Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

II. Реставриране на монархията

1

Хасинта ми разказа, че една вечер ревността, незадоволеното й любопитство и насилената резервираност я докарали до такава степен на раздразнение, че била на косъм да избухне и да се разкрие, като направи на пух и прах маската на спокойствие, която си поставяла пред свекъра и свекърва си. Защото най-тежко от мъченията й беше да изпълнява ролята на щастлива жена, задължена да допринася с милите си усмивчици за щастието на дон Балдомеро и доня Барбара, преглъщайки мълчаливо мъката си. Вече нямаше съмнение, че мъжът й издържаше, както сега наричаха това, една жена и за тези забавления честните му родители дори и не подозираха. Бе узнала, че вещицата, която крадеше мъжа й, бе същата, с която се бе любил, преди да се оженят — майката на умрелия Питусо, прокълнатата Фортуната, която й беше създала толкова главоболия. Искаше да я види… Но по-добре беше никога да не я вижда, защото, ако я видеше, несъмнено щеше да й прости.

Вечерта, когато Хасинта говореше, споделяйки тези неща — ужасно тъжна нощ за нея, защото бе получила достоверни сведения за изневярата на мъжа си, — в къщата цареше голямо оживление. В Мадрид бе влязъл крал Алфонсо XII и дон Балдомеро се радваше на реставрирането на монархията, като дете на нови обувки. Барбарита също умираше от удоволствие и нареждаше: „Ама какво остроумно и симпатично момче!“ Хасинта също трябваше да изрази ентусиазма си въпреки бурята, бушуваща в нея, и да прави мили очи на всички, които влизаха и поздравяваха за събитието. Маркиз де Каса-Муньос се разпореждаше като дворцов шамбелан. Бе имал огромното щастие да бъде в двореца като член на една от комисиите и кралят бе говорил с него… Маркизът разказваше сцената, като гледаше да наблегне на фамилиарния тон, с който бе говорил Негово Величество: „Здравейте, маркизе. Как сте?“ Ами да, като че ли цял живот сме били близки.

Малко след това Апариси каза, че бил предвидил всичко, което ставало. Той не беше привърженик на монархията, но фактите трябваше да се уважават. Дон Балдомеро възкликваше безспир: „Да видим дали сега, дявол да го вземе, ще направим нещо, дали тази нация ще се вразуми…“ Хасинта вътрешно се възмущаваше. В гърдите й бушуваше вулкан и радостта на останалите я тормозеше. Искаше й се да заплаче пред събралите се и едва се сдържаше и се усмихваше, когато свекърът й я поглеждаше. Като потискаше в сърцето си мъката, която я давеше, си казваше: „Но какво го е еня за краля тоя добър господин?… Какво го интересува?… Аз съм се побъркала и бих закрещяла, ако не се страхувах, че ще предизвикам скандал. Това е ужасно!“

Дон Алфонсо й беше антипатичен, защото образът му бе свързан с ужасната мъка, която изпитваше нещастната жена. Същата сутрин отиде с Барбарита при Еулалия Муньос, която живееше на улица „Майор“, за да види влизането на краля. Амалия Трухильо се залепи за нея и я поласка, преди да я изплаши. Двете бяха сами на балкона на спалнята на Еулалия и фанфарите вече обявяваха приближаването на краля, когато Амалия изведнъж й изстреля новината:

— Мъжът ти издържа една жена, някаква си Фортуната, ужасно красива… с черна коса. Наел й е много луксозна къща, на еди-коя си улица и номер… В Мадрид всички знаят и трябва и ти да знаеш.

Вкамени се. Имаше подозрения наистина, но новината, поднесена й с толкова подробности — за черната коса, за номера на къщата, бе ужасен удар. От този злокобен миг тя вече не знаеше какво става на улицата. Кралят премина, обърканата Хасинта го зърна съвсем бегло между оживената тълпа и тръбенето на многобройните фанфари и музиката. Видя, че размахваха кърпички, и тя направи същото, без да знае защо. През останалата част от деня се движеше като сомнамбул.

Влезе Гилермина и веселото й чуруликане се сля с общия концерт.

— Време беше — каза тя, преди да се мушне в ъгълчето, в което обикновено сядаше. — Ще изчакам само да си почине от пътуването, за да отида и да си излея гнева… Трябва да ми отпусне нещо, за да завърша долния етаж. И той ще направи това, защото го докарахме с такова условие: да помогне на благотворителната дейност и религията. Бог да го пази!

Хасинта я последва до кабинета и там двете разговаряха в продължение на един час. Гилермина казваше:

— Спокойно, дъще, спокойно, всичко ще се оправи, аз ти обещавам.

