Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (23)

3

Сантакрусовци живееха в собствената си къща на улица „Понтехос“ срещу площадчето със същото име — имот, закупен от покойния Апариси, един от съдружниците на Филипинската компания. Стопаните заемаха първия етаж, който беше необятен, с дванадесет балкона към улицата и големи вътрешни удобства. Барбарита не би го сменила за никой от модерните хотели, в които всичкото пространство се заема от стълби и които освен това са отворени на всички страни. Тя си имаше предостатъчно стаи — и всичките се обхождаха наведнъж, от гостната до кухнята. Нито пък би сменила своя квартал, оня бъбрек на Мадрид, в който се беше родила, за никоя от ново-новеничките махали, които се славят като по-проветриви и весели. Каквото и да казват, квартал „Саламанка“ е село… Добрата госпожа беше толкова привързана към парчето земя на родното си предградие, че според нея не можеше да бъде мадридчанин оня, който не чува сутрин кухото кънтене на бъчвите на водоносците при фонтана „Понтехос“; оня, който не чува сутрин и следобед шумотевицата, вдигана от пощенските коли; оня, който не усеща по всяко време дюкянджийския полъх на улица „Постас“ и не слуша по Коледа думканията и подрънкванията на дайре откъм площадчето „Санта Крус“; оня, който не чува биенето на часовника на Централната поща тъй ясно, сякаш е в дома му; оня, който не вижда да минават инкасаторите на банката, натоварени с пари, и раздавачите, излизащи на върволица. Барбарита беше свикнала с околните шумове, сякаш й бяха приятели, и не можеше да живее без тях.

Къщата беше толкова голяма, че двете двойки живееха в нея нашироко и пак оставаше място. Имаха малко старомодна гостна с три балкона. Отляво следваше будоарът на Барбарита, после — друга стая, след туй — спалнята. Вдясно от гостната беше тъй нареченият кабинет на Хуанито не защото той имаше нещо да върши там, а защото вътре имаше маса с мастилница и два красиви шкафа за книги. Беше една много добре подредена и удобна стая. Будоарчето на Хасинта, съседно на тази стая, беше най-хубавото и елегантно помещение в къщата и единственото тапицирано с плат; всички останали бяха драпирани със съмнително изискана хартия в преобладаващо сиво и златисто гълъбово. В стаята на Хуанито се виждаха няколко много хубави акварела, купени от него, и две-три маслени картини, всички избрани и от сносни фирми, защото Санта Крус имаше добър вкус в сравнение с общо наложения. Мебелите бяха от атлаз или от плюш и коприна, съчетани според модата, като трябва да отбележим, че онова, което се виждаше там, не шокираше с оригиналност, нито пък с тривиалност. После следваше спалнята на младата двойка, която се отличаваше от родителската преди всичко с това, че докато възрастните имаха общо ложе, младите спяха в две отделни легла. Те бяха от чисто дърво и много елегантни, с балдахини от синя коприна. Родителската спалня приличаше на махагоново скеле с възглаве като шлем и колони в олтар на Светия четвъртък. Спалнята на „пиленцата“ се свързвайте със сервизни помещения и две големи стаи, които Хасинта отреждаше за децата… когато бог щеше да й ги даде. Бяха мебелирани с това, което оставаше от стаите, когато се пренареждаха, и видът им беше крайно разнороден. Ала окончателната наредба на тези празни помещения беше завършена във въображението на Хасинта. Тя вече беше предвидила даже и последните дреболии и всичко, което трябваше да се сложи там, когато случаят дойдеше.

Трапезарията беше вътрешна, с три прозореца към патиото, с голяма маса и кухненски шкафове от орехово дърво, пълни с най-фин китайски фаянс, всеизвестната гарнитура от столове, обковани с кожа, а по стените — тапети, имитиращи дъб, летви, също ковани, и маслени натюрморти, нелоши, с неизменния резен диня, убития заек и няколко парчета мерлуза, които бяха така добре нарисувани, че сякаш миришеха лошо. Кабинетът на дон Балдомеро също беше вътрешен.

Сантакрусовци бяха записани за едно ландо^[1]. Виждаха ги на разходка, ала техният разкош беше от тоя, дето не привлича вниманието. Хуан обикновено държеше от време на време файтон или двуколка, която той караше много добре, имаше също кон за езда; ала тъй несдържано се увличаше по разнообразието, че малко след като вземеше един кон, вече започваше да му намира недостатъци и искаше да го продаде, за да купи друг. Двете двойки си гледаха живота, ала без да парадират, и винаги избягваха да се открояват и вестниците да ги наричат амфитриони^[2]. Хранеха се добре; у тях имаше много малко етикет и в замяна — известна патриархалност, защото понякога на масата сядаха хора от бедната класа, а друг път — много почтени, които са се разорили. Нямаха готвач с бяла шапка, а една дългогодишна много изпечена готвачка, която можеше да мери способностите си с кой да е главен, помагаха две чирачки, които бяха по-скоро ученички.

