Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (161)

6

Вечеря без особен апетит в компанията на сестра си и Гилермина. Като свършиха, каза на Гилермина, че е наредил да й дадат излишъка от личната му сметка и тя така се зарадва, че не можа да сдържи радостта си, приближи се до него и каза:

— Колко съм благодарна на скъпия на моята душа атеист! Продължавай, продължавай да ми доказваш по тоя начин безбожието си и бедните ще те благославят… Ти и атеист! Няма да повярвам, дори да се закълнеш.

Морено се усмихваше с тъга. Светицата така се въодушеви, че го целуна.

— Ето, нехранимайко, масон, лютеран и анабаптист, това е отплатата за подаянията ти.

Толкова се развълнува, когато устните на светицата докоснаха челото му, че го обзе лека печал и малко остана да се издаде. Притисна нежно светицата към гърдите си и рече:

— Там е работата, че едното не изключва другото, но макар и безбожник, ми се иска моята църковна мишка да е доволна, за да продължава да сипе гръм и мълнии. Да предположим, че съществува това, което според мен го няма… Да допуснем… Тогава моята скъпа мишка ще почне да гризе някой край на небето, за да издълбае дупчица, през която да се промуша…

— Всички ще се промушим — забеляза весело сестрата на Морено, на която тия шеги много се нравеха.

— Като нищо ще ти издълбая дупка! — рече Гилермина. — Само с гризане ще се занимавам във вечността и ако бог ме открие и ме сгълчи, ще му кажа: „Господи, това е, за да влезе моят племенник, който беше голям безбожник… на думи, много естествено, а ми даваше за бедните.“ Бог ще размисли и ще отвърне: „Добре, нека влезе, но никой нищо да не разбере.“

В десет часа мизантропът беше в стаята си и се готвеше да си ляга.

— Имаш ли нужда от нещо? — запита сестра му.

— Не. Ще се помъча да заспя… Утре по това време ще слушам как крещят: гюма с мляко. Каква досада!

— Но, човече, какво искаш? Не купувай, щом не ти харесва. Тия бедни хорица от това живеят, остави ги на мира.

— Нямам нищо против да живеят, колкото си искат — отвърна разпалено Морено. — Само че се дразня, ама много, като им слушам виковете.

— За бога, има и по-лоши неща и пак се търпят.

Влезе Том и сестрата на Морено се оттегли, но веднага след това се появи Гилермина със същата песен:

— Искаш ли нещо? Да видим дали ще поспиш, че не те чака малко път утре. Не забравяй да телеграфираш от Париж, за да знаем как си…

Тръгна да излиза и се върна.

— Утре няма да те будя. Нужна ти е почивка. Имаш време, синко, имаш време да се кахъриш. Най-важно е здравето.

— Тая нощ наистина ще си отспя — заяви дон Мануел с унилата надежда на болен човек. — Все още не ми се спи, но имам някакво предчувствие, че ще заспя.

— А аз ще се моля да си починеш. Ще видиш, ще видиш. Докато си там, толкова ще се моля за теб, че ще се излекуваш, без да знаеш откъде ти идва лекът. Сигурно и не подозираш, глупчо, че църковната мишка се е заела с теб и в момента те спасява. И когато усетиш, че нещо ново е проникнало в душата ти и се събудиш пречистен от всички тия атеистични измами, ще извикаш: „Чудо, чудо!“ А няма да има никакво чудо, ами молбата ми ще бъде чута, както се казва. Е, да не те занимавам повече, че стана късно… Веднага си легни и изкарай наведнъж седем часа сън.

Няколко пъти го потупа по раменете и излезе, обзета от отчаяние. Искаше му се да остане още известно време, думите й го успокояваха.

— Чакай малко. Ако искаш, събуди ме рано… Обещавам ти да се държа по-прилично от днес.

— Ще вляза, ако си станал. Иначе не — отвърна Гилермина, връщайки се. — По-добре да поспиш, отколкото да се молиш. Трябва ли ти нещо? Искаш ли подсладена вода?

— Донесоха ми вече. Върви, ти също трябва да поспиш. Бедничката, не зная как издържаш… Да си създаваш толкова грижи!

Щеше да добави: „И за какво е всичко това?“, но се сдържа. Не помнеше леля му да е била тъй приятна като тая нощ, усещаше, че нещо го влече неудържимо към нея. Най-сетне светицата си тръгна и не след дълго Морено нареди на прислужника да се оттегли.

— Ще си легна след малко — каза господинът, — защото, макар и да вярвам, че ще заспя, все още никак не ми се спи. Ще седна да прегледам списъка с подаръците, да видя дали не съм изпуснал нещо… А, не бива да забравяме шаловете. Сестрата на Морис ще се разсърди, ако не й занеса нещо типично испанско.

