Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

Максимилиано слезе по стълбата, както слиза осемгодишно дете което е изтървало играчката си от прозореца на двора. Стигна без дъх до входа и се поколеба дали да тръгне надясно или наляво по улицата. Сърцето му подсказа да тръгне към улица „Сан Маркос“. Ускори крачка, мислейки си, че Фортуната навярно не върви бързо и че скоро ще я настигне. „Дали това е тя?“ Помисли, че е видял синия шал; но като се приближи, забеляза, че не е той. Когато видеше някоя жена, която можеше да бъде тя, намаляваше крачка, за да не се приближи много, понеже, приближи ли много, чарът на преследването преставаше да бъде толкова тайнствен. Преброди много улици, връщаше се, обикаляше този или онзи квартал, а нощната дама не се появяваше. Не бе изпитвал по-голямо отчаяние в живота си. Ако я срещнеше, беше способен дори да я заговори и да й каже някоя любовна дързост. Толкова се възбуди от това лутане, че в единадесет часа вече не можеше да се държи на крака и се опираше о стените, за да си почине малко. Да се върне в къщи, без да я намери и хубаво да потърчи с нея… на разстояние от тридесет крачки, много го натъжаваше това. Но най-сетне стана толкова късно и той беше тъй изморен, че не му оставаше нищо друго, освен да вземе трамвая за „Чамбери“ и да се прибере. Върна се и си легна, жадувайки да загаси светлината, за да си мисли с глава на възглавницата. Беше много отпаднал духом. Налегнаха го тъжни мисли и му се приплака. Спа много малко през нощта, а сутринта реши да отиде до хотела на Фелисиана още щом излезе от лекции.

Стори, както го намисли и този ден успя да победи малко плахостта си. Фелисиана му помагаше, насърчавайки го ловко, и Рубин сполучи да й каже някои неща, които, за да скрие чувствата си, избра да бъдат язвителни.

— Късничко дойдохте снощи. В единайсет часа още не бяхте си тръгнали.

И в този дух и други такива обикновени фрази, които Фортуната слушаше с безразличие и на които отговаряше с пренебрежение. Максимилиано пазеше чистите пориви на душата си за по-изгоден случай и със сполучлив усет беше решил да започне като един от многото, като един случаен, който иска само да се позабавлява малко. Дяволитата Фелисиана ги остави сами и Рубин се уплаши в началото, ала тутакси се съвзе. Не беше вече същият човек. Вярата, която изпълваше душата му, оная страст, родена невинно и развила се за една нощ, като вълшебно дърво, което изниква от земята, отрупано от плод, го разтърсваше и преобразяваше. Дори проклетата му плахост беше сведена до чисто външно явление. Погледна Фортуната, без да мигне и като хвана ръката й, каза с треперещ глас:

— Ако вие искате да ме обикнете, аз… ще ви обичам повече от живота си.

Фортуната също го погледна изненадана. Невероятно й се струваше, че рядката гадина се изразява така… Видя в очите му преданост и честност, които я смаяха. След това размисли един миг, мъчейки се да се опре на една мрачна преценка. Бяха й се подигравали толкова много, че това, което виждаше, не можеше да бъде друго освен подигравка. Тоя беше без съмнение по-лукав и по-голям шарлатанин от останалите. Последица от тези мисли бе звучният смях на жената, избухнал пред съкрушеното лице на един мъж, който беше целият дух. Но той не се обърка и обстоятелството, че го слушат внимателно, му вдъхваше непозната смелост. Кураж!

— Ако вие ме обичате, аз ще ви обожавам, аз ще ви боготворя.

Жената проявяваше голям скептицизъм и хитрушата му с хитруша със смях посрещаше страстта на младежа.

— Ами ако го докажа? — каза Максимилиано сериозно, замаян от красотата, колкото и невероятно да изглежда. — Ако ви докажа тъй, че да не остане място за съмнение?…

— Кое?

— Че ще ви боготворя!… Не, че вече ви боготворя.

— Глей ти!… Боготвори! Ха, ха, ха!… — повтори тя и върна думата, както се връща топка при игра.

Максимилиано не настоя да употребява прекалено изразителни думи. Разбра, че изпадна в смешно положение. Каза само:

— Добре, ще бъдем приятели… За днес се задоволявам с това. Аз съм нещастник, искам да кажа, че съм добър. Досега не съм обичал нито една жена.

