Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (40)

8

В девет часа на следния ден господарка и прислужница отново бяха там в очакване на Гилермина, която се съгласи да се присъедини към приятелките си, щом уреди някои неща на гара „Пулгас“. Беше получила два вагона каменни плочи и издействувала от директора на Северната компания да ги разтоварят безплатно с подемните кранове на предприятието… Колко път трябваше да извърви за това! Но най-сетне постигна своето, а освен това искаше с пренасянето да се нагърби самото предприятие, което печелеше достатъчно и можеше да направи в полза на беззащитните сираци няколко безплатни рейса с камионите си. Щом влязоха, Хасинта и Рафаела видяха Хуанин да играе в патиото. Извикаха го, но той не дойде. Гледаше ги отдалеч и се смееше, налапал половината си ръка; но щом започнаха да му показват барабана, който му носеха, както показват на бика, за да го дразнят, бандерилите, той дотича като стрела. Радостта му беше тъй голяма, че сякаш щеше да припадне. Въртеше се така неспокойно, че Хасинта едва му закачи барабана. Хванал палките в ръце, той започна да удря по кожата и хукна по бунищата, гледан със завист от другите, без да се грижи за нищо друго, освен да вдигне колкото се може по-голяма олелия. Хасинта и Рафаела се качиха горе. Прислужницата носеше вързоп с дарения от госпожата за тъй нуждаещите се обитатели! Жените наизлизаха по вратите си, водени от любопитство; и малко след това сред образувалите се шушукащи групички започнаха одумките, слуховете и коментарите: „На стрина Никанора донесе вълнен шал. На бай Дидо — шапка и жилетка от Банона, а на Роза пусна в ръката пет дуро като пет слънца… На схванатата от номер девет и донесе одеяло за леглото, на стрина Енкарнасион — чудна фанела — добра ще е за хремата й, а на бай Манхавахас — един мехлем във висока стъкленица, дето му викат питофуфито, знаете ли, същото, дето дадоха на моето момиченце — ех, то не му попречи все пак да си умре.“ „Вече виждам как Манхавахас залага или разменя стъкленицата срещу ракиени капки…“ „Чух, че иска да купи детето на гос’ин Пепе и че му дава тридесет хиляди дуро… и го прави управител“… „Управител на какво?…“ „Ама че сте глупави… ами трябва да е на репобликанските конюшни…“

Хасинта започваше да губи търпение, защото нейната приятелка не идваше, а в това време три-четири жени, като и говореха една през друга, излагаха нуждите си в хиперболичен стил. На тази децата й били босички; на другата не били ни боси, ни обути, защото все измирали и в гърдите й била заседнала една мъка, за която казваха, че е неописуема. Онази имала пет деца и чакала шесто, което се потвърждаваше от възвишението, повдигнало полите й половин вара над земята. В това състояние не можела да ходи в тютюневата фабрика, поради което семейството теглело голяма гладурия. Роднината на друга не работел, защото паднал от някакво скеле и вече три месеца откакто е на легло с натъртени гърди, с болки и плюел кръв. Оплакванията потискаха сърцето на Хасинта, разкривайки й много широките предели на човешката мизерия. В лоното на благополучието, в което тя живееше, никога не си бе дала сметка колко голяма е империята на бедността, а сега виждаше, че колкото и да я изследваш, не ще достигнеш до границите на този обширен континент. Тя окуражаваше всички и обещаваше да им помогне според възможностите си, които макар да не бяха малки, бяха все пак недостатъчни, за да се притече на помощ на толкова много нужди. Кръгът, който я заобикаляше, се стесняваше и дамата започваше да се задушава. Направи няколко стъпки, ала на всяка крачка изникваше нов повод за съчувствие: пред нейното светло милосърдие се издигаха човешките нещастия и настойчиво призоваваха към състрадание. След като посети няколко дома, излизайки от тях с разкъсано сърце, отново се намери в коридора, вече много притеснена от закъснението на приятелката си, когато усети, че някой нежно подръпва кашмирения й шал. Обърна се и видя едно пет-шестгодишно момиченце, много красиво, много чисто, с листо от bonibus^[1] в косата.

— Госпожо — каза момиченцето с нежен и плах глас, изговаряйки думите съвсем правилно, — видяхте ли моята престилка?

Улавяйки за краищата престилката, която беше от син крепон току-що изгладена и без петънце, то я показа на господарката.

— Да, сега я виждам — отвърна тя, възхитена от толкова прелест и кокетство. — Много си хубава и престилката е… великолепна.

— Днес за пръв път я сложих… няма да я изцапам, защото не слизам на двора — добави малката, издувайки от удоволствие и суета ноздричките си.

