Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (47)

6

Не я свърташе Барбарита, докато не уталожи любопитството си да види онова съкровище, което снаха й й беше купила — внук. Независимо дали той беше фалшив или истински, тя искаше да се запознае с него и да го разгледа; и още щом Хуан си намери компания, свекървата и снахата потърсиха предлог, за да излязат, и се отправят към жилището на Бенигна. По пътя Хасинта проучи още веднъж настроението на свекърва си, очаквайки, че предубежденията й ще са се разсеяли; ала видя с голямо неудоволствие, че Барбарита си оставаше все тъй строга и мнителна, както и предишния ден.

— На Балдомеро това никак не се хареса. Казва, че трябват гаранции… и, откровено казано, аз мисля, че си постъпила много лекомислено…

Когато влезе в дома и видя Питусо, строгостта й не само че не намаля, а сякаш се изостри още повече. Без да каже дума, Барбарита внимателно разгледа тоя, когото й представяха за внук, а след това погледна снаха си, която седеше на тръни с голяма буца в гърлото. Ала изведнъж, когато Хасинта се готвеше да чуе категорично несъгласие, бабата нададе силен вик на радост:

— Мило мое дете!… Любов моя! Ела, ела да те прегърна.

И тя го притисна към себе си тъй здраво, че Питусо не можа да не изпротестира с един писък.

— Дете мое!… Сърце… слава, колко си хубав!… Сладкият, съкровище, дай целувка на бабка си.

— Прилича ли? — попита Хасинта, която не можеше да се изрази добре, защото лигите й течаха, както се казва.

— Дали прилича! — наблегна Барбарита, като го поглъщаше с очи. — Цяло-целеничко, дъще, цяло-целеничко… Но в какво се съмнявате? Струва ми се, че гледам Хуан, когато беше на четири години.

Хасинта избухна в плач.

— А що се отнася до оная вятърничавата… — прибави сеньората, като разглеждаше още по-внимателно чертите на момчето, — добре си й личи в това огледало, че е хубава… Това дете е едно съвършенство.

И тя отново го запрегръща и зацелува.

— Ами това е, дъще — добави тя решително, — в къщи заедно с него.

Хасинта не желаеше нищо друго. Но Барбарита веднага преправи собствената си спонтанност, като каза:

— Не… да не прибързваме. Трябва да се говори преди това със съпруга ти. Тази вечер непременно ще му го кажеш ти, а пък аз се нагърбвам отново да попитам Балдомеро… Та това е цяло-целеничко, ама цяло-целеничко…

— А вие се съмнявахте?…

— Какво искаш… Трябваше да се съмнявам, защото тези неща са много деликатни. Ала вътре в себе си не се съмнявах. Ще повярваш ли, че снощи сънувах това кукленце? Вчера, без да знам какво ми става, купих едно рождество. Купих го несъзнателно под действието на кой знае какво… порока ми за покупки, подтикна ме мисълта, която ме владееше.

— Знаех си аз, че вие, като го видите…

— Боже мой! А дюкяните са затворени днес! — възкликна Барбарита с нотка на обезсърчение. — Ако бяха отворени, още сега щях да му купя моряшко костюмче с шапка, на която пише: Нумансия^[1]. Колко добре ще му стои! Мило мое дете, ела тук!… Няма да ми избягаш; та аз те обичам много, аз съм твоята бабка!… Тези глупаци ми казват, че си счупил камилата на черния влъхва. Добре, мило мое, хубаво си я счупил. Аз ще му купя на моето дете дванайсет дузини камили: и черни, и бели, и във всякакви цветове влъхви.

Хасинта вече ревнуваше, ала се успокояваше, виждайки, че Хуанин не искаше да стои в скута на баба си и се изплъзваше от ръцете й, за да търси ръцете на истинската си майка. На това място от сцената, която се описва, бяха подновени обвиненията и редица рапорти за различни варварски постъпки, извършени от Хуанин. Петте доносчици се трупаха около двете дами, като всеки от тях предаваше оплакването си с най-клеветнически изрази. Леле боже, какво беше сторил! Беше взел едната ботинка на Исабелита и я хвърлил в пълния с вода леген, за да плува като патица. „Ах, какъв е сладък!“, викаше Барбарита, изяждайки го с целувки… След това беше свалил собствената си обувка, защото беше шопар, който обича да ходи с боси крака по пода. „Ах, какъв е сладък…“ Свалил си и чорапите и хукнал да тича подир котката, хванал я за опашката и я завъртял много пъти… Затова клетото животинче беше тъй неразположено… После се бил качил на масата в трапезарията, за да удари лампата с тояга… „Ах, какъв е сладък!“

— Гледай ти, какво нещастие! — повтори госпожа Санта Крус, като въздъхна дълбоко. — Дюкяните са затворени днес!… Защото трябва да му се купят дрешки, много дрешки… У Собрино има едни цветни чорапи и едни плетени костюмчета, които са същинска прелест… Ангелче, ела при бабка си. Ах, хитрецът му с хитрец, вече знае какво си сторила за него и само тебе иска.