Фортуната го гледаше и, откровено казано, не можеше да свикне с тоя смачкан нос, с тая тъй некрасива уста, с хилавото тяло, което сякаш щеше да се разпадне от един полъх. Винаги такива се влюбват в нея! Принудена бе да се преструва и да играе някакви роли, макар че наистина не го вършеше добре, и разговорът продължи на същата тема:

— Тази вечер искам да говоря с вас — каза Рубин решително. — Ще дойда в осем и половина. Давате ли дума да не излизате… или да ме чакате да излезем заедно?

Тя му даде дума, за която тъй настойчиво я молеше младежът, и така срещата приключи. Рубин си отиде на бегом в къщи.

Какво момче! А изглеждаше друго. Самият той забелязваше, че се беше разтворил някак си вътре в себе си като запечатана ракла, която се счупва, освобождавайки хиляди неща, преди това притиснати и задушени. Това бе кризата, която у други е продължителна или слабо изразена, а у него бе буйна и експлозивна. Дори си въобразяваше, че е здрав! Дори му се струваше, че е интелигентен!… Тази вечер му хрумваха великолепни мисли и изненадващо оригинални съждения. Беше си съставил не особено благоприятно мнение за своята интелигентност, но под въздействието на внезапната любов вече се смяташе способен на всичко. Скромността отстъпи място на някаква гордост, която завладяваше душата му… „Ами ако не ме обича? — мислеше си той и обезсърчен падаше на земята с прекършени криле. — Трябва да ме обикне… Не е първият случай… Когато ме опознае…“

В същото време апатията и отпуснатостта бяха победени… Вътре в себе си усещаше непознат гъдел и сърбеж, едно желание да извърши нещо и да провери волята си във велики и трудни дела… Вървеше по улицата, без да вижда някого, блъскайки се в минувачите, и едва не се удари в едно дърво по алея „Лучана“. Като тръгна по улица „Раймундо Лулио“, видя леля си на балкона да се припича на слънце. Щом я видя, той много, ама много се уплаши. „Ако леля ми знаеше!…“ Но от този страх веднага се породи някаква смелост и той стисна юмруци над наметалото, стисна ги толкова силно, че го заболяха пръстите. „Ако леля ми се противи, да си се противи и да върви по дяволите.“ Никога, дори и в мислите си, Максимилиано не беше говорил за доня Лупе с толкова малко уважение. Но старите калъпи бяха строшени. Пред най-новото му състояние целият свят и цялото съществуване се продънваха или се разсейваха като мрака при изгрев-слънце. Вече нямаше леля, нито братя, нито семейство, нито нищо и всеки, който му се изпречеше на пътя, биваше обявен за враг. У Максимилиано бликна такъв кураж, че даже в съзнанието му образът на доня Лупе, на неговата втора майка, му се представи омразен. Като се изкачи по стълбите в къщи, той се успокои, мислейки си, че леля му не знае нищо; а пък ако знаеше, нека си знае, хайде де!… „Ама характер проявявам!“, каза си той, като се шмугна в стаята си.

Затвори внимателно вратата и взе касичката. Първият му порив бе да я захвърли на пода и да я разбие, за да изкара парите. И вече я държеше в ръка, за да изпълни едно тъй антиикономично намерение, когато го връхлетяха опасения, че леля му ще чуе шума и ще влезе да му вдигне скандал. Той си спомни колко се гордееше доня Лупе с касичката на племенника си. Когато идваха гости в къщи, тя я показваше като нещо рядко, раздрънкваше я и даваше да пробват тежестта й, за да се смаят всички колко прилежно и предвидливо беше детето. „Това се казва сериозност. Малко момчета са такива…“

Максимилиано измисли, че за да осъществи желанието си, трябваше да купи друга глинена касичка, съвършено еднаква с тази, и да я напълни с дребни пари, за да дрънка и да тежи… Смя се сам известно време, като си мислеше за това как щеше да изиграе леля си… Той, който никога не беше извършил и една лудория!… Единственото престъпление, което беше сторил преди години, бе, че крадеше от леля си копчета, за да ги колекционира. Инстинкти на колекционер, които са варианти на скъперничество! Понякога стигаше дотам да й отреже копчетата от дрехите; но след боя, който изяде, не му остана охота да го повтори. Друго освен това — нищо; винаги е бил самата кротост и тъй пестелив, че леля му го обичаше може би по-скоро за добродетелта да спестява, отколкото за друго.