— Чия си ти? Как се казваш?

— Адорасион^[2].

— Колко си хубава… и колко си симпатична.

— Това момиченце — каза една от съседките — е дъщеря на една много лоша жена, която се нарича Маурисия Мъжкараната. На два пъти живя тук, вкараха я в „Арекохидас“^[3], но тя избяга и сега не се знае къде скита.

— Бедното ми момиченце… Твоята майка не те обича.

— Но леля й Севериана й е за майка, приютява я като родна дъщеря и си я гледа. Господарката не познава ли Севериана?

— Чувала съм за нея от приятелката си.

— Да. Госпожица Гилермина я обича много… Тъй като тя и Маурисия са дъщери на гладачката й… Севериана… Къде ли е тази жена?

— На пазар — отвърна Адорасион.

— Виж ти, като госпожица си.

Като чу, че я наричат госпожица, малката вече не се побираше в кожата си от задоволство.

— Госпожо — каза тя, пленявайки Хасинта със сребърния си глас и с прекрасното си произношение, — аз не си нацапах лицето онзи ден…

— Ти не… Знаех си аз. Ти си много чиста.

— Не, не се нацапах — повтори тя, като наблягаше толкова силно на „не“-то с глава, сякаш щеше да й се прекърши вратлето. — Ония шопари искаха да ме нацапат, но аз не се оставих.

Хасинта и Рафаела бяха запленени. Не бяха виждали толкова хубаво, толкова възпитано момиченце, което да се отличава сред другите като това. Удоволствие беше да гледаш чистите му дрехи. Полата му беше закърпена, но много чиста; обувките му бяха стари, ала добре запазени, а престилката му — връх на чистотата.

В този момент дойде лелята и втора майка на Адорасион. Беше хубавица, висока и стройна; жена на един тапицер и най-уредната наемателка, или, ако щете, най-богатата от оня кошер. Живееше в едно от най-хубавите жилища от първото патио, нямаше собствени деца, още един повод Хасинта да й симпатизира. Щом се видяха и се разбраха. Севериана оцени по достойнство добрината на дамата към малката; накара я да влезе в къщи и й предложи стол, от тия, на които казват виенски, който сред онези бордеи се стори на Хасинта върхът на богатството.

— А къде е моята господарка доня Гилермина? — попита Севериана. — Зная вече, че сега идва всеки ден. Вие не ме ли познавате? Майка ми беше гладачка в дома на господарите Пачеко… Там израснахме сестра ми Маурисия и аз.

— Чувала съм за вас от Гилермина…

Севериана остави препълнената кошница с покупките, хвърли шала и забрадката си и не можа да устои на едно суетно желание. Сред обитателите на гуляйджийските домове е нещо обикновено оная, която си дойде от пазар с богати покупки, да ги изложи на възхищението и завистта на съседките. Севернана започна да изважда запасите си и протягайки ръка през вратата, ги показваше навън… „Гледайте, една зелка, четвърт фунт месо… малко овнешко… цикория…“ И накрая изскочи голямата сензация. Севериана я показа като трофей, пръскайки се от гордост. „Заек“, извикаха половин дузина гласове… „Мила, как си се отпуснала.“ „Защото имах възможност, мила, купих го само за седем реала.“ Хасинта помисли, че учтивостта я задължава да поласкае стопанката на дома, затова разгледа с голям интерес провизиите и възхвали доброто им качество и евтиния.

После заговориха за Адорасион, която се беше залепила за полите на Хасинта. Севернана започна да разказва:

— Това момиче е дъщеря на сестра ми Маурисия… Госпожата вкара в манастира „Микаелас“ сестра ми, но тя избяга, като се покатери през оградата, и сега я търсим, за да я затворим пак там.

— Познавам много добре тоя религиозен орден — каза госпожа Санта Крус — и съм много добра приятелка на сестрите от „Микаелас“. Там ще я оправят… Повярвайте, там вършат чудеса…

— Но тя е много лоша… госпожо, много лоша — отвърна Севериана с въздишка. — Остави ми тук това създание и то не ми тежи, защото към него така ме влече сърцето, сякаш аз съм го раждала… Нали всички мои умряха, а и моят Хуан Антонио така се привърза към малката, че не може без нея. Иначе е глезла и много ми лудува. Нали е родена и израснала сред лоши жени, които я научиха да фантазира и да се пудри. Когато върви по улицата, прави такива движения с тялото си, че… казвам ви, че ще я пребия, ако не се откаже от тоя лош навик. А, ще видиш ти, ще видиш, шмекерке. Хубавото у нея е, че не замърсява дрехите си и обича да си мие ръцете, муцунката и даже тялото, госпожо, даже тялото. Щом вземе парче миризлив сапун, скоро му вижда сметката. Ами ресането? Вече ми счупи три огледала, а един ден… какво мисли госпожата, че правеше…? Ами боядисваше веждите си с изгоряла тапа.

