото се заинатява и стъпва на тротоара, а другите използуват това като повод да не теглят. Колата, натоварена с мехове зехтин, с куче, вързано за оста, и окачен отзад тиган, спира, препречвайки пътя на идващата отзад каруца на месаря, пълна с кървящи кравешки бутове, и двамата каруцари започват да бълват обичайните вежливости. Невъзможно е да се премине, тъй като броеницата от мулета образува полукръг, в който се оказва файтонът на две госпожи. Но все още няма достатъчно народ… След малко пристига каретата на един много дебел господин. Минавай, отстрани се, хайде де, ами! Каруцарят с бутовете вдига олелия до бога. Пердаши мулетата, които почват да хвърлят къчове и един от тях попада във вратичката на файтона и я разбива… Викове, бой, двуколкаджията призовава бога, Светата дева и светия дух, убеден, че само те могат да оправят нещата.

Латерната продължава да свири народни песни, които сякаш възпламеняват с бойките си звуци кръвта на цялата тая тайфа. Много жени, които са разположили амбулантните си сергии с кърпи в канавката, събират на бърза ръка стоката, същото правят и търговците от голямата разпродажба с намаление, по реал и половина парчето. Индивидът, който демонстрира на една сгъваема масичка великото откритие за рязане на стъкла, побягва като хрът; продавачът на най-здравите моливи в света (уж ги забива със замах в дъската, за да покаже, че графитът не се чупи) също прибира стоката си, тъй като задното муле отива към него. Фортуната гледа всичко това и се смее. Земята е мокра и краката й се хлъзгат. Изведнъж, ах! Сякаш я пронизва стрела. Надолу по улица „Империал“, в посока към голямата тълпа, която се е събрала, идва Хуанито Санта Крус. Тя се надига на пръсти, за да го види и да бъде видяна. Чудо би било да не я забележи. Съзира я в миг и тръгва право към нея. Фортуната трепери, а той я улавя за ръката и я пита как е със здравето. Тъй като латерната не спира и каруцарите продължават да богохулствуват, трябва да викат, за да се чуят. В същото време лицето на Хуан става печално и като я отвежда в безистена на „Фиел Контрасте“, казва: „Разорен съм, малката, за да издържам родителите и жена си, работя като писар в една кантора… Кандидатствувам за трамваен кондуктор. Не виждаш ли колко зле съм облечен?“ Фортуната го гледа и усеща силна болка, сякаш са я мушнали с нож. Вярно е: пелерината на младия господин Санта Крус има огромна дупка, отдолу се вижда сакото му с оръфани краища, вратовръзката му е смачкана, яката на ризата му не е прана от две седмици… Тогава тя пада в обятията му и казва в изблик на нежност: „Сърце мое, ще работя заради теб, свикнала съм, ти не си, знам да гладя, знам да кърпя, знам да прислужвам… Ти не трябва да работиш… Аз вместо теб… Стига ми да ми помагаш да отнасям бельото… нищо повече. Ще живеем в някоя мансарда, сами и щастливи.“ Неочаквано къщите и небето изчезват и сега Хуан не е с пелерина, а с контешко палто. Сградите и каруците се скриват и на тяхно място Фортуната вижда нещо много познато, дрехите на Макси, окачени на една закачалка, своите на друга, покрити отгоре с памучна завеса, след това вижда леглото, разпознава едно след друго нещата в спалнята си; чува гласа на доня Лупе, която хока Папитос, проглушавайки къщата, загдето е разляла всичката газ, докато е натъкмявала лампите… хубаво, че е ден, ако беше нощ и лампите горяха, пожарът да е станал.