Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

7

Много тежко е за разказвача да бъде принуден да споменава безброй напълно маловажни подробности и обстоятелства, които по-скоро биха възбудили презрението, отколкото любопитството на читателя, защото, макар после да се окаже, че тези дреболии си имат своето място в развитието на събитията, това не стига, за да бъдат достойни да се разкажат в една сериозна и достоверна история. Та ето защо мисля, че ще се смеят онези, които прочетат сега тук, че сестра Марсела се страхуваше от мишките, и сигурно си струва да добавя, че страхът на куцичката беше голям, ужасен, който водеше до неприятни произшествия и дори до трагични отклонения. Щом в самотата на килията си тя усетеше нахалната прокълната твар, не мигваше през цялата нощ. Хващаше я такъв яд, че дори не можеше да се моли, и ядът беше не толкова против мишката, колкото против сестра Нативидад, която се беше заинатила да няма котки в манастира, защото последната котка, която просъществува там, не отговаряше на изискванията й за чистота в буквално всяко кътче на къщата.

През една августовска нощ мъничкият гризач толкова притесни горката монахиня, че на разсъмване тя стана с твърдото решение да го улови и да се саморазправи с него. Той беше толкова нахален, че дори и след като съмна, продължи да се разхожда из килията най-спокойно и да гледа сестра Марсела с черните си и лукави очички.

— Ще видиш, ще видиш — каза тя, като се качи с голям труд на леглото, защото само мисълта, че мишката ще се приближи до крака й, па макар и дървения, я ужасяваше. — Днес няма да се измъкнеш… Ти само стой, ние ще те подредим.

Тя повика Фортуната и Маурисия и накратко ги запозна с положението. На двете затворнички, особено на Мъжкараната, не им трябваше друго. Или щяха да турят ръка на неприятеля, или нямаше да бъдат те. Сестра Марсела слезе в църквата, а двете жени предприеха своята кампания. Не остана мебел, която да не разместиха, а за да издърпат тежкия шкаф, положиха мъжки усилия около четвърт час, не по-малко, защото смехът им пресичаше силите. Толкова се потрудиха, че когато сестра Марсела излезе от църквата, една монахиня й каза радостната новина, че мишката най-сетне е хваната. Нисичката се качи в килията си, а врявата на затворничките известяваше дяволиите на Маурисия, която държеше живата мишка в ръка и плашеше с нея своите другарки.

Не беше лесно да се възстанови редът и да се накара Маурисия да убие жертвата и да я хвърли. Сестра Марсела нареди пак да й подредят покъщнината в килията тъй, както си беше, и така приказката за мишката свърши.

Следващият ден бе един от най-горещите през онова лято. Беше невъзможно да се стои в стаите, обърнати на юг, защото не можеше да се диша. Навсякъде, където слънцето грееше, сухият, неподвижен и нагорещен въздух просто пареше. Не се поклащаха дори най-високите клони на дърветата в градината, а дискът на Парсон гледаше неподвижно необятността като изцъклена и умираща зеница. От дванадесет до три следобед се прекратяваше всякаква работа в къщата, защото нямаше тяло, ни дух, който да устои на жегата. Някои монахини се прибираха в килията си да подремнат, а други отиваха в църквата, която беше най-прохладното място в манастира. Сядаха по скамейките, облегнали гръб на стената, молеха се сънливо или се унасяха в дрямка.

Филомените също падаха грохнали от умора. Едни отиваха в спалните си помещения, а други се тръшваха на пода в залата по ръкоделие или в класната. Монахините, които ги наглеждаха, разрешаваха това нарушение на реда, защото и те не можеха да издържат, и като затваряха сладко очи и се унасяха в спокоен сън, запазваха на лицата си като маска изражението на учителка, чието задължение е да поддържа дисциплината.

