Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (190)

13

Всичко това бе много красиво и много нежно, но млякото не се появяваше и Хуан Еваристо не се засищаше от тия думи с толкова малка практическа стойност. Воплите, които майката и детето надаваха, всеки в своята октава, не успяха да разбудят Хосе Искиердо, понеже той бе човек, когото не можеше да разбуди и оръдие, щом се унесеше в сън, но вдигнаха от леглото Сегунда, която отиде да види какво става и като свари племенницата си полуоблечена, се разбесня като фурия и за малко не я наби.

— Ще те напердаша, ако вземеш да ми разиграваш комедии! — изрази се тя в присъщия за нея изискан стил. — Не видиш ли, магарице, не видиш ли, че ти е секнало млякото и бедничкото няма какво да суче?

За щастие между нещата, които бе оставил Балестер в случай на нужда, предвиждайки всички възможни неприятности, имаше и един много хубав биберон. Сегунда, взела бързо решение, го напълни с мляко (случайно имаше две чаши) и се опита да го даде на бебето. В началото то се чудеше на тая твърда и студена гърда, която пъхаха в устенцата му. На няколко пъти я отблъсна с отвращение, но накрая гладът надделя над глезотиите и то се примири с изкуствената цицка.

— Гледай, гледай как бързо свиква с всичко ангелчето. Толкова е благородно! Сладурче… какъв вълчи глад сме имали!

Майката го гледаше с отчаяние, макар и доволна, че бяха намерили начин да преодолеят затруднението.

— Знаеш ли какво? — рече лелята, като сложи ръка на лицето й. — Имаш температура. Това е, защото мислиш за каквото не трябва. Ако ме послушат сега, ще бъдеш кралица. Защото това, което ти се полага на месец, ще ти го дават. За това си говорихме двете с доня Лупе… Сега, значи, ще бъдеш господарка и половина! Момиче, момиче, не се размеквай, вдигни глава! Не видиш ли, че тия госпожи се навъртат край теб? Ще станеш важна птица и ако бях на твое място, нямаше да спра, докато Хасинта не дойде да ми целуне обувките. Ама какво, мислиш, че и той няма да дойде? Кръвта вече го вика и щом зърне тоя свой портрет, ще му потекат лигите… Вярвай ми, момиче, дори кола ще имаме. Каква комедия! Като нищо ще живеем нашироко. Ще дойде той, ще дойде, уверявам те, хич няма да се забави. Не видиш ли, че това семейство си няма детенце да го радва? До един умират да имат рожба. Хубаво се грижи за него, че късмет извадихме с това дете от нашата плът. Аз съм много горда и бог знае, че то е Санта Крус, но също тъй е и Искиердо. Двете семейства са сродени… Вече почнах да се перча и днес следобед му подметнах на Пласидо да ни даде жилището гратис. Какво си мислиш? Тия Санта Крус ще се радват на сина ти като дечурлига на нови обувки… Ще ти кажа нещо, което не знаеш — вчера Хасинта беше при дон Пласидо. Искаше да се качи да го види, но тая другата, голямата светица, й каза да се качи друг ден, за да не се изплашиш. Видиш, значи… Ей, кой можеше да го повярва! Тепърва ще се разхождам аз по „Кастеляна“ с дон Балдомеро подръка. И как само ще се надувам! Истинска комедия… Придай си важност, не бъди глупава, че ако се възползуваме, от тоя ден нататък ставаме маркизи.

Откакто леля й бе започнала да говори, Фортуната плачеше неудържимо, но щом чу, че ще стават маркизи, над вълните тъга премина животворен повей и младата жена се разсмя с лице, обляно в сълзи.

— Не, не се смей, чак маркизи няма да станем, изобщо не ни трябват титли, ама колата е сигурна. Уверявам те, че ако Хасинта дойде днес, ще се качи… Ще видиш колко скоро ще дотича и онзи. Ясно, когато жена му не е тук. На мене ми се чини, че отсега нататък жена му трябва да иде да сади лук. Ти, ти си тая, дето ще седне на престола, иначе на земята няма правда. И да не викат, че си омъжена и че детето трябвало да се нарича Рубин. Каква комедия! Ти си най-вече вдовица и свободна жена, понеже смятай мъжа си за умрял. Добре знаят всички, че пито-покрито няма и по лицето му личи от кой род е, а колкото до издръжката, ще видиш, че ще ти я дадат.

