Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (81)

3

На следващата сутрин Максимилиано се отправи към манастира — не за да влезе, защото това беше невъзможно, а за да види стените, зад които дишаше любимата му. Утрото беше прекрасно, небето съвсем ясно, дърветата на улица „Санта Енграсия“ започваха да се разлистват. Младежът се спря пред „Микаелас“, загледан в постройката на новата църква, която вече стигаше до средата на арките на основния кораб. Продължаваше да върви по отсрещния тротоар и като се изкачи на една купчина втвърдена пръст, видя над църквата, още в строеж, дългия коридор на манастира и дори успя да различи главите на монахините или на затворничките, които минаваха по него. Но тъй като строежът напредваше бързо, с всеки изминат ден се виждаше все по-малко. Макси забеляза през следващите дни, че всеки ред тухли дискретно закриваше онази интересна част от монашеския интериор, така както дрехата се облича, за да покрие голото тяло. И дойде денят, в който можеха да се видят само подпорите на гредите, които поддържаха покрива на коридора, и най-после строежът закри всичко, трябваше да се гледа по-отдалече.

На север имаше лошо засети земи за паша. Към онова пасбище, в което имаше стълб с надпис, в който се обявяваха местата за продан, се спускаха високите стени на градината на манастира. Над тях се надвесваха клоните на две или три акации и на един индийски кестен. Но онова, което най-много привличаше вниманието на обезпокоения младеж, беше един вятърен мотор, система Парсон, елеватор, който се издигаше над покривите на манастира и на близките къщи. Огромният диск, като японски чадър за слънце, на който са махнали изпъкналата част, се въртеше около оста си бавно или бързо, според силата на вятъра. Първия път, когато Макси го забеляза, дискът се въртеше величествено бавно и неговата броня от бели и червени спици, която приличаше на перушина, беше толкова красива, че той го съзерцава тъжно четвърт час. На юг градината граничеше със стената на фабрика за печатарско мастило, а на изток — с навеса на съседния цех за камъни, където се работеше много. Очите на Максимилиано гледаха с неизразима симпатия диска на елеватора, а слухът му беше пленен, така да се каже, от непрекъснатата и винаги монотонна музика на каменоделците, които дялаха с длетата си твърдия гранит. Като че ли гравираха на безсмъртни каменни плочи легендата, която сърцето на един бездушен поет им диктуваше буква по буква. Над тази токата царствуваше величествената тишина на полето, както необятността на небето над многобройните звезди. Той се разхождаше из онези пущинаци, без да изпуща манастира от погледа си, вървеше насам-натам по пътеките, които стъпките бяха очертали, отъпквайки тревата, а понякога, когато не припичаше, сядаше на слънце. В далечината по равната земя се издигаха купища оборски тор и слама; тук-там имаше тухлени огради в пепелен цвят, индустриални надписи върху гипсови табелки, къщи с неосъществено намерение да бъдат заобиколени от градинка, по-нататък се редяха керемидените покриви и оловносивите къщи на пазачите и във всичко, което погледът обхващаше, прозираше едно дълбоко предчувствие за бъдеща самотност. Нарушаваше я само някое скитащо куче, от ония, които, бягайки от градската отрова, се разхождат там, без да вдигат поглед от земята. Понякога младежът се връщаше на главния път и известно време вървеше на север, но нямаше желание да вижда хора и се отклоняваше, като се шмугваше отново в полето, докато съзре сводовете на водопровода на Лосоя. Гледката към далечната планина отвличаше вниманието му и го очароваше за момент с онези места, целите в синьо и със снежни петна, но много скоро отново поглеждаше на юг, търсейки скелите и грамадата на „Микаелас“, които се сливаха с най-интересните къщи на Чамбери.

Всяка сутрин, преди да отиде на лекции, Рубин се разхождаше из полето на своите мечти. Това беше като отиване на църква за набожния или като посещение на гроб, където почиват останките на любим човек. След като подминеше църквата на Чамбери, виждаше диска на елеватора и не откъсваше очи от него, докато не го приближи. Когато моторът се въртеше по-бързо, влюбеният младеж, без да знае защо и подчинявайки се на някакъв импулс на кръвта, ускоряваше крачка. Не можеше да си обясни по силата на каква тайна връзка между нещата скоростта на машината му казваше: „Побързай, ела, че има новини.“ Но скоро стигаше дотам и не се случваше нищо ново, сякаш този ден вятърът не бе духал по-силно. До оградата на градината се чуваше лекият шум от въртенето на диска, като онзи, който издават хвърчилата, и се долавяше скрибуцането на механизма, който предаваше енергията на вятъра на оста на помпата. Други дни го виждаше спокоен, укротен в прегръдката на вятъра. Без да знае защо, младежът се спираше, но после продължаваше да върви бавно. Той би издухал най-силната струя, която може да изкара от дробовете си, за да накара машината да върви. Това беше глупост, но не можеше да го превъзмогне. Да бъде спрян моторът му се струваше знак на нещастие.

Но онова, което причиняваше най-много мъка на Максимилиано, беше различното впечатление, което оставяха у него посещенията при любимата му всеки четвъртък. Винаги отиваше, придружен от Николас, и тъй като освен него от Фортуната не се отделяха и двете монахини, нямаше възможност да й се довери. Първия четвъртък я намери много доволна; втория път беше бледа и много тъжна. И понеже не се усмихваше, липсваше онова очарователно помръдване на устните й, което влудяваше нейния любим. Разговорът беше за живота в манастира, който Фортуната много похвали; разказа за напредъка си в четенето и писането и изрази възхищението си от нежността, с която се отнасяха към нея двете монахини. И понеже в един от следващите четвъртъци тя сподели нещо, което й харесало на Петдесетница, най-големия празник тази година в околността, разговорът се насочи към църковни и култови теми. Новопокръстената се изказа много разгорещено и Максимилиано отново се почувствува ужасен от мисълта, че неговата любима ще стане мистичка и ще се влюби безвъзвратно и такъв ужасен съперник като Исус Христос. Идваха му наум нелеки мисли като тази, да използува моментната разсеяност на монахините, за да си погука със своята любима и да й каже да не вярва в идването на светия дух, което е само една алегорична представа, защото не е имало, нито можеше да има такива огнени езици, нито пък Христос, който да ги създаде; и да добави, ако можеше, че съзерцателният живот е най-безплодният, който човек можеше да си представи, дори и като подготовка за безсмъртието, защото борбите в света и добре изпълнените социални задължения са онова, което най-много пречиства и облагородява душата. Не е необходимо да добавяме, че той запази тези скандални доктрини за себе си, защото беше трудно да ги изрази пред монахините.