„И тъй, господине, на работа. В грънчарницата на корсото «Санта Енграсия» има също такива касички. Ще купя една; ще разгледам хубаво тази, за да й взема добре размерите.“

Максимилиано стоеше с касичката в ръка, като я разглеждаше отгоре и отдолу, сякаш искаше да я снима, когато вратата се отвори и влезе едно момиченце на около дванадесет години, слабо и височко, със запретнати ръкави, добре подстригано, с бретон, с къдрици и с престилка, която стигаше до пръстите на краката му. Още щом го видя, Максимилиано се смути, сякаш беше изненадан в срамна постъпка.

— Какво търсиш тук, малка безсрамнице?

Вместо отговор момичето му изплези половин педя език, като блещеше очи и правеше най-грозни и смешни гримаси, каквито човек може да си представи.

— Да, на много хубава се правиш… Махай се оттук или ще видиш…

Това беше домашната прислужница. Доня Лупе мразеше женищата и винаги вземаше за прислуга момичета, за да ги възпита и да ги моделира по свой вкус и привички. Наричаха я Папитос[1], не зная защо. Беше по-жива и от живака, дейна и работлива, когато искаше, ленива и лукава понякога. Имаше стройно тяло, грапави от работата и студената вода ръце, дяволито лице с изпъкнали очи, от които извличаше голяма полза, за да разсмива хората; с изящна и нацупена уста, с устни и много бели зъби, сякаш по поръчка, за да правят най-странни мимики. Двата й средни горни зъба бяха огромни и винаги се виждаха, защото дори когато се цупеше, не затваряше напълно устата си.

След като чу заплахата на Максимилиано, Папитос стана още по-безсрамна. Тя постъпваше така. Колкото повече я заплашваха, толкова по-досадна ставаше. Отново изплези невероятно дълъг език и започна тихо да повтаря: „Грозник, грозник“ до тридесет-четиридесет пъти. Тази оценка, която ни най-малко не противоречеше на истината, винаги бе предизвиквала у Рубин само презрение; но сега го възмути толкова много, че… с удоволствие би отрязал оня огромен език на Папитос, който тя плезеше.

— Ако не се махнеш, така ще те изритам!…

Пристъпи към нея, но Папитос застана на безопасно място. Тя сякаш летеше. От дъното на коридора, вече на вратата на кухнята, повтаряше подигравките си, като правеше с ръце маймунски гримаси. Той се върна в стаята си много ядосан, а след малко тя пак влезе.

— Какво търсиш тук?

— Идвам за лампата, да я напълня…

Причината момичето да отговори относително разумно и спокойно бе, че се чуха стъпките на доня Лупе и нейният страшен глас.

— Слушай, Папитос, като дойда там…

— Лельо, елате… Тя се е разпуснала…

— Доносник! — тихо му каза момичето, като взе лампата. — Грозник! Грозник!

— Ти си виновен — добави сурово доня Лупе на вратата, — защото се хващаш да играеш с нея, смееш се на остротите й, а сега виждаш какво става. Искаш да те уважава, но е невъзможно. Много лошо е възпитана.

Лелята и племенникът поговориха малко.

— Пак ли ще се върнеш късно тази нощ? Внимавай, че нощите са много студени. Тези студове са жестоки. Ти не си за юначества.

— Ама аз нищо не усещам. Никога не съм бил по-добре — каза Рубин, усещайки, че плахостта пак го завладява.

— Да не вършим глупости… Ужасен студ е. Каква лоша година! Ще повярваш ли, че нощес не можах да се стопля до сутринта? При това си хвърлих отгоре четири одеяла. Какви жестоки студове! Сякаш сме между кохортите на Рим и Антиохия[2], което, както казваше моят Хауреги, е най-лошото време в Мадрид.

Бележки

[1] Детска кашица — раро (исп). — Б.пр.

[2] Ироничен намек за войната между Рим и Антиохия, 200-та г. пр.н.е. — Б.пр.