В училищната зала имаше две-три групи жени, насядали по скамейките, отпуснали глави и гърди върху масите. Някои гръмко хъркаха. Монахинята също спеше с отметната назад глава и с отворена уста. Над една от учебните папки будуваха две затворнички — едната беше Белен, която четеше молитвата си, а другата — Маурисия Мъжкараната, която беше склонила глава над папката, облегнала чело на юмрука си. Отначало нейната съседка помисли, че тя се моли, защото чу някакво мърморене и нещо като неясно сричане. Но после установи, че Маурисия всъщност плаче.

— Какво ти е бе, жена? — каза й Белен, повдигайки насила главата й.

Грешницата не отговори нищо, но Белен успя да забележи, че лицето й беше така окъпано в сълзи, сякаш са му лиснали вода, а пламтящите й очи и обилната мокрота придаваха на лицето на Маурисия прилика с образа на Магдалена; поне тъй го видя Белен. Тя й зададе толкова много въпроси и й засвидетелствува такава голяма обич, че най-сетне получи отговор от клетата безутешна жена, която изглеждаше тъй, сякаш нямаше нито да се успокои, нито да се наплаче някога.

— Какво ще ми е, нещастната аз! — възкликна накрая, преглъщайки сълзите си Маурисия. — Само че днес, без да знам защо, се виждам такава, каквато съм, аз съм лоша, лоша, повече от лоша и ми идват наум всички грехове, дето съм извършила, от първия до последния.

— Ами, мила — натърти Белен с монотонен глас, който беше усвоила и който така хубаво прилягаше на ангелската й фигура и на изразителните й жестове, — знай, че макар престъпленията ти да са колкото пясъка в морето, бог ще ти ги прости, ако се покаеш.

Щом чу това, Маурисия веднага нададе силен рев и проля още един водопад сълзи.

— Не, не, не, — промърмори после сред такива хълцания, като че ли се давеше. — На мен не може да ми прости, на мен не, защото бях много развратна, ама много и няма грях, който да не съм вършила. А ако не вярваш, кажи един, назови ми който искаш и можеш да бъдеш сигурна, че и той ми тежи на душата.

— Какви грехове имаш? — попита Белен много притеснена, като си припомни за времето, когато бе хористка, и си представи с ужас сцената на оперетата. — Други също са вършили грозни грехове, от най-грозните, но са ги изповядали като теб и виж ги сега опростени.

Маурисия държеше в ръка една кърпичка, която от плача и потта приличаше на топка. Мачкаше я в ръка и я прокарваше по загриженото си чело.

— Ама защо тъй те прихвана… ни в клин, ни в ръкав? — каза Белен объркана. — Ама то, господ трогва сърцето, когато най-малко си го очаквала! Плачи, мила, излей си душата и не се плаши. Знаеш ли какво ще сториш? Утре ще се изповядаш. Може да ти е останало нещо за казване и изповядване, защото винаги остава по нещо, без да знаеш как, и тия бездънни кладенци най-много тормозят… Ами кажи го всичкото, събери го хубаво. Тъй сторих аз и докато не го сторих, нямах спокойствие. После кучето Сатана ме тормозеше, за да си отмъсти, и когато започваше богослужението, на мен ми се струваше, че вдигат завесата, а когато аз запявах, на езика ми идваше онова от „Векът“ което гласи: „Ний сме живи манекени…“ И един ден за малко не се изпуснах. Лукавства на дявола; но не можеше да се справи с мене нито с вярата ми. И сторих тъй, че го наплаших, а сега нека пак се опита. Обзалагаш ли се, че няма да се опита? Плачи, мила, плачи, колкото си искаш и бог ще те озари и ще те дари с милостта си.