Мисълта за шаловете го върна към спомена за това, което бе видял същия следобед. На път за магазина, на „Пласа Майор“, където се надяваше да открие тоя оригинален артикул, срещна една сляпа просякиня. Беше младо момиче, което пееше хоти под акомпанимента на един китарист с такъв приятен глас и такова майсторство, че Морено спря да я послуша. Беше ужасно грозна, дрипава и воняща, като пееше, опулените й невиждащи очи на мъртва риба сякаш излизаха от орбитите си. Лицето й бе обезобразено от шарка. Само две хубави неща имаше в нея: ослепително белите й зъби и силният й, звънтящ глас, изпълнен с трепетни чувства и една печал, която пронизваше сърцето с неизразима носталгия. „Ето нещо наистина типично“ — мислеше си Морено, докато се наслаждаваше на изящните кладенци и любовното й чуруликане, непостижимо за театралните знаменитости. Думите бяха също тъй поетични, както и музиката.

Морено бе бръкнал в джоба си, за да извади една песета. Но му се видя много, даде два пенса (искам да кажа, две петачета) и си тръгна.

И тая нощ сляпото момиче със своята грозота и хубаво пеене му се яви така ясно, че му се струваше, че го чува и вижда. Народната музика оживя в съзнанието му по такъв начин, че представата превъзхождаше действителността. Хотата разливаше в цялото му същество безкрайна тъга, но в същото време и утешителна печал, балсам, размазван нежно от божествена ръка. „Трябваше да й дам песетата“ — рече си той и тая мисъл го накара да изпита неизказано угризение. Чувствителността му се беше изострила до такава степен, че радостта и мъката, които се излъчваха от оживелите представи, го разтърсиха из основи. Доплака му се… Музиката трептеше в душата му, сякаш в нея нямаше нищо друго, освен звънки струни. После вдигна глава и си каза: „Спя или съм буден? Трябваше да й дам песетата… Бедната! Ако ми остане време, ще я потърся утре, за да й я дам.“

Часовникът на „Пуерта дел Сол“ удари. Тогава Морено усети дълбоката тишина, която го обгръщаше, и мисълта за самотата завладя съзнанието му. Представи си, че е напълно сам, че домът му е безлюден, кварталът е безлюден, Мадрид е безлюден. Вгледа се в светлината и докато я пиеше с очи, го връхлетяха нови мисли. Бяха най-важните, както бихме казали, мислите — обитатели, гълъбиците, които се връщаха в гълъбарника след кратка разходка. „Тя губи… — рече си той с малко пресилена увереност. — Носи наказанието си в своето високомерие, защото никога няма да постигне желаната утеха… Аз ще се утеша със самотата, която е най-добрият приятел. И кой може да ми каже, че догодина, като се върна, няма да я заваря различна? Ще видим… Защо да не стане така? Сигурно ще се е уверила, че да обичаш такъв мъж е противно на природата, на нейния бог, на този добър бог, който лежи в стъклената урна със саван от най-фино холандско платно, същия бог, приятел на Еступиня, той ще я посъветва да ме обикне. Да, догодина се връщам… през април вече ще съм тук. Леля ми ще види тогава дали няма да стана вярващ, толкова вярващ, че ще смая всички тук… Моето обожавано момиче си заслужава една меса. И тогава ще похарча един милион, два милиона, шест милиона за построяване на благотворителен приют. С каква цел рече Гилермина? Ах! За луди, да, това е най-належащо… Ще ме нарекат Провидението на нещастниците, ще смая света с благочестието си… Ще имаме едно, две, много деца и ще бъда най-щастливият сред мъжете… Ще купя онзи Христос, обграден с толкова кардинали, сребърна урна… и…“

Стана да се поразтъпче из стаята, после се върна и седна до масата, където бе лампата, защото бе усетил много обезпокоителна болка. Сърцебиенето, което беше престанало за миг, се поднови със страхотна сила и сякаш изпълни гърдите му… „Колко зле ми стана! Но ще ми мине и ще заспя. Тая нощ хубаво ще се наспя… Болката вече отслабва. Значи през април се връщам и съм сигурен, че тогава…“

Изведнъж се вцепени, тъй като усети от стомаха му да се изкачва към гърдите някаква огромна топка, вълна, нещо, от което дъхът му секна. Протегна ръка като човек, който иска да подкрепи думите си с жестове, но думата, тревожният вик или може би зовът за помощ не можа да излезе от устните му. Вълната нарастваше; усети я да минава през гърлото му и да се качва, да се качва. Светлината изчезна пред очите му. Облегна се с две ръце на края на масата и като наведе глава, опря върху тях челото си, издавайки глух стон. Тъй остана, неподвижен, онемял. В това състояние на надежди издъхна този нещастен човек.

Животът му секна вследствие на спукване на кръвоносни съдове, причинило мигновен кръвоизлив в мозъка. Отдели се от човечеството; от голямото дърво падна съвършено сухото листо, придържано единствено от невидими нишки. Дървото с огромните си клони не усети нищо. В същия миг тук и там падаха и други безполезни листа, но на следващото утро щяха да се появят безбройни пъпчици, свежи и млади.

На разсъмване Гилермина се приближи до вратата и се ослуша. Не чу никакъв звук. Не светеше.

— Спи като младенец… Голяма глупост ще сторя, ако го събудя.

И се отдалечи на пръсти.