Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (18)

4

Хасинта не притежаваше начетеност. Беше прочела съвсем малко книги и беше напълно непросветена в живописната география, но при все това оценяваше поезията на оная крайбрежна средиземноморска област, която се разстла пред очите й на път от Барселона за Валенсия. Морските селца дефилираха отляво на пътя, разположени между лазурното море и пищната растителност. На места пейзажът синееше от сребристите листа на маслините; по-нататък лозите го красяха със зелената си премяна. Триъгълните платна на лодките, ниските бели къщички, отсъствието на островърхи покриви и преобладаващите хоризонтални линии в постройките караха Санта Крус да си припомня понятия от елинското изкуство и природа. Следвайки рутината, на която се поддават ония, които са чели някои книги, той говори за Константин^[1], за Гърция, за ивиците в герба на Арагон^[2] и за рибките, по чийто гръб пъстреят също такива линии. Беше естествено да измъкне на бял свят и финикийските колонии, нещо, за което Хасинта нямаше и представа, нито пък й трябваше. След това дойдоха Прочида^[3] и Сицилианската вечерня^[4], дон Хайме Арагонски^[5], Роже дьо Флор и Източната империя, херцог Осун^[6] и Неапол, Венеция и маркиз де Бедмар^[7], Масаниело, Борджиите^[8]. Лепанто^[9], дон Хуан Австрийски^[10], галерите и пиратите, Сервантес и отците от ордена „Мерсед“.

Погълната от коментарите, които съпругът й правеше за бързо сменящата се гледка на средиземноморския бряг, Хасинта обобщаваше своите знания в следните или подобни изречения „А хората, които живеят тук, дали са щастливи, или са толкоз нещастни, колкото и селяните от вътрешността, които никога не са имали нещо общо с великия султан, нито с галерата на дон Хуан Австрийски? Защото тукашните сигурно не ценят това, че живеят в рай, а беднякът и в Гърция си е толкова беден, колкото и в Хетафе^[11].“

Прекараха един твърде приятен ден в съзерцание на приветливата земя, която се раздипляше пред очите им, на пълноводната Ебро, на мочурищата на делтата й и накрая — на чудото на Валенсианската област, възвестена от китки рожкови, които сякаш прииждаха, танцувайки срещу влака. На Хасинта й се завиваше свят, когато се заглеждаше в тях. Те ту се приближаваха, докато докоснат прозореца с кичестия си листак, ту се отдалечаваха към билото на някой хребет, ту се спотайваха зад някой рид, за да се появят пак със стъпки и фигури от менует или играейки на криеница с телеграфните стълбове.

Времето, което не беше много благоразположено към тях в Сарагоса и Барселона, този ден се подобри. Ослепително слънце позлатяваше поляната. Цялата светлина от небето сякаш се вливаше в сърцата на съпрузите. Хасинта се смееше на танца на рожковите и гледаше птичките, накацали на низа по телеграфните жици.

— Погледни ги, погледни ги там! Какви хитреци! Присмиват се на влака и на нас.

— Сега обърни внимание на жиците. Те са също като петолинието на нотния лист. Гледай как се качва, гледай как слиза. Сякаш петте черти са гравирани с червен цвят върху синьото небе и то сякаш се движи като недозакачена театрална завеса.

— Както казвах — изрече Хасинта, смеейки се. — Много поезия, много хубави и нови неща, но малко за ядене. Признавам си го, мой мили съпруже — гладна съм като дявол. Зазоряването и тази ведрост на полето ми отвориха голям апетит.

— Аз не исках да говоря за това, да не те отчайвам. Скоро ще пристигнем на една гара с бюфет. Ако не друго, ще си купим саралийки или сух хляб… Пътуването си има тези неудобства. Кураж, мила, и дай ми една целувка, че с любов гладът намалява.

— Ето ти три, а на първата гара гледай добре, мили, да видиш дали няма да открием нещо. Знаеш ли какво бих хапнала сега?

— Един бифтек ли?

— Не.

— Ами какво?

— Един и половина.

— Ще се задоволиш и с портокал и половина.

Минаваха гари, а бюфетът не се появяваше. Накрая, не знам на коя си гара, се появи една жена, пред която имаше масичка с напитки, саралийки, сладкиши, украсени с мравки, и някакви… Какво беше това?…

— Пържени птичета! — извика Хасинта в момента, в който Хуан слизаше от вагона… — Донеси една дузина… Не… Слушай — две дузини.