И това не помогна. Колкото повече я утешаваше Белен, толкова по-неутешима ставаше Маурисия и по-пълноводна реката на нейните сълзи. Сестра Антония, монахинята, която следеше за реда, се събуди и за да прикрие своето нехайство, нададе силен вик, без да се притеснява много от спящите, и добави, че било ужасно горещо. Миг по-късно Белен и монахинята зашушукаха, без съмнение по адрес на Маурисия, към която гледаха. Белен бе с тежест пред монахините поради покорността и благочестието си и поради старанието, с което отиваше да им разказва всичко, което вършеха и говореха нейните другарки.

Беше неделя и в четири часа цялата общност влезе в църквата, в която имаше богослужение и проповед. Филомените заеха местата си зад монахините; и едните, и другите бяха с була на главите. Хосефините си останаха в стаята на хора. Белен и останалите девици запяваха невинни песнопения, докато продължаваше причастието, в които се казваше, че гърдите им изгаряли в пламъци от любов и други подобни наивности. Онази, която свиреше на хармониума, правеше в паузите много неуместни повторения. Но въпреки това артистично опошляване, църквата си беше много хубава, както би казала Манолита, спокойна, тайнствена и относително прохладна, напоена с мириса на естествените цветя.

На Фортуната се падна да бъде до Маурисия. Тази, която по-късно стана госпожа Рубин, разказва, че в един момент, в който погледнала другарката си, забелязала през своето и нейното було едно такова особено изражение, че останала изумена. Като влизала, Маурисия плачела; но след малко вече изглеждала като че се смее със сдържан сатанински смях. Фортуната не могла да разбере повода на това и помислила, че сянката на булото обезобразява лицето на нейната дружка. Погледнала отново незабелязано, като се направила, че се обръща, за да изпъди муха, и… може би било измама, ала очите на Маурисия приличали на два въглена. В края на краищата всичко ще да е било заблуда.

Дон Леон Пинтадо се качи на амвона и избълва една проповед, пълна с предвзетости, които той много използуваше в своето красноречие. Онова, което каза този следобед, вече го беше казвал и други следобеди, а известни фрази не слизаха от устата му никога. Избълва гръм и мълнии, както винаги против свободомислещите, които около хиляда и петстотин пъти нарече апостоли на грешката. На излизане от църквата Фортуната хвърли както обикновено един поглед към публиката зад дървената решетка и видя Максимилиано, който никоя неделя не пропускаше тази няма любовна среща. Тя го гледаше със симпатия. Забелязваше зарадвана, че физическите недостатъци на добрия момък започваха да се стопяват пред очите й. Това ще да са кълновете на обичта към красотата на душата! Твърдата надежда, която се раждаше у нея, най-много утешаваше Фортуната, защото капеланът й беше казал неведнъж и дваж в изповеднята, че когато се омъжи и заживее свято със съпруга си под закрилата на божите и човешките закони, ще го обикне; ала не как да е, а с истинска жар и порив на душата. Това й казваше и формата, бялата идея, скрита в потира.

Вечерта, когато Хосефините се бяха прибрали в спалните си, монахините позволиха на Филомените да останат в градината до по-късно, отколкото позволяваше правилникът, за да видят дали ще се захлади. Беше девет часът, а земята пламтеше, въздухът не се движеше, звездите изглеждаха по-близки от яркия блясък, с който искряха, и между големите и средните, които изглеждаха повече, се виждаха толкова, толкова много мънички звезди, че приличаха на сребърен прах, разпилян върху това тъмносиньо небе. Новата луна изгря рано, спускайки се от хоризонта като сърп, заобиколен от възбял ореол, който предвещаваше по-голяма горещина на следващия ден.

