Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (191)

14

„Дявол да го вземе, тая жена си отива! И аз съм сам тук с нея, а бебето е долу! Ще кажат, че съм го откраднал. Ами, те ще бъдат крадците. Да викат, каквото си щат. Какво могат да ми сторят? Показвам им подписаната от нея хартийка и готово. Бедната жена! — гледаше я ужасено. — Пресвета Богородице, отива си от кръвоизлив. Но как може да я изоставят така тия негодници? Не са ли забелязали опасността? А тоя лекар за какво мисли? Каква беля? И какво да й дам? Тук има някакви лекарства, тях ще й дам. Ами ако сбъркам? Внимавай с хапчетата, Пласидо, да не направиш някоя дивотия. Ще изчакаме. Да, ама докато дойдат, вече ще е предала богу дух. Бог да я прости и да й даде това, което й е най-нужно… Трябва да се опитам да я съживя…“ Заговори й на ухото:

— Фортуната, Фортуната, отворете очи и ме умирайте толкова глупаво. Ще ви донеса предсмъртното причастие, дори светото миро… Ей, момиче, дъще!… Ами, не чува. Безнадеждно е. Дъще моя, мислете за бог и светата майка. Призовете ги в този страшен час и те ще ви вземат под своя закрила… Нищо, все едно че й говорят на гръцки; не чува или така се е вкопчила в лошотията, че не иска да й говорят за религия. Ще опитам на друга струна — рече си той лукаво. — Фортуната, хубавице, вижте кой е дошъл, отворете очи и ще видите. Не го ли познавате? Това е онзи мъж, господин Хуанито, който идва да види своята… дама. Погледнете, погледнете колко е тъжен, че ви вижда болна… Как се усмихва тая мошеничка! — каза си той. — Покварена е до мозъка на костите! Отваря очи и го търси с поглед. Също като пияниците, които, въпреки че издъхват, щом чуят за вино, сякаш възкръсват… Как ли ще се спаси тая! Запътила се е право към ада… Виж ти какъв начин да се разкаеш. Говоря й за нашия божествен изкупител и за божията майка и все едно че нищо… Глуха като пън. Ама спомена ли й за господинчото и ето ви я с отворени очи, така й се дощява да живее и, без съмнение, с намерението да греши. На куково лято ще се спаси тая!… Като че ли лелята вече се качва. Чувам я как пъхти като тюлен. Да, идват — излезе на прага и се обърна към Сегунда, която се изкачваше задъхано, предшествувана от Енкарнасион. — Ей че сте спокойна! Много зле е, ама много зле!…

Едва прекрачила прага на спалнята, Сегунда започна да вика:

— Олеле, боже, убили са ми я, убили са ми я! Ах, каква касапница! Какъв вид има… Убили са ми я! А детето? Откраднали са ни го, откраднали са ни го!

— Погрижете се за племенницата си и вижте дали не можете да я спасите — каза Еступиня, хващайки я за ръката, — оставете тия убийства и кражби на деца, не ставайте смешна.

— Какво ти е, радост моя? Фортуната, убили ли са те или какво? Я да видим, овчице, ранена ли си?_Сѐ_ едно че са те намушкали сто пъти… Ама си жива. Кажи ми какво се е случило. Кой беше? А детето ти, нашето дете, къде е? Взеха ли ти го?

— Извикайте лекаря — гневно каза Пласидо. — Къде живее? Аз ще отида… И не се грижете за детето, на много добро място е и нищо не му липсва.

— Ама къде е? Дон Пласидо, дон Пласидо — възкликна Сегунда грубо и с ярост, — май че ще идете в пандиза… Ще се оплача на правосъдието. Вие сте бандит, да, господине, не си вземам думите обратно. Вие сте ни задигнали рожбата!

— Хей! — заотстъпва старецът от страх да не би Сегунда да му издере очите. — Ама няма ли да млъкнете, проклетнице? Не виждате ли, че племенницата ви умира?

— Понеже вие я убихте, палач такъв, човекоядец, вие, вие!

— По-кротко! Ще трябва да ви сложат намордник. Ще отида да извикам бърза помощ.

— В затвора, там трябва да идете!

В тоя момент влезе Хосе Искиердо и сестра му започна да го подстрекава да се нахвърли върху добрия Еступиня. Платон се колебаеше и не проявяваше нужното доверие, което тя мислеше, че думите й заслужават.

— Престанете, че почвам да се ядосвам. Аз ще бъда този, който ще доведе съдията — извика старецът, като тропна с крак. — Детето е там, където трябва да бъде и много добре знаете, че не лъжа. Ако не вярвате, питайте майка му.

