Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

6

Нижеха се унилите дни на лятото, което в Мадрид е сезонът на тъгата, тъй като сънят и апетитът бягат, обществото намалява и тези, които остават, живеят като емигранти. В семейство Рубин не се случи нищо особено, положението на Макси не се влошаваше, макар и всяка сутрин да имаше своята нервна криза, по-бурна или по-тиха, не стигаше степента на ярост от знаменитата утрин с арсеника и двете жени го понасяха с търпение. През нощта кризите се проявяваха леко и понякога дори не личаха. С убеждение и строгост Балестер бе успял да го отдалечи напълно от всякакво четиво, благоприятствуващо концентрацията на духа.

Както би трябвало и да се очаква, между Фортуната и доня Лупе не съществуваше пълно съгласие, защото наблюдателната и прозорлива госпожа Хауреги бе разбрала, че племенницата й върви по лош път още от началото на юни. Познатите на семейство Рубин знаеха за историята на Фортуната и драматичната роля, която играеше младият господин Санта Крус. Някои вероятно бяха осведомени и за третото й излизане на сцената на нейната луда илюзия, ала никой не се осмели да го довери на доня Лупе. Независимо от това тя го бе отгатнала по нюх й с прости пресмятания. Веднъж се накани да вдигне тупурдия, „за да не си въобразява — мислеше тя, — че лъжите й минават и лапам мухи“. Но Фортуната, спомняйки си начаса за уроците на своя приятел Фейхо, тегли разделителната черта, която той й препоръчваше, и, каза по въпроса: „Оттук дотук, госпожо, властвувате вие; оттам нататък са моите неща, а в тях вие не можете да се месите.“

Гордата вдовица на алебардиста не се призна за победена и още на два или три пъти подновява атаката по следния начин:

— Ако бедният Макси беше здрав, той щеше да те оправи, както подобава на всеки мъж, който се уважава; ама не е и аз трябва да се грижа за доброто име на семейството. Хиляда пъти съм си казвала: „Да избухна ли, или да не избухна?“ В положението, в което се намира, избухването ми би означавало смърт за бедничкия. Затова се въздържам и преглъщам всичката отрова. Виждаш ли? Главата ми побелява, като гледам тоя позор и не мога да сторя нищо…

Фортуната извърна лице, за да скрие сълзите си. Тая сцена ставаше във всекидневната, където двете шиеха летните си костюми.

— След онова, което се случи през ноември миналата година — продължи вдовицата с плашещо спокойствие, — след истинското ти или лъжливо разкаяние, след като ти бе простено — ако беше до мен, нямаше да ти простя, — след като турихме пепел на ужасното престъпление, струва ми се, че си длъжна да се държиш по друг начин. Недей да ми плачеш сега с крокодилски сълзи. Едно нещо ще ти кажа. Внимателно ме слушай.

Доня Лупе остави шева и се приготви да говори като професионален оратор.

— Поставям се на мястото на жена, която изпитва стара любов с дълбоки корени, които не могат да се изтръгнат. Има такива случаи, ето защо внимателно трябва да се разсъди. Ако беше дошла при мен и ми беше казала: „Лельо, с мен става това и това. Преследват ме, не знам дали ще мога да се защитя, слаба съм, помогнете ми…“ О! Нещата щяха коренно да се променят. Защото аз щях да те насочвам, щях да ти вдъхна сила, щях да те утеша. Ама не, правиш каквото ти скимне, и се държиш като някоя безразсъдна хлапачка… Това е глупост. Там, там са причините за всичките ти нещастия: изобщо не разчиташ на хората, които трябва да те направляват. С една дума, дойде ли времето да потърсиш помощ, ще бъде късно и хората ще кажат: „Сама се оправяй, дави се, покрий се със срам и върви по дяволите.“

След тая красноречива реч госпожата сумтя доста време, а Фортуната не вдигаше очи от шева си. Мислеше за странните схващания на вдовицата, която, изглежда, бе склонна към опрощение, в случай че се допитваш до нея и я смяташ за непогрешим съветник и съдник на делата ти. „Тая жена иска да бъде папа — мислеше тя, — стига само да я направят, и ще се меси във всичко. Ама що се отнася до мен…“ Фортуната се отвращаваше от деспотичния нрав на доня Лупе, в който съзираше повече тщеславие, отколкото принципност, или принципност, езиутски съчетана с тщеславие. Това не бе в съзвучие с крайните възгледи на младата грешница. Тя искаше или пълно опрощение за своите дела, или пълно осъждане. Ад или небе, нищо друго. Имаше си своята идея и не се нуждаеше нито от съвети, нито от защитата на когото и да било. Щеше да се оправи най-добре сама и какъвто и кръст да й бе отреден, не й бе необходимо друг да го носи. Действията й бяха решителни, праволинейни, летеше към тях като снаряд изстрелян от оръдие.

Известена от своята приятелка Каста, с която си споделяха тайни неща, че Санта Крус са заминали на летуване, доня Лупе използува това обстоятелство, за да произнесе на племенницата си още една реч, макар и не с такъв обвинителен тон като предишните.