Затворничките се разделиха на групички и седнали на земята и дървената стълба, която свързваше главния коридор с градината, смъкваха воалите си, за да се разхладят. Някои от тях гледаха към вятърния мотор, който не се движеше. На брега на водохранилището имаше три жени: Фортуната, Фелиса и доня Манолита, седнали на тухлената стена, се наслаждаваха на свежестта, която лъхаше от близката вода. Това беше най-хубавото място, те не го казваха на никого обаче, защото егоизмът ги караше да мислят, че ако тук се струпат всички жени, оскъдната прохлада на водата ще трябва да се подели между повече хора и на тях щеше да им се падне по-малко. На отсрещната страна на градината — най-отдалеченото и грозно място — имаше навес, под който се виждаха празни и счупени саксии, купчина тор, приличаща на смляно кафе, две ръчни колички, две лейки и други най-различни градинарски инструменти. Някога там имаше и кочина, а в нея и прасе, което се хранеше с отпадъците; но общинската управа заповяда животното на свети Антоний да се премахне и сега кочината беше празна.

Същата вечер там, върху боклука, седна Маурисия Мъжкараната, но тъй като това беше най-горещото място, никой не я придружи. Една затворничка се приближи с намерение да се пошегува, но не изтръгна от нея и думичка. Маурисия седеше по турски, с отпуснати ръце, с изправена по наполеоновски глава, както никога досега, със съсредоточен напред поглед, блуждаеща, разсеяна, като човек по-скоро замечтан, отколкото замислен… Приличаше на слабоумна или може би на покаяните от Индостан, които дни наред гледат към небето, без да мигнат, в състояние между дълбок сън и екстаз. Беше, вече доста късно, когато Белен се приближи и седна до нея. Погледна я внимателно, попита я какво прави тук, за какво мисли; най-после Маурисия, която беше като сфинкс, като отлепи устни, каза следните думи, от които Беленсита я полазиха студени тръпки.

— Видях Богородица…

— Какво говориш, жено, какво ти става? — попита я тя, силно развълнувана.

— Видях Девата — повтори твърдо и убедено Маурисия, което сбърка другарката й.

— Сигурна ли си в това, което казваш?

— О, тук да умра, ако не е истина. Кълна ти се в кръста — каза тя с треперещ глас, като целуваше ръцете си. — Видях я… Слезе оттук… Вървеше сред светлина… как да ти кажа… Светлина, която трудно ще си представиш. Светлина, подобна на чистия мед…

— Като мед?! — повтори Белен изумена.

— Ами… толкова нежна, че… След това дойде насам и застана там, отпред. Мина между вас, но вие не я видяхте. Само аз я виждах… Не носеше Младенеца в ръце. Направи две-три стъпчици и пак спря. Виж, погледни онова камъче. Ето там. И ме гледаше… Аз не можех да дишам.

— А каза ли ти, каза ли ти нещо? — попита Белен уплашена, смъртнобледа.

— Нищо… Но плачеше, като ме гледаше… Едни сълзи й се ронеха… Не носеше Младенеца, сякаш й го бяха отнели… След това се обърна и мина пак между вас, без вие да я видите, за да застане ей тук, до дървото… Там видях много ангелчета, които се качваха и слизаха от стеблото по клончетата на дървото и…

— И от клоните по стеблото?

— И след това нищо вече не видях… Сякаш ослепях, искам да кажа, напълно бях сляпа, за миг нищо не виждах, без да мога да се мръдна… Усещах в себе си, в себе си едно нещо, нещо…

— Нещо като мъка…

— Мъка не, усещах удоволствие, утешение.

Фортуната се приближи и те млъкнаха…

— Ако имате някаква тайна, отивам си.

— Мисля — каза Белен след дълго мълчание, — че трябва да го разкажеш на изповедника.

Маурисия стана и бавно се прибра в стаята, където спеше и държеше дрехите си. Двете й приятелки помислиха, че е отишла да си легне и започнаха да обсъждат странния случай, който Белен подробно разказа на Фортуната. Белен вярваше или се правеше, че вярва, но Фортуната — не. Внезапно видяха, че Мъжкараната се връща и отново сяда върху боклука. Погледнаха я с боязън и се отдалечиха.