Фортуната повече не се засмя, а и Сегунда не каза нещо, което да предизвика смеха й. Лелята остана при нея до разсъмване и като видя, че се е поуспокоила, отиде да подремне, преди да слезе на пазара. Когато остана сама, младата жена почувствува нещо странно. Очите й се премрежваха и нещо се късаше вътре в нея, както когато се появи на бял свят Хуан Еваристо, само че без никаква болка. Не можа да прецени добре какво беше, тъй като изгуби свяст. Като дойде на себе си, забеляза, че вече е светло, и чу цвъртенето на птичките, чийто генерален щаб се намираше в дърветата на „Пласа Майор“ и върху бронзовата грива на коня на Филип III. Взе детето си на ръце, но едва можеше да го държи. Силите й изневеряваха и по какъв начин само! Дори зрението й бе отслабнало и променено, защото виждаше предметите в изопачен вид и всеки миг се объркваше, мислейки, че вижда нещо, което не съществуваше. Изплаши се много и извика, но никой не дойде на помощ. Извика три пъти, накани се да извика и четвърти и… положението наистина беше сериозно — нямаше глас, не чуваше гласа си, думата заседна в гърлото й и не можеше да я изрече. Почука няколко пъти със свити пръсти по стената, но ръката й се отпусна, сякаш беше от памук; удряше, а ударите не се чуваха или може би тя не ги чуваше. Но как можеше да не ги чуе Сегунда, която бе от другата страна на стената? После ръката й като че се превърна в мъртва плът и отказа да се движи. „Дали не умирам?“ — помисли си младата жена, вглъбявайки се в себе си. Но не можа да види много, защото всичко бе обгърнато в мрак или фантастично осветено. Мислите й претърпяха повече или по-малко трескави промени; образите се измениха до неузнаваемост, сякаш си бяха сложили маски, явявайки се с лица и външност, каквито нямаха, и единственото сравнително ясно усещане сред тая бъркотия беше, че е неподвижна и вцепенена и не може да помръдне. Имаше чувството, че дъхът й е спрял; от време на време слухът и зрението й даваха известна смътна представа за външния свят, но образите и звуците отминаваха и винаги от ляво на дясно. Стори й се, че вижда Сегунда и я чува как говори с Енкарнасион, но двете разговаряха, втурнали се в бяг като същества, обладани от дявола, и отминаваха, потъвайки в една неясна бездна, която беше от дясната й страна. Цвърченето на птичките, както и плачът на Хуан Еваристо, който търсеше биберона, се носеха стремглаво към същия мрачен предел.

Мина известно време, неопределено за нея, сетивността й се възвърна и можа да се раздвижи и да добие ясна представа за действителността.

— Коя си ти? — запита тя Енкарнасион, единствения човек, който беше при нея. — А, познах те… Колко съм глупава! Леля няма ли я?

Малката отвърна, че Сегунда отишла на пазара, после донесла млякото за бебето и отново излязла. Този припадък доведе Фортуната до едно убеждение, което проникваше в душата й: до убеждението, че тая сутрин ще умре. Усещаше раната там, вътре, без да знае къде, неизлечима рана или разтление, на което физиологическата проницателност, подобна на вдъхновението или прозрението на пророк, даваше безпогрешна диагноза. Главата й се беше прояснила; дишаше с лекота, макар и учестено; страшна слабост обземаше крайниците й. Но докато физическите й сили гаснеха, съзнанието й се съсредоточаваше с необикновена енергия и сила в една идея. В нея изливаше като в калъп доброто от мислите и чувствата си, извайваше безхитростно най-красивото и може би най-възвишеното от своя характер, за да остави след себе си един ясен и жив образ. „Ако се отпусна — помисли си тя с голямо безпокойство, — смъртта ще ме грабне и няма да мога да го направя… Каква голяма идея! Да ми хрумне такова нещо е знак, че ще отида право на небето… По-скоро, по-скоро, че животът си отива…“ Извика Енкарнасион и каза:

— Момиче, изтичай долу и кажи на дон Пласидо, че имам нужда от него… разбираш ли? Нужен ми е, нека се качи… Тичай, не се бави. Сигурно се е върнал от църква и пие шоколада си… Тичай по-скоро, миличка, ще ти бъда много благодарна.

Докато Енкарнасион отсъствуваше, дяволската жена не правеше нищо друго освен да обсипва детето си с целувки и да му говори хиляди нежности. Бебето беше будно и я гледаше безмълвно, но въпреки че нищо не казваше, на нея й се струваше, че говори… „Ще бъдеш толкова добре, сине мой! Ще те обичат почти колкото те обичам аз… Умирам… не знам какво ми е… Онова лекарство… ще го изпия… къде ли се намира? Енкарнасион! Ах, да, тя слезе долу… Изглежда, кръвта ми изтича… Сине мой, бог желае да се разделим с теб и то ще е за твое добро… Умирам, животът ми изтича навън като река, която се влива в морето. Жива съм все още заради благословената идея, която ми хрумна… Ах, колко прекрасна идея! С нея свещени обреди не са ми нужни, така е, сякаш отгоре ми го казаха. Чувам със сърцето си гласа на ангела, който ми го прошепна. Тая идея ми дойде, докато лежах онемяла, и щом се събудих, се вкопчих в нея. Тя е ключът за небесната врата… Сине мой, бъди ми кротичък и тих, че твойта майка си отива, защото бог й нарежда…“

— А, дон Пласидо, тук ли сте?

— Да, госпожо — отвърна дърдоркото, като влезе в спалнята с най-раболепен вид. — От какво имате нужда? Госпожата ми възложи да…

— Приятелю, донесете ми, моля ви, писалка и хартия… Чакайте, дайте ми лекарството… Ония жълти прахове… Кои ли? Не зная… Не, оставете, оставете, трябва да напиша писмо.