Към дванадесет часа влезе Хуан и жена му го погледна строго, без да продума. „Ще те мразя — помисли, — ако не се оправиш. Друго не остава… А тая вечер ще те изям… Няма да ме заблудиш с твоите престорени милувки.“

Хуан, въпреки че би искал да се противопостави на оптимизма на баща си и на приятелите си, не се осмели да го направи, защото въодушевлението бе прекалено силно, за да се бори с него. До последните дни на 74-та година бе защищавал монархията. След като тя бе възстановена, намери, че това е лошо, защото бе дело на военните, и с това обоснова критиката си за станалото събитие.

— Тук промените винаги са ставали по този начин — каза господин Санта Крус с добронамерен наставнически тон. — Това е нашият начин да избиваме бълхите. А ти какво искаше, дворът да…? Нахален си.

След това Дофина твърдеше, посочвайки примери от Франция и Англия, че никоя реставрирана монархия не е преуспяла, но никой не го последва в историческите му разсъждения. Без да се впуска в описания, дон Балдомеро каза нещо много разумно, плод на наблюденията му от дълго време:

— Не знам какво ще стане след двадесет, след петдесет години. В испанското общество не може да се вярва толкова дълго. Единственото, което знаем, е, че нашата страна страда от раздвоение или от непрекъсната треска за революция и мир. В някои периоди всички желаем да има силна власт и крещим: „Ела, терор!“ Но твърде скоро се изморяваме от него и искаме да се отървем. Връщат се дните на смут и започваме отново да въздишаме, за да ни стегне въжето. Такива сме и мисля, че такива ще бъдем, докато свят светува.

— Такава е човешката природа. Така живеят и се възпитават обществата — каза Дофина. — На мен не ми харесва, че всичко става по незаконен път.

„Измамник, хитрец! — мислеше Хасинта, като преглъщаше думите си а с тях и злъчта, която искаше да изскочи. — Какво знаеш ти за закона! Комедиант, демагог, анархист! Как се прави на непорочен… Който не те познава…“

Когато се оттеглиха в спалнята, Хасинта се помъчи да задържи гнева си, искаше да го подхранва или поддържа, както се поддържа огънят, като му се долива масло. „Тази вечер ще го изям. Искам да съм по-разгневена, отколкото съм, за да не му позволя да ме прикотка. А съм много ядосана. Но ще ми дойде добре още малко яд. Той е измамник, лицемер и ако не го намразя, бог няма да ми прости.“

Тогава почувствува, че Хуан я прегръща през кръста…

— Махни се, остави ме… — извика тя. — Много съм сърдита, нима не виждаш, че съм много сърдита?

Хуан видя, че трепери, че се задушава.

— Извинете, сеньора — отвърна шеговито.

На върха на езика си Хасинта държеше думите „знам всичко“, но си спомни, че няколко вечери преди това тя и мъжът й много се бяха смели на тази фраза, която се повтаряше във всички комедии. Разгневената съпруга реши да каже само:

— Ще те мразя, вече те мразя.

Санта Крус, който беше в добро настроение, повтори с весел оттенък друга фраза от комедиите:

— Сега разбирам всичко. Но истината е, малката, че нищо не разбирам.

Смутена в намеренията си да се кара от благоразположението и милите обноски на подлеца тази вечер, Хасинта избухна в плач като дете. Хуан я милва много, целува я навсякъде — по ръцете, по врата, по ушите и тила, целува я по лактите и по брадичката, като в същото време говореше с най-фин и мил тон, който можеше да си представи човек.

— Не издържам повече, не мога да издържам повече — бе единственото, което тя казваше с тъжно хлипане, като мокреше лицето и ръцете му с порой сълзи, без да може да се успокои. В този плач се изля потиснатостта през всичките тия дни, мълчаливата подозрителност, чувството да си наранена и да не можеш дори да въздъхнеш. — Това е ужасно, страшно, няма по-нещастна жена от мен… И сега ще те намразя наистина, защото не мога да обичам човек, който не ме обича. Обичах те повече от живота си. Колко съм била глупава! Към мъжете не трябва да се отнасяш с уважение… Вече никога… повече не… Много съм нервирана и за тая не ти прощавам, да, не ти прощавам.

Санта Крус употреби доста време, за да накара жена си да повтори това, което бе й казала нейната приятелка същата сутрин. И когато той отричаше, обидената съпруга, която дълбоко в душата си бе убедена във верността на факта, се разгневяваше още повече.

— Не отричай, не отричай, защото знам, че е вярно. Издаде се и аз отдавна го знам.

— С какво?…

— С много неща.

— Кажи ги — каза той все сериозно.

— Ами веднага ще ги отречеш… Но няма да ме излъжеш вече.

— Не смятам да те лъжа…

— Това, което Амалия ми каза — потвърди Хасинта с внезапен гняв, изпълнена с достойнство, като се изправи и подчерта с очарователен жест своето потвърждение, — е истина. Казвам, че е истина, и толкова.

Мрачен, като я гледаше в очите, анархистът отвърна съвсем убедено:

— Добре, истина е. Аз ти заявявам, че е истина.