Изведнъж в градината се чу радостен и продължителен звук, подобен на крясъците, които тълпата издава при заря. Затворничките до една погледнаха към диска, който тържествено се завъртя два пъти и спря. „Вятър, вятър“ — чуха се няколко гласа. Но дискът направи още половин кръг и се успокои. Желязната ос изскърца за миг и на тези, които бяха близо до блатото, им се стори, че чуха в недрата на помпата леко бълбукане. Тръбата избълва пяна и всичко пак замря в тих и безнадежден покой.

Белен оживено разговаряше долу с една калугерка — сестра Факунда, всезнайката на къщата, изключително начетена писарушка, добродушна и невинна до крайност, предводителка на всички по-особени начинания, придворна на Девата и на всички светци, обичана много от Филомените и още повече от Хосефините. Тя беше толкова искрена, че когато й казваха нещо, особено ако беше хубаво, вярваше в него като в евангелието. Достатъчно е за похвала на свещената простота на тази сестра да споменем, че в изповедите й нямаше нищо греховно, защото тя дори и в мисълта си не бе съгрешавала; но тъй като смяташе, че е неудобно да се яви пред съда на покаянието без нищо, тя напрягаше въображението си, за да открие нещо, което да лъха поне на злост, и старателно чоплеше съзнанието си, за да изкара някои дребни и без значение хитринки, на които капеланът се смееше зад завесата. Тъй като бедният дон Леон Пинтадо живееше от изповедта, той я слушаше сериозно и се преструваше, че взема присърце изключително деликатните грехове, които никой християнин не можеше да разбере… И монахинята заставаше много съкрушена, като заявяваше, че повече няма да върши това, и той, лукавият, казваше, че наистина не трябва да го върши и че се налага друг път да внимава и… празни приказки. Такава беше сестра Факунда, известна дама от най-висшите кръгове на аристокрацията, която остави богатство и положение, за да се отдаде на този живот, малка женичка, некрасива, приятна и нежна, силно жадуваща да бъде обичана от младите. По време на почивките след нея винаги вървеше тълпа от момичета, рано приели религията, досадни с въпросите си, каещи се, чието поведение, думи и ентусиазъм можеха да се сравнят със самата детска невинност.

Трудно е да се опише кръгът, образуван от Факунда и нейните малки приятелки. Белен, трепереща от вълнение и с тревожно лице, каза на калугерката:

— Маурисия е видяла Богородица…

И малко след това другите повтаряха с голямо удивление:

— Видяла е Богородица?!

Сестра Факунда, следвана от свитата си, се приближи до Маурисия и дълго време я гледа мълчаливо. Нещастната жена стоеше все в същата поза, с глава, опряна на коленете. Навярно плачеше.

— Маурисия — каза й калугерката с тъжен глас, пропит с онази благородна вяра, която у нея бе равна на божествено милосърдие, — винаги си била много лоша, но бог ще ти прости.

Чу се силен вопъл и затворничката откри лицето си, обляно в сълзи. Смотолеви нещо, от което сестра Факунда и приятелките й нищо не схванаха. Изведнъж тя се изправи. На светлината на луната лицето й изглеждаше много красиво, което обкръжаващите я не оцениха. Очите й горяха с въодушевен блясък. Притисна ръце към гърдите си, поза, вдъхновила много скулптори, и промълви силно развълнувана:

— О, Богородице, ще ти го донеса, ще ти го донеса…

Хвърли се стремглаво към стълбата и изчезна бързо. Сестра Факунда поговори с другите майки. Когато цялата група начело с игуменката напусна градината и бавно се отправи към спалните (повечето от жените с неохота, защото топлината на нощта ги зовеше на открито), се понесе слух, че озарената си е легнала.