— Радост моя — пищеше Сегунда, като прегръщаше и целуваше племенницата си, която не беше още труп, но имаше такъв вид. — Кажи ми какво са ти сторили, кажи, сърце мое. Ах, каква мъка!…

— Изтичайте да извикате онзи господин, аптекаря, който идва често и сега се грижи за нея — каза със заповеднически глас Пласидо на Искиердо. — Аз ще извикам един друг човек, да тичаме по-скоро, че смъртта ще ни изпревари.

Излезе, преди да чуе мнението на Сегунда. Разбирайки по-скоро инстинктивно, отколкото с разума си, че заповедите на Еступиня са по-полезни от тия на уличната продавачка, Платон се измъкна и тръгна бързешком към улица „Аве Мария“.

Най-напред в къщата пристигна Гилермина, на която Пласидо разказа по пътя какво се беше случило. Докато изкачваха стълбите, светицата рече на своя клисар:

— Влезте у вас и чакайте Хасинта, веднага ще дойде. Предупредете я, че не искам да се качва. Щом мога, ще сляза аз. Да не мърда оттук и да ме чака.

Състоянието на болната беше все същото, когато основателката влезе. Преизпълнена с ужас, Сегунда вече не говореше за убийство и макар и да не проумяваше кражбата на мъничкото, не посмя да спомене за това пред госпожа хазайката. Беше направила опит да накара Фортуната да вземе силна доза ерготин, но не бе успяла. Тя стискаше зъби и нямаше начин да я свестят. Гилермина има по-голям късмет или употреби по-добри средства, защото успя да я накара да пийне малко от това ефикасно лекарство. Настъпи голяма суматоха, трескаво прилагаха най-различни лекарства за външна и вътрешна употреба. Светицата и уличната продавачка се стараеха с еднакво усърдие да спрат живота, който си отиваше; но той не искаше да спре и двете жени, сломени и отчаяни, отпуснаха ръце пред очевидната безполезност на усилията си. Фортуната гледаше с признателност своята приятелка и когато тя хвана ръката й, направи опит да каже нещо, но едва можа да произнесе няколко звука. Безмълвни, двете жени си говореха с погледи.

— Ще дойде отец Нонес — каза светицата. — На излизане от къщи пратих да го извикат. Пригответе се, дъще моя, насочете мислите си към бога, поискайте му прошка за греховете с истинско и дълбоко разкаяние и той ще ви прости. Молихте ли го вече?

Фортуната кимна с глава.

— Моята приятелка е научила за подаръка, който сте й направила, и е дълбоко благодарна. Беше красив и християнски жест.

При тия думи от мрака, който обгръщаше съзнанието на младата жена, изплува споменът за Фейхо и за неговите забрани, но сега този спомен не я накара да се разкае за постъпката си.

— Хасинта ме помоли да ви благодаря от нейно име. Не ви помни с лошо. Напротив, вие съумяхте да направите така, че да оставите добри следи след себе си. Освен това тя е от малцината, които умеят да прощават. Бъдете сега като нея, хубаво би било да сподавите в този миг страстите си, да обичате враговете си и да отвърнете с добро на тези, които ви мразят. Дъще моя — прегърна я, — простихте ли на човека, който е виновен на всички ваши беди и който толкова пъти ви е отвеждал до греха?

Фортуната кимна и от погледа й личеше, че тази прошка бе от лесните, тъй като посредник бе любовта.

— Прощавате ли и на оная жена, която смятахте, че ви е оскърбила, и която вие оскърбихте с думи и действие, с причина или без причина?

Тази прошка бе от тежките. Светицата замълча, забелязвайки, че дяволската жена се развълнува. Главата й бе отметната назад върху възглавницата и тя я раздвижи с известно неспокойство, а погледът й блуждаеше по тавана.

— Какво, колебаете ли се? За да прости, бог иска да знае дали преди това ние сме простили. За какво ви е сега тази жалка омраза? За какво ви е нужна? За тежест, която ще ви попречи да се изкачите на небето. Трябва да се освободите от това бреме — прегърна я още по-нежно. — Приятелко моя, направете го заради мен, заради небесния красавец, който трябва да остане тук, обграден с благословии, не с проклятия.

Фортуната потрепера цялата… Трудното й дишане показваше колко много иска да превъзмогне физическата си немощ, която пречеше на говора й.

— Не е нужно да говорите — каза й светицата, — достатъчно е да покажете намерението си, като кимнете с глава. Прощавате ли на Аурора?