— Писмо? Но преди това… — рече дон Пласидо, тършувайки в нощната масичка. — Какво лекарство искате?

— Никакво. За какво ми е?… Побързайте, че си отивам, умирам…

— Умирате!? Хайде, не се шегувайте.

— Дон Пласидо, ако не ми услужите, ще извикам някой друг. Мога да почакам Балестер, не, не, нямам време…

— Не се безпокойте, миличка. Отивам за мастилницата.

Не се бави повече от пет минути. Като се върна в спалнята, видя, че Фортуната е седнала в леглото с малкото на ръце; после двете с Енкарнасион го завиха добре в плетената му люлка, която заприлича на кошница. Пъхнаха в ръчичките му биберона, за да мирува, и го покриха с тънка копринена кърпа. Еступиня не разбираше нищо, нито виждаше каква връзка може да имат писалката и хартията с това, което ставаше.

— Дон Пласидо — рече пламенно Фортуната, — пишете, моля ви… Тук няма маса. Момиченце, донеси му дъската за дамата. Остави лекарствата… За какво са ми вече? Хайде, дон Пласидо, пригответе се, ще видите какъв удар… Хрумна ми една идея преди малко, когато бях онемяла, в момента, в който ми дойде и мисълта, че ще умра… Пишете каквото ви казвам: „Госпожа доня Хасинта. Аз…“

— „Аз…“ — повтори дон Пласидо.

— Не, трябва да се почне по друг начин… Не ми идва на ума. Колко съм неумела! Ах, да, пишете: „Тъй като бог пожела да ме вземе при себе си и сега разбирам колко лоша съм била…“ Как е? Добре ли е така?

— „Колко лоша съм била…“

— Добре, продължавайте да пишете каквото ви казвам… „Не искам да умра, преди да направя един приятелски жест към вас и посредством моя приятел дон Пласидо ви изпращам този небесен красавец, който вашият съпруг ми даде по погрешка…“ Не, не, изтрийте по погрешка, сложете: „Който ми го даде на мен, открадвайки го от вас…“ Не, дон Пласидо, не така, така е много лошо, защото аз го родих, аз… а на нея не са й взели нищо. Работата е там, че аз искам да й го дам, защото зная, че ще го обича и защото ми е приятелка… Пишете… „За да се утешавате от горчивите хапове, които ви кара да преглъщате вашето мъжле, изпращам ви истинския Питусо. Този не е лъжлив, законен е и е роден, както ще разберете по лицето му. Умолявам ви…“

— „Умолявам ви…“

— Напишете го както трябва, дон Пласидо, аз ви давам идеята. Значи… „Умолявам ви да го имате за свой син и да го смятате за роден — ваш и на баща му… И позволете на вашата вярна слугиня и приятелка да ви целуне ръка…“ Как е? Изискано ли е? Сега да видим дали мога да си сложа подписа… Много ми треперят ръцете… Дайте писалката…

Сложи една драскулка, а след това нареди на Еступиня да отвори скрина и да извади документа за банковите акции. След дълго тършуване той бе намерен.

— Това — каза Фортуната — го давате на моята приятелка Гилермина.

— Но без трансфер няма стойност — отвърна дърдоркото, изучавайки хартията.

— Без какво?

— Без прехвърляне по всички правила.

— Бабини деветини. Мой е и мога да го дам на когото си искам. Вземете писалката и напишете, че тия акции стават по моя воля собственост на доня Гилермина Пачеко. Ще сложа няколко подписа отдолу и ще видите дали не струва.

Въпреки че Еступиня не смяташе тоя начин да се правят завещания за валиден, стори това, което му заповядваха.

— Сега, приятелю — каза тя, губейки постепенно дар слово, — вземете моя син и го отнесете. Ах, дайте да го целуна още веднъж… Чакайте, докато умра… Не, отнесете го, преди да дойде леля или мъжът ми, или доня Лупе… лоши хора. Могат да дойдат и сам виждате… каква беля. Няма да ме оставят да бъде по мое желание, ще се разсърдя и няма да умра толкова свято… както искам…

Нищо повече не каза. Пласидо се приближи към нея да я погледне и се изплаши много. Помисли, че е мъртва или че малко й остава да умре; изпрати Енкарнасион да потърси Сегунда или Хосе Искиердо и като вдигна кошчето, в което спеше Хуан Еваристо, го отнесе в стаята. „Не смея да го взема — рече си добрият старец. — Но от друга страна, ако тия грубияни се опитат да ми попречат… Не, не, поемам грижата за него и да правят, каквото щат.“ Вдигна кошчето и като го свали у дома си с цялата бързина, на която бяха способни не много здравите му крака, и с разтуптяно като на крадец или контрабандист сърце, отново се качи, приближи се до болната и се вгледа в нея тъй отблизо, че лицата им почти се допираха.

— Фортуната… Майчице — прошепна той в ухото на младата жена.

На третото или четвъртото повикване Фортуната повдигна леко клепачи и като отлепи устни, изрече със слаб глас:

— Рожбо…