Фортуната, която няколко дни преди това бе преместена в спалнята, където беше Маурисия, видя, че тя си бе легнала облечена, но без обувки. Приближи се до нея и поради хъркането й помисли, че спи дълбоко. Дълго време размишляваше над странното състояние на приятелката си, надявайки се, че и този път пристъпът скоро ще премине, както в други подобни случаи, макар и от съвсем друго естество. Тази мисъл, а и други неща дълго време не й позволяваха да заспи и в полунощ, когато в спалнята и в целия дом царуваше тишина и спокойствие, тя забеляза, че Маурисия става. Не се осмели нито да я заговори, нито да я задържи, за да не наруши покоя в помещението, осветено от слаба светлина, която и от най-лекия полъх би угаснала. Безшумно, като сянка Маурисия прекоси помещението и излезе. Малко след това сънят унасяше Фортуната, но в полусънно състояние тя усети, че приятелката й пак влиза в спалнята, без да се чуват никакви стъпки. Легна под леглото, където пазеше едно ковчеже, и заобръща дюшеците. Какво стана после, Фортуната не помнеше, защото наистина заспа.

Маурисия излезе в коридора и като го прекоси целия, седна на първото стъпало на стълбите. „Казвам ти, че ще се престраша…“

С кого говореше? С никого, защото беше съвсем сама. Единствената й дружина в това мъртвило бяха далечните звезди.

„Какво казваш? — попита после като някой, който поддържа разговор. — Говори по-високо, че от органа не се чува. А! Сега разбирам… Бъди спокойна, дори и да ме убият, ще ти го доведа. Ще разбереш коя е Маурисия Мъжкараната, дето не се бои от бога… Ха, ха, ха… Утре, като дойде капеланът и слязат в църквата тия клюкарки, ще останат с пръст в устата!“

Като се изсмя цинично, тя се хвърли надолу по стълбите. Какво, по дяволите, ставаше в главата й?… Влезе през малката врата, която свързва патиото с дългия вътрешен коридор на сградата, и щом се намери там, влезе безпрепятствено в преддверието, опипвайки стената, защото тъмнината беше непрогледна. Чуваше се нескрито скърцане със зъби и едносричен гърлен звук, което можеше да бъде както признак на смях, тъй и на ярост. Като опипваше стените, най-сетне стигна до вратата на параклиса и търсейки ключалката с ръце, захвана да драска по желязото. Ключът не беше оставен… „По дяволите! Къде ли е проклетият му ключ?“, промърмори тя, ридаейки и в най-дълбоко отчаяние. Опита се да отвори, като си послужи със сила и ловкост. Но нито едното, нито другото помогнаха. Вратата на светото помещение беше добре заключена. Злочестата жена продължи да скимти като куче, което е останало вън от къщи и иска да му отворят. След половинчасови напразни усилия тя се строполи на прага на вратата и като склони глава, заспа. То бе един сън от тия, които приличат на мигновена смърт. Главата й се удари на ръба като падащ камък, а изкривената поза, в която остана тялото й при падането, силно превито, бе причина дишането й да се затрудни, а в дихателните й пътища се образуваше пронизително свирене, последвано от някакво къкрене, каквото издават врящите течности.

Изпаднала в дълбока летаргия, Маурисия стори онова, което не би могла да направи будна, и продължи да върви, докато стигна до яко заключената врата. Липсваше резултатът от нейния труд, но не и упоритостта й да го постигне. И тъй, вещицата влезе в църквата и там можа да се придвижи безпрепятствено, защото лампата от олтара излъчваше достатъчно светлина, за да вижда пътя. Без да се колебае, тя се запъти към главния олтар, говорейки си: „Няма да ти сторя нищо лошо, богче мое; ще те заведа при майка ти, която плаче за теб там навън и чака да те измъкна… Ама какво… не искаш ли да идеш при твоята майчица? Слушай, тя те чака… тъй гиздава, тъй натъкмена с оная ми ти мантия, цяла-целеничка обсипана със звезди и стъпила на роговете на месечината… Ще видиш, ще видиш как добре ще те измъкна, хубавичкото ми… Че аз те обичам много. Ама не ме ли познаваш? Аз съм Маурисия Мъжкараната, аз съм твоята малка приятелка.“