— То се знае… — забеляза Хасинта с гордост. — Ама не, той е добър, нали. И обича и бабка си, нали?

Като си тръгнаха, и едната, и другата вървяха по улицата съвсем объркани. Реченото-речено — същата нощ и двете щяха да говорят със съпрузите си.

Същия ден, който бе двадесет и пети, се даде голяма вечеря и Хуанито се оттегли рано от масата много изтощен от главоболие. Жена му нищо не се реши да му каже, като си запази правото за следващия ден. Тъй хубаво беше приготвила цялата си реч, че се надяваше да я произнесе наведнъж, без ни най-малко да се запъне и без да се обърка. На двадесет и шести сутринта дон Балдомеро влезе в стаята на сина си, когато той току-що беше станал, и двамата останаха затворени там около половин час. Двете дами чакаха нетърпеливо в будоара резултата от разговора, а впечатленията на Барбарита не бяха никак обнадеждаващи:

— Дъще, Балдомеро не ми се струва много благосклонен. Казва, че трябва да се докаже… нали виждаш, да се докаже; и че туй с приликата било наша заблуда… Да видим какво ще каже Хуан.

Толкова нетърпеливи бяха и двете, че се приближиха до вратата на спалнята, за да видят дали не ще уловят някоя сричка от онова, което говореха бащата и синът. Но нищо не се долавяше. Разговорът беше спокоен и понякога Хуан като че ли се смееше. Но бог беше пожелал да не могат да излязат от жестокото съмнение толкова скоро, колкото им се искаше. Сякаш самият демон направи тъй, че в момента, в който дон Балдомеро излизаше от стаята на сина си, в кабинета се появиха Вилялонга и Федерико Руис. Първият се впусна да говори на Санта Крус за заемите, които правел на хазната със свои и чужди пари, като получавал сто процента печалба за няколко месеца, а вторият се вмъкна безцеремонно в стаята на Дофина. Хасинта не успя да говори със съпруга си; но много се изненада, като го видя засмян. Изненада я и лукавият и малко присмехулен поглед, който той и хвърли.

Всички отидоха да закусват, а тайнствеността си оставаше. Хасинта разказва, че никога, както тогава, не й се е искало да набие човек, да го стъпче на земята. Щеше й се да разкъса Федерико Руис, чийто несъществен и досаден като бръмчене на стършел брътвеж заставаше между нея и съпруга й. По онова време проклетникът беше луд на тема замъци; правеше издирвания на всички съществуващи в Испания, повече или по-малко разрушени, за да напише едно голямо хералдично, археологично и сантиментално произведение за крепостите, което, даже и добре да беше написано, нямаше за нищо да послужи. Досаждаше до бога с превземките си дали тези или онези развалини са византийски, в стил мудехар или ломбардски с мосарабско^[2] влияние и с романски профили. „Ох, замъкът в Кока^[3]! Ами оня в Турегано?… Но никой от тях не може да се мери с тия на Биерсо^[4]… Ах, Биерсо!… Богатството на тая област е смайващо“. После се оказваше, че въпросното богатство е било от разрушени стени, от изгнили стрехи и от крепости, които се рушаха камък по камък. Той подбелваше очи със скръстени ръце и вдигаше рамене до ушите си, за да каже: „Има един прозорец в замъка в Понферада^[5], който… абе… не мога да ти опиша какво представлява…“ Човек би помислил, че през въпросния прозорец се вижда всевишният и цялото царство небесно. „По дяволите тоя прозорец — мислеше си Хасинта, която се чувствуваше неразположена от закуската. — Наистина би ми харесал, ако послужеше да те изхвърля през него на улицата с всички твои проклети замъци.“

Вилялонга и дон Балдомеро не обръщаха ни най-малко внимание на ентусиазма на своя непоносим приятел, а се занимаваха с по-съществени неща.

— Защото, представете си… директорът на хазната приема консолидирания заем, който е по тринадесет, и издава разписка за цялата номинална стойност… с лихва от дванадесет на сто. Вие събирайте данни…

— Това е скандално… Бедната страна!