И отново — влакът лети. Двамата се настаниха колене срещу колене, слагайки по средата омазнената хартия с цяла купчина от пържени птичета и започнаха да ядат бързо като прегладнели.

— Ах, колко са вкусни! Гледай какво бяло месо… Това за теб, че е по-тлъстичко.

— Не — за теб, за теб.

Нейната ръка беше вилица за неговата уста и обратно. Хасинта казваше, че през живота си не била яла по-сладко.

— Това, виж, е много угоено… Горкото ангелче! Клетото, вчера сигурно е било кацнало с другарите си на жицата толкова доволно, толкова напето, гледало е как минава влакът и си е казвало: „Ето ги тия говеда“… докато е дошло най-голямото говедо от всички, един ловец, и бум! Всичко това, за да се угощаваме ние днес. И наистина са вкусни. Хареса ми тази закуска.

— И на мен. Сега да видим тези сладкиши. Мравчената киселина е добра за храносмилането.

— Коя киселина?

— Мравки, мила. Не се взирай и смело вземай. Много са вкусни.

Възстановили силите си, тези две души преливаха от радост.

— На рожковите вече не им се завива свят — казваше Хасинта. — Танцувайте, танцувайте. Гледай какви къщи, какви лозници! А онова какво е, портокалови дръвчета ли? Как ухаят!

Бяха сами. Какво блаженство — самички! Хуан седна до прозореца, а Хасинта — върху коленете му. Той беше обгърнал кръста й с ръка. Понякога бъбреха, като тя правеше наивни бележки върху всичко, което виждаше. Ала минаваше и известно време, без никой да каже дума. Изведнъж Хасинта се обърна към съпруга си и мятайки ръка около врата му, изтърси най-неочаквано:

— Не си ми казвал как се казваше.

— Кой? — попита Санта Крус, леко зашеметен.

— Твоята обожаема изгора, твоята… Как се казваше? Или как се казва… защото предполагам, че е жива?

— Не зная… и не ме интересува. Виж ти какво ти хрумнало сега.

— Ами преди малко се замислих за нея. Сетих се изведнъж. Знаеш ли как? Видях едни червени долни фусти, проснати да съхнат на някакъв храст. Ти ще речеш какво общо има… Разбира се, нищо; ама иди разбери как се свързват мислите в главата. Тази сутрин се сетих за същото, когато проскърцваха количките, натоварени с багаж. Снощи се сетих — кога мислиш? — когато загаси светлината. Стори ми се, че пламъкът е жена, която казва „ах“ — и пада мъртва. Сега зная, че това са глупости; ала в мозъка на човека стават много странни неща. И тъй, детенце, ще изплюеш ли камъчето или не?

— Кое?

— Името?

— Остави ме на мира с тия имена.

— Колко е нелюбезен този господин! — каза тя, прегръщайки го. — Е, запази си тайничката, човече, и извинявай. Гледай да не ти откраднат това съкровище. Добре — или сме разервирани, или не. Аз си оставам същата, каквато си бях — не мисли, че много ме интересува да го зная. Каква полза ще имам, ако зная едно име повече?

— То е едно много грозно име… Не ме карай да мисля за нещо, което искам да забравя — отвърна Санта Крус с досада. — Няма да ти кажа дума повече, чу ли?

— Благодаря, обични народе… Ама слушай, ако си въобразяваш, че ще ревнувам, не си познал. Иска ти се, за да си придаваш важност. Не ревнувам, а и няма за какво.

Видяха нещо, което ги отвлече от тоя разговор. Пейзажът ставаше все по-хубав и полето, превръщайки се в градина, говореше за прилагането на тънкости в земеделската цивилизация. Тук всичко беше аристокрация, тоест портокалови дръвчета с лъскави вечнозелени листа, с много миризливи цветове и със златни плодове; прославено дърво, което е било една от най-изтърканите думи на поетите и което е много евтино във Валенсианската област, искам да кажа, че го има толкова много, че даже и поетите го гледат вече така, сякаш е магарешки бодил. Избраните земи очароват с чистата съразмерност на очертанията си. Зеленчуците са като везба на нивите, като изрисувани по земята, която на места наподобява канава. Сякаш всевъзможното зелено е излязло по-скоро изпод четката на изкусен художник, отколкото в резултат на невидима работа на природата. И навсякъде — цветя, крехки шубраци; по гарите — гигантски акации, които простират клоните си на коловоза; мъжете — с шалвари и вързана на главата кърпа, мавританска привичка; жените — свежи и кръшни, облечени в басма и със завити къдрици коса по слепоочията.