Адорасион почервеня като божур, засрамена от това, което говореха за нея.

— Няма да го прави повече — каза дамата, без да се насити да гали онова тъй чисто и тъй хубаво лице; и като промени разговора, което много зарадва малката, взе да оглежда и да хвали хубавата подредба на гостничката.

— Домът ви е много хубав.

— Като за занаятчии, горе-долу. Знайте, че е на наше разположение. Много е голям за нас, но тук с нас живее една приятелка, доня Фуенсанта, вдовица на един майор. Мъжът ми е душа човек. Печели по четирнайсет реала и няма никакъв порок. Живеем толкова богато.

Хасинта се възхити на шкафа, толкова остърган, че изглеждаше полиран, и на своеобразния олтар, който образуваха над него хиляди дреболийки: снимки на военни, с оцветени в червено панталони и с жълти копчета; Христос Всемогъщи и Богородица от Палома бяха двете най-красиви картини; имаше и една голяма хромолитография на Нумансия, сред водорасли, и друга образцово избродирана картинка, с две влюбени сърца, съединени с панделка.

Ставаше късно и Хасинта се безпокоеше. Най-сетне, като излезе в коридора, видя да идва приятелката й, забързана, разгорещена…

— Не ми се сърди, мила; да знаеш как ми досадиха ония глупаци от гара „Пулгас“. Не можели да сторят нищо без изрична заповед на съвета. Не обърнаха внимание на документа, който носех, и трябва пак да се върна днес следобед. А материалът си стои там и обектът ми бездействува. Но в края на краищата да се върнем на нашия въпрос. Къде е оня, дето яде хора? Довиждане, Севериана. Сега не мога да се занимая с теб. После ще говорим.

Тръгнаха да търсят бърлогата на Искиердо, неизменно обкръжени от съседките. Адорасион вървеше отзад, уловена за полата на Хасинта, както върви паж, носещ шлейфа на краля, а отпред, проправяйки път като викач при лов, крачеше дангалачката, чийто пищялки този ден сякаш бяха по-бързи, а гривата й — по-развята. Хасинта й беше донесла ботинки и малката беше недоволна, защото майка й не й позволи да ги сложи до неделя.

Видяха открехната вратата на номер седемнайсет и Гилермина я бутна. Изненадата им беше голяма, когато се сблъскаха не с господин Платон, когото очакваха да намерят там, а с едно женище, много високо и много грозно, облечено ярко. То имаше много ниска талия, лице, сякаш боядисано с ръжда, и синьо-черна мазна коса. Чудовището прихна да се смее, като показа зъби, чиято белота би могла да се сравни със сняг, и каза на госпожите, че дон Пепе го няма, но че ей сегичка щял да дойде. Това беше обитателката на мансардата, наричана обикновено Гайинехера^[4], защото имаше сергия за гайинеха и фританга на ъгъла на улица „Аргансуела“. Обикновено тя вършела домашната работа на западащия стопанин на това жилище, метяла стаята му веднъж в месеца, тупала сламеника му и поизтривала Питусо, когато мръсотията образувала на ангелското му лице прекалено дебела кора. Също тъй приготвяла за великия мъж някои вкусни ястия, такива за две пари, като например пилешки шийки, пържена кръв, а понякога салата от цикория, добре подправена с чесън и кимион.

Искиердо скоро дойде и онова циганско чучело, което Рафаела гледаше с истински ужас, казвайки наум „Отче наш“, за да го прогони по-скоро, изхвръкна навън. Варваринът дойде запъхтян, сякаш крайно уморен от многото сделки, които върти, и като захвърли широкополата си шапка, в ъгъла и избърса със смачканата на топка кърпа потта от тъй благородното си чело, изръмжа:

— Идвам от Бисера… Колкото вий ме приехте, толкова и той… Пуякът му с пуяк… Аз съм си виновен, че се принизявам до толкова незначителни ендивиди.

— Успокойте се, господин Пепе — заяви Хасинта, чувствувайки се силна в компанията на приятелката си.

Тъй като имаше само два стола, Рафаела трябваше да седне върху един сандък, а неразбраният велик човек остана прав; но после взе една празна кошница, която се въргаляше там, обърна я и намести достопочтената си особа на нея.