В началото на всеки месец Барбарита получаваше от съпруга си хиляда дуро. Дон Балдомеро се ползуваше от една рента от двадесет и пет хиляди песо, отчасти — наеми от неговата къща, отчасти — акции от Испанската банка, а останалото получаваше от участието, което си запазваше в бившия си склад. Освен това даваше на сина си по две хиляди дуро на всеки шест месеца за лични разходи, а при различни случаи му предлагаше малък капитал, за да предприеме търговия за своя сметка; но на момчето си му беше добре с безгрижната леност и не искаше да си има никакви главоболия. Остатъка от рентата си дон Балдомеро влагаше, като купуваше още акции всяка година, или го трупаше, за да се сдобие с още една къща. От онези хиляда дуро, които доня Барбарита вземаше всеки месец, тя даваше на Дофина две-три хиляди реала, та с тях и с онова, което получаваше от баща си, той да бъде като на седмото небе; а останалите седемнадесет хиляди реала бяха за ежедневните разходи на къщата и за тия на двете дами, които се оправяха много добре в разпределението им, без между тях да стане и най-лека разпра. За въртенето на домакинството се грижеха и двете, ала най-вече свекървата, която проявяваше известна склонност към просветен деспотизъм. Снахата имаше деликатната способност да уважава това и когато видеше, че някое нейно разпореждане е отменено от самовластницата, съгласяваше се с нея. Барбарита беше главен управител от прага навътре и самият й съпруг, след като благоговейно й предаваше парите, нямаше защо да мисли за нищо в къщи, като не се смятат летните пътувания. Тя заплащаше всичко, от наема за колата до песетата за „Ел Имперсиал“^[3], без да е принудена да води сметки за едно тъй сложно разпределение, нито да записва някакви цифри. Нейната аритметична точност беше така възхитителна, че нито веднъж не прехвърли колебливата граница, която богатите престъпват толкова лесно; дойдеше ли краят на месеца, винаги имаше едно салдо, с него помагаше известни благотворителни начинания, за които ще се говори по-нататък. Хасинта винаги харчеше много по-малко от онова, което й даваше свекърва й за дреболии; не обичаше да подновява често гардероба си, нито да увеличава богатството на модистките. Навиците на спестовност, придобити в детството, бяха тъй вкоренени, че макар никога да не й липсваха пари, тя водеше в къщи шивачка, за да крои и шие дрехи и да поправя костюми — работи, които други по-малко богати дами обикновено поръчват навън. И за нейно щастие нямаше защо да си блъска главата, да измисля място за излишъците си, тъй като налице беше сестра й Канделария, която беше бедна и се пълнеше с потомство. Неомъжените й сестрички също получаваха от нея чести подаръци — я модни шапчици, я фишу или наметалце и цели облекла, току-що дошли от Париж.

Абонаментът, който направиха в Кралския колизей за един сезон в главна ложа, бе идея на дон Балдомеро, комуто никак не му се слушаха опери, ала искаше Барбарита да ходи на тях, за да му разказва, като си лягат, или след като са си легнали, всичко, което беше видяла там. Оказа се, че Кралският не привлича много Барбарита, ала тя прие с удоволствие, за да ходи Хасинта. Тя на свой ред наистина нямаше голямо желание за театър, но много се зарадва, че ще може да води неомъжените си сестрички, защото, горкичките, ако не беше тъй, нямаше да припарят никога там. Хуан, който беше голям любител на музиката, имаше ежедневен абонамент с шестима приятели за една висока предна ложа.

Госпожи Санта Крус не привличаха вниманието в театъра и ако някой поглед паднеше на ложата, той биваше за хубавелките, настанени симетрично най-отпред като на витрина. Обикновено Барбарита сядаше на предния ред, за да оглежда с бинокъла наоколо, та после да разкаже на Балдомеро не само какви са били декорите и съдържанието на операта, а и нещо повече. Двете омъжени сестри — Канделария и Бенигна, ходеха от дъжд на вятър. Хасинта — почти винаги, но се забавляваше много малко. Тая галеница на бога, който я обкръжи с нежност и добруване в най-здравословното, красиво и спокойно място на тази долина на скръбта, имаше навик да казва с жаловит глас, че не я влечало нищо. Облазяваната от всички завиждаше на всяка бедна и боса жена, минала по улицата на ръце със сукалче, увито в дрипи. Очите й изтичаха по децата, каквито и да са — богати, облечени по моряшки и водени от английските си гувернантки, или бедни сополанковци, увити в жълт бархет, мръсни, с пърхот по главата и парче олигавен хляб в ръката. Тя си мечтаеше да има не само едно дете, а да се види обкръжена от цяла сюрия — от бъбривия и палав петгодишен шмекер до няколкомесечното кърмаче, което само се смее като глупаче, суче и стиска юмручета. Отчаянието й се проявяваше на всяка крачка — било когато срещнеше някой орляк деца, които отиват на училище със своите плочи и вързоп опарцаливени книги, било когато насреща й изскочеше някое рано съзряло просяче, покрито с парцали, което, за да събуди състрадание, показваше неприкритите си меса и босите си изпонапукани крака. А като видеше учениците от монашеското училище с галонирана униформа и ръкавици, толкова чистички и пременени, че приличаха на малки кавалери, тя ги изяждаше с очи. Момиченцата, облечени в розово или небесносиньо, които играят в кръг по булевард „Прадо“ и които приличат на живи цветчета, паднали от дърветата; малките беднячки, които увиват главите си в дупчести шалове; ония, които правят първите си стъпки на вратата на някой дюкян, опирайки се о стената; ония, които сучат от пазвата на майките си, поглеждайки с крайчеца на окото човека, който се приближи да надзърне; палавниците, които щръклеят из улиците или някое празно място, замеряйки се с камъни и късайки дрехите си за отчаяние на майките си; момиченцата, които по време на карнавал се обличат по народному и се поклащат на място, с ръка на кръста; ония, които просят за светия кръст; източилите се, които си служат вече с бастун и печелят награди в колежите, и ония, които на следобедните театрални представления надават вик на най-интересната сцена, разсейвайки актьорите и разярявайки публиката… Всички, с една дума, я интересуваха еднакво.