Хуанито и жена му се видяха за миг сами и успяха да си кажат няколко думи. Хасинта понечи да му зададе един вече готов въпрос, но той я изпревари, като я смрази с тази жестока фраза, казана с нежен тон: „Дете, ела тук, значи дечица си имаме?“

И не беше възможно повече да се обясняват, защото вечеринката се заплете и дойдоха и други приятели, които започнаха да се смеят и да се шегуват, като вземаха на подбив Федерико Руис с неговите замъци, питаха го сериозно дали ги е изучил всичките, без да му убягва някой от сметката. След това в разговора дойде ред на политиката. Хасинта беше отчаяна, а в миговете, когато можеше да размени някоя дума със свекърва си, Барбарита правеше много тъжна физиономия и казваше: „Лоша работа, дъще, лоша работа.“

Вечерта — отново сътрапезници, а после — вечеринка и много хора. Това мъчение продължи до дванадесет часа. Най-сетне си отидоха един по един. Хасинта би ги изгонила, като отвори всички прозорци и ги отпъжда със салфетка, както се пъдят мухи. Когато съпругът й и тя останаха сами, домът й се стори рай; но вълненията й бяха толкова големи, че тя не можеше да се наслади на нежното уединение. Сами в спалнята! Най-сетне…

Хуан хвана жена си, сякаш тя бе кукла, и й каза:

— Душко моя, твоите чувства са ангелски, но твоят разум, витаещ в облаците, се оставя да бъде заблуден. Излъгали са те; много здраво са те метнали.

— За бога, не ми говори тъй — измърмори Хасинта след известна пауза, в която понечи да заговори, ала не можа.

— Ако още в началото беше говорила с мен… — добави много нежно Дофина. — Но ето резултатът на твоите потайности… Ах, тия жени! Всички те имат по един роман в главата си, а когато онова, което си въобразяват, не се случи в живота, както най-често става, изкарват на бял свят своето малко съчинение…

Нещастницата беше толкова объркана, че не знаеше какво да рече:

— Тоя Хосе Искиердо…

— Той е мошеник. Измамил те е по най-шегаджийския начин… Само ти, която си самата невинност, можеш да паднеш в толкова хлабаво оплетени мрежи… Това, което ме плаши, е, че Искиердо е могъл да има идеи… Той е толкова глупав, ама толкова глупав, че в главата му не може да се побере подобна изобретателност. Такова говедо е, че изглежда честен, без да е такъв. Не, не е измислил той тая остроумна измама. Или много се лъжа, или това е излязло от главата на един романист, който се прехранва с боб.

— Бедният Идо е неспособен…

— Да лъже съзнателно, това да. Но не се съмнявай. Първоначалната идея, че това дете е мое, трябва да е била негова. Възприел я е като подозрение, като вдъхновение на художник, страдащ от газове, а другият си е казал: „Стой, ще падне печалба.“ Това на Платон няма да му хрумне; в това съм сигурен.

Хасинта, смазана, искаше на всяка цена да брани своята натрапчива идея.

— Хуанин е твой син, не го отричай — отвърна тя през плач.

— Кълна ти се, че не е… Как искаш да ти се закълна?… Ах, боже мой! Сега се сещам, че това клето дете е синът на заварената дъщеря на Искиердо. Горката Николаса! Умря при раждане. Беше прекрасно момиче. Нейното дете, с три месеца разлика, е на същата възраст, на която би било моето, ако беше живо.

— Ако беше живо!

— Ако беше живо… да… Сега виждаш как ясно ти го казвам. Това ще рече, че не е живо.

— Никога не си ми говорил за това — заяви Хасинта строго. — Последното, което ми разказа, беше… отде да знам… Не обичам да си спомням тия неща. Но ми идват наум против волята ми. „Не я видях вече, не узнах повече нищо за нея; опитах се да й помогна, а не можах да я намеря.“ Хайде, не ми ли каза така?

— Да, и беше истина, чистата истина. Но по-нататък има друг епизод, за който никога не съм ти говорил, защото нямаше какво да се говори. Когато се случи, бяхме вече женени от една година; живеехме в мир и сговор… Има някои неща, които не бива да се казват на една съпруга. Колкото и дискретна и благоразумна да е една жена, а ти си такава, винаги ще обърка нещо в такива случаи; защото не си дава сметка за обстоятелствата, нито се замисля над подбудите на действията. Тогава замълчах и твърдо вярвах, че съм направил добре, като замълчах. Онова, което стана, не е благоприятно за мен. Можех да ти го кажа; ами ако го изтълкуваш зле? Сега дойде моментът да ти го разкажа и ще видим какво мнение ще си съставиш. Със сигурност мога да те уверя, че вече няма нищо друго. Това, дето ще ти го кажа сега, е последният епизод от една история, която ти разказах на части. И край. Въпросът е приключен. Но е късно, мила моя, ще си легнем, ще се наспим и утре…