Умиращата раздвижи глава по начин, който можеше да мине за утвърдителен, но не достатъчно убедително, сякаш не цялата й душа, а част от нея прощаваше.

— По-ясно, по-ясно…

Фортуната наблегна още мъничко и очите й се навлажниха.

— Така ми харесва.

Тогава лицето на нещастната госпожа Рубин се озари от нещо, което приличаше на поетическо вдъхновение или на религиозен екстаз; и победила като по чудо немощта си, тя намери сили и думи да произнесе:

— Аз също… Не го ли знаете?… Ангел съм…

Каза и още нещо, но думите отново станаха неразбираеми и върху лицето й застина израз на неизказано и ведро щастие. Известно време светицата не знаеше какво становище да вземе.

— Ангел! Да — рече тя накрая, — ще станете, ако добре се пречистите. Скъпа приятелко, необходимо е да се приготвите сериозно. Отец Нонес ще дойде и той ще ви даде утехата, която аз не мога да ви дам… Сега си спомням, че имахте една лоша мисъл, първоизточник на много грехове. Необходимо е да я захвърлите и стъпчете с крака… Търсете, претърсете хубаво душата си и ще видите как ще я намерите; това е онази безсмислица, че семейството, когато няма деца, не струва… и че вие, защото ги имате, сте истинската съпруга на… Хайде — каза тя с необикновена нежност, — признайте, че тази мисъл, освен че е глупава, беше дяволска заблуда, и ми обещайте, че ще се откажете от нея и няма да си я спомняте, когато приятелят Нонес ви изповяда. Защото, ако я отнесете със себе си, ще ви пречи много там.

Фортуната лежеше безизразно, поради което ревностната й приятелка поднови атаката с още по-голяма ревност и пламенност:

— Фортуната, дъще моя, заради обичта си към мен, която аз не заслужавам, заради обичта, която изпитвам към вас и която ще запазя за цял живот, ви моля да изтръгнете тази мисъл и да я захвърлите тук като украшение, с което се кичат грешниците, като изкуствена бенка, червило. Това няма стойност там освен за дявола, за да върши злините си. Ще я изтръгнете ли от себе си, да или не? Направете го заради мен, за да бъда спокойна.

Очите на Фортуната отново се озариха от онова припламване, което сякаш беше отражение на проблясък в мозъка и тялото й потръпна от блаженство, като че ли в нея проникна някакъв дух на кротост.

— Ангел съм… не го ли виждате?

— Ангел, да. Добре, това убеждение ми харесва — с безпокойство каза светицата. — Но аз бих искала…

Прекъсна я появата на отец Нонес, който не се побираше във вратата и трябваше да се наведе, за да може да влезе. Цялото помещение се изпълни с тъжна и строга чернота.

— Тук съм, учителко — каза старецът и дамата се изправи, за да му отстъпи мястото.

Двамата си прошепнаха нещо, преди тя да се оттегли. Нонес заговори ласкаво на болната, която го гледаше с мътен поглед, без да отвърне нищо на думите му… Накрая от нея се изтръгна глас, сякаш на дете, жаловит и болезнен като на някое нежно, наранено същество. Това, което на отец Нонес му се стори да долавя сред тия звуци, произнесени едва чуто, бе: „Не знаете ли…? Аз съм ангел… аз също… небесна красавица…“

Свещеникът продължи наставленията си, като си каза: „Безнадеждна работа… объркана глава.“

А на висок глас:

— Ангел, да, но е наложително, дъще моя, да изповядваме Христовата вяра, да й посветим последните си мисли и да молим бог да ни прости от сърце. Той е толкова добър, толкова добър, че не отказва закрилата си на никой грешник, който насочи мислите си към него, колкото и непоправим да бъде… Главното е душата ни да бъде чиста…

Погледна я с тревога. Беше ли казала нещо? Да, ала Нонес не можа да го разбере. Без съмнение беше онова ангел съм, след което склони глава като човек, готвещ се да заспи. Свещеникът я погледна по-отблизо и каза на висок глас:

— Учителко, учителко, елате!

Гилермина влезе и двамата се взряха в нея.

— Мисля — каза Нонес, — че свърши. Не можа да се изповяда… Объркана глава. Клетата! Казва, че е ангел… Бог ще реши…

Учителката и свещеникът захванаха да се молят на висок глас. Сегунда почна да вдига врява и в този момент пристигна Сехисмундо, който, известен на стълбите за това, което ставаше, влезе по-скоро мъртъв, отколкото жив.