Макар че вървеше бързо, тя изгуби доста време, докато стигне до олтара, защото параклисът, който беше малък, сега сякаш бе станал много голям. Имаше поне половин левга от вратата до олтара… И колкото по-напред пристъпваше тя, толкова повече се отдалечаваше той… Добра се най-сетне и изкачи двете, трите, четирите стъпала и толкова се учудваше, че се намира на онова място и гледа отблизо онази маса, покрита с най-тънко и белоснежно платно, че за известно време не можа да направи последната стъпка. Обзе я конвулсивен смях, когато сложи ръката си върху светия жертвеник… „Кой можеше да ми каже… о, боже мой премили, че аз… Хи-хи-хи!“ Отстрани разпятието, което бе пред вратата на олтара, после протегна ръка. Но тъй като не успя, протягаше я все повече и повече, докато я заболя от толкова протягане… Най-сетне с божия помощ можа да отвори вратата, която докосват само богопомазаните ръце на свещеника. Като повдигна малката завеска, потършува из тайнственото, свято и благоговейно място… О, нямаше нищо… Тършува тук, тършува там — пак нищо. Спомни си, че светият потир не беше на това място, а на друго, по-високо. Покачи се на олтара, стъпи на светия жертвеник. Тършува тук и там. А, най-сетне пръстите й се натъкнаха на металното столче на светия потир. Но колко студен беше той, толкова студен, че чак пареше. Допирът до метала предизвика по целия гръбнак на Маурисия ледена тръпка. Поколеба се. Щеше ли да го вземе, да или не? Да, да, хиляди пъти да; макар и да умре, налагаше се да извърши замисленото. Изключително внимателно и решително тя сграбчи светия потир и заслиза с него по една стълба, която преди като че ли не беше там. Гордост и радост заляха душата на дръзката жена, когато видя в собствената си ръка видимата представа за бога. Как искряха златните лъчи, окръжаващи стъкления похлупак, и колко тайнствено и безметежно бе величието на пречистената нафора, пазена зад стъклото, бяла, божествена и с целия чар на човешкото същество, без да бъде нищо повече от един мек хляб.

Маурисия слизаше с невероятна дързост, без да усети никаква тежест. Държеше високо вдигнат светия потир, както го държи свещеникът, за да го боготворят вярващите. „Виждате ли как се осмелих — мислеше тя. — Не казвахте ли, че е невъзможно?… Ето че е възможно, по дяволите!“ Пристъпваше напред из църквата. Пречистата нафора, без да има лице, гледаше, сякаш имаше очи… а осквернителката, като дойде под мястото за хора, взе да я дострашава от тоя поглед. „Не, няма да те пусна, вече няма да се върнеш там… В къщи, при майка ти, нали? Нали Младенецът не плаче и иска да иде при майка си?“ Като си говореше това за кураж, тя се осмеляваше да притиска към гърдите си светата вещ. Тогава забеляза, че потирът вече имаше не само дълбоки и лазурни като небето очи, а и глас, един такъв глас, който вещицата чу да прозвучава жалостиво в ушите й. Беше изчезнало всяко усещане за материалността на светия потир; оставаше само същественото, представата, чистият символ и именно това Маурисия притискаше яростно към себе си. „Момиче — казваше й гласът, — не ме изнасяй, сложи ме пак там, където си бях. Не върши щуротии… Ако ме оставиш, ще простя греховете ти, които са толкова много, че не могат да се преброят; но заинатиш ли се да ме отнесеш, ще погубиш душата си. Остави ме и не се бой — аз няма да кажа на дон Леон, нито на монахините, за да не ти се карат… Маурисия, момиче, какво правиш?… Ще ме изядеш ли, ще ме изядеш ли?…“

И нищо повече… Каква безсмислица! Колкото и голям да е един абсурд, все се побира в неизмеримия човешки ум.