— А кои са — попита Хасинта с желание да се образова — храстите на фъстъците?

Хуан не можа да отговори, защото той също не знаеше откъде, по дяволите, излизат фъстъците. Валенсия вече наближаваше. Във вагона влязоха няколко души, ала съпрузите не напуснаха прозореца. От време на време се виждаше морето, тъй синьо, тъй синьо, че ослепяваше очите и после небето изглеждаше зелено.

— Сагунто^[12]!

Ах, какво име! Когато го срещнеш като надпис на гара, изписан с нови и закривени букви, изглежда шега. Не всеки ден може да се видят най-гръмките имена от човешката история като надпис, обвити в пушека на локомотивите. Хуанито, който използуваше удобните случаи да мине за сантиментален мъдрец, се впечатли повече от допустимото от появата на въпросната табела.

— И какво, какво? — попита Хасинта, възбудена от жаждата за нещо ново. — А, Сагунто; да… едно име. Със сигурност тук е имало някаква крамола. Но оттогава ще да е изтекла много вода. Не се пали толкоз, и го приеми спокойно. За какво е това „ах, ох“? Всичко е, защото ония скотове…

— Мила, какво говориш?

— Да, миличък мой; защото ония скотове… няма да се отметна от думите си… са сторили едно варварство. Е, наречи ги герои, щом искаш, и затвори тая уста, че ми приличаш на лапнимуха от Бургос.

Отново съзерцание на земята — земеделска градина, сред чиято зеленина изпъкваха сламени колиби с кръст на върха на покривите си. Хасинта видя по валовете, покрити с къпини, много редки растения, с оскъдни филизи и огромни месести листа, които привлякоха вниманието й.

— Гледай, гледай, какво дърво-страшило. Да не е кактусово?

— Не, мила моя; кактусовото е друго ниско растение, с настръхнали от шипове лопати. А това е агава^[13], от чиито листа се правят въжета.

— А халфата^[14] къде е?

— Моята мъдрост не стига дотам. Тук някъде трябва да е.

Влакът описваше много широк завой. Пътниците различиха много здания, чиято белота изпъкваше сред зеленината. Понякога китки дървета я затулваха, после я откриваха.

— Вече сме във Валенсия, момиченце; ето я там.

Както е казал един тънък наблюдател, Валенсия е най-добре разположеният град в света поради това, че е застроен сред полето. Малко след това съпрузите, седнали в един файтон, влязоха в тесните и криви улици на равнинния град.

— Но що за земя, мили!… Същински пъстър параван! Къде ни кара този човек?

— В странноприемницата, разбира се.

В полунощ, когато се оттеглиха отпаднали в покоите си, след като се бяха разхождали по улиците и чули половината „Африканка^[15]“ в театър „Принцеса“, Хасинта усети, че изведнъж, без да разбере как и защо, в мозъка й загложди онова червейче, натрапчивата мисъл, мъката, прикрита с любопитство. Хуан отказа да го задоволи, изтъквайки различни причини:

— Не ме тормози, мила… Вече ти казах, че искам да забравя това…

— Името, миличък, само името. Какво ти струва да отвориш уста само за секунда?… Не си мисли, че ще ти се карам, глупчо.

Говорейки така, тя свали шапката си, после палтото, след това дрехата до кръста, полата, подплънката, подреждаше всичко по креслата и столовете в стаята. Беше като пребита и не забелязваше късния час, в който обикновено изтягаше изтощеното си тяло в леглото. Съпругът също се събличаше. Симулираше добро настроение, ала любопитството на Хасинта му беше вече неприятно. Накрая, като не можа да устои на капризите на жена си, той не намери друг изход, освен да се реши. Уморени, бяха положили глава на възглавниците, когато Санта Крус вяло изрече:

— Тогава ще ти го кажа, но при условие че никога вече… никога няма да ми споменаваш това име, нито пък да правиш и най-малкия намек… разбра ли? Ами, казва се…

— Слава богу, човече!

На него му беше много трудно да го каже. Тя му помагаше.

— Казва се Фор…

— Фор… нарина.

— Не. Фор… туна…

— Фортуната.

— Да… Хайде, сега си доволна.

— Нищо повече. Държа се добре, беше любезен. Тъй те обичам.

След малко тя спеше като ангел… спяха и двамата.