Госпожата беше крайно разсъдителна и винаги строеше своите планове и доводи върху здравата основа на свършените факти.

— Гледай как само бихме могли да се разберем — каза й тя един следобед, когато отново й падна под ръка. — Разбрах, че човекът, който ти е взел ума, не е в Мадрид. Какъв по-сгоден случай да оправиш вътрешния си мир, който изцяло е в развалини? Съгласна съм да ти помогна с каквото мога. Не би трябвало да го правя, но ми е жал и съчувствувам на човешките слабости. Друга нямаше да даде и пет пари; аз мисля, че в такива деликатни неща трябва да се постъпва с известен такт. Най-напред е нужно да ме поставиш в течение на събитията, да ми се довериш и за най-малките подробности; да ми обясниш какво мислиш, какво чувствуваш, какви изкушения ти идват сутрин, обед и вечер; с една дума, трябва да ми изредиш всички, абсолютно всички симптоми на тая проклета болест и да обещаеш, че ще правиш това, което аз ти наредя.

Вдовицата говореше, сякаш в джоба й бяха рецептите за всички патологични отклонения на душата.

Фортуната прояви снизходителността да каже някои неща от чиста учтивост, като скри, много естествено, най-деликатното. Доня Лупе се въодушеви дотолкова от тази проява на подчинение, че започна да хвали професионалните си способности, завършвайки така:

— Уверявам те, че ако ме слушаш, ще ти избия от главата тая работа и ще станеш каквато не си: образец за омъжените жени. Между впрочем поемам задължението да не допусна отново да пропаднеш, дори пак да ти хвърлят примката. Я го виж ти, господинчото! Тая работа плаче за полицията. Ти не се меси, нека аз да се разправям, остави на мен… и ще видиш. Искаш ли да се обзаложим, че някой ден ще цъфна в къщата на доня Барбара и ще й издумам всичко от игла до конец? Ти не знаеш коя съм аз, не ме познаваш. Как си могла да бъдеш толкова глупава и да не потърсиш помощта ми! Заслужила си всичко, което ти дойде до главата. Отсега нататък, щеш или не щеш, вземам работата в свои ръце… Накрая ще ме обичаш, както се обича майка.

При тия думи доня Лупе сияеше. Едва се сдържа да не погали майчински племенницата си, тъй силни бяха радостта и задоволството й. Преследваше я непрекъснато една мисъл, но тя я криеше в най-потайното кътче на хитроумния си мозък. Не позволяваше Фортуната да съзре и сянка от нея. Пазеше я за себе си и й се наслаждаваше насаме. „Дали й е дал пари?“ Всеки път си отговаряше утвърдително на тоя въпрос. „Сигурно й е дал нещо, може би доста пари. Но къде, по дяволите, ги крие? Какво прави, че не ми ги дава да ги вложа? Ясно ми е: изпитва срам да ми даде пари, придобити с такива средства. Тая деликатност й прави чест… Нищо друго не е, срам я е да ми го каже. Но накрая всичко ще излезе наяве.“

И един следобед, когато съпрузите бяха излезли на разходка, голямата капиталистка, не можейки да сдържа повече любопитството си, изпрати Папитос по някаква работа, за да остане сама, и с решителност, достойна за възхищение, направи обиск на шкафа и сандъка на Фортуната. Като се възползува от безбройните си ключове, отвори всички чекмеджета и ги претърси внимателно, стараейки се да оставя нещата, след като ги прегледа добре, на предишното им място. Практикуваше този езуитски метод винаги, когато се наложеше да пъхне любопитните си ръце където не й е работата. Претърси тук, претърси там, и нищо. Банкнотите се крият толкова лесно, че е невъзможно да ги намериш. Ала доня Лупе бе надарена с тънък нюх за откриване на пари и беше сигурна, че ще ти намери, стига да бяха тук. „Да ги е зашила в дрехите си? Възможно е. Тая хитруша изглежда, че уж нищо не знае, ама си я бива!…“ В шкафа нямаше нищо, наподобяващо пари, нито дори писма. Няколко украшения и картички, които й се сториха любовни послания, но от паричките нито следа.

„Много странно — ръмжеше вдовицата, тършувайки из сандъка, след като бе претърсила из основи шкафа. — Не мога да го разбера, щом той е толкова богат, а тя толкова бедна!…“ Сандъкът беше пълен със стари дрехи и също не даде резултат. „Ама все нещо трябва да има — промърмори госпожата, — нещо трябва да има. Все някъде трябва да е скривалището. Или има пари, или изобщо няма пари на тоя свят.“

Изморена от безплодното тършуваме, доня Лупе прибра ключовете, които приличаха на гъста чепка грозде, достойна за арсенала на банда крадци, седна да размисли и като почна да гали с едната си ръка гърдата си от памук, а с другата да се чеше по челото досами косата като човек, който помага на някоя мисъл да се роди, рече: „Ако действително нищо не й е дал, трябва да признаем, че тоя човек е най-големият негодник!“