Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (34)

2

Тръгнаха по коридора и на всяка крачка — някаква пречка. Било мангал, който се разпалваше с железен кюнец върху жаравата, за да тегли; било купчина овчи кожи или рогозчици; я някоя кошница с дрехи; я някоя делва с вода. От всички отворени врати и прозорчета изскачаха гласове — караници или весела глъч. Виждаха се кухните с гърне върху жаравата, с корито за пране до вратата, а някъде в предната част на тясното жилище — и насъщният скрин със своята мушама, маслена лампа със зелен абажур, а на стената — нещо като олтарче от различни щампи, някоя семейна хромолитография, изрезки от проспекти или сатирични вестници и много снимки. Минаха край жилище, което беше и обущарска работилница, и ударите на чукчетата по подметките заедно с тананиканията на обущарите вдигаха дяволска шумотевица. По-нататък се чуваше неравномерното тракане на шевна машина, а навсякъде по прозорците се лепяха лица на любопитни жени. Тук се мерне болен, проснат на мизерния креват, там — семейство, което се кара високо. Някои от обитателите познаваха доня Гилермина и на места я поздравяваха. Другаде елегантната външност на Хасинта предизвикваше възхищение. Малко по-нататък се размениха хапливи и непочтителни забележки между две врати.

— Лельо Марина, видяхте ли я, носи цял диван на трътката си? Ха-ха-ха…

Гилермина спря, като погледна приятелката си:

— Не можеш да си представиш омразата, която изпитват тези хора към възглавничките. И при това показват едно… как да кажа, по-високо естетическо чувство от тия мързеливи французи, които измислят сума ти ненужни и глупави допълнения. Но тия подигравки на мен не ми минават.

Хасинта беше малко засрамена, но също се смееше. Гилермина отстъпи две крачки назад, като каза:

— Ей, госпожи, всяка да си гледа работата, и оставете на мира оня, който не ви закача.

После се спря до една от вратите и почука по нея с кокалчетата на пръстите си.

— Леля Севериана я няма — каза една от обитателките. — Иска ли госпожата да остави поръчка?

— Не, ще я видя друг път.

След като обходиха двете страни на главния коридор, проникнаха в нещо като тунел, в който също имаше номерирани врати; изкачиха около шест стъпала, предвождани неизменно от дангалачката, и се намериха в коридор над друго патио, много по-грозно, мръсно и тъжно от предишното. Сравнено с това, първото патио имаше нещо аристократично и можеше да мине за странноприемница за знатни фамилии. Между едното и другото патио, които принадлежаха на един и същ собственик и затова бяха свързани; имаше цяло социално стъпало, отразяващо дистанцията между тъй наречените слоеве. Жилищата на втория слой бяха по-тесни и мизерни от тези на първия; мазилката падаше на парчета и резките, оставени с пирон по стените, сякаш бяха направени с повече злоба; драсканиците с молив по някои врати — по-глупави и просташки, дъските — по-изтрити и мръсни; въздухът — по-развален; парата, която излизаше през врати и прозорци — по-гъста и отвратителна. Хасинта, която надничаше в някои домове по коридора, не беше виждала по-мрачни и вонящи жилища.

— Какво, страх ли те е, момичето ми? — попита я Гилермина. — Ами какво си мислеше ти, че това е театър „Реал“ или къщата на Фернан Нунес^[1]? Кураж! За да дойдеш тук, се изискват две неща — човеколюбие и здрав стомах.

Хвърляйки поглед към покрива, съпругата на Дофина видя на върха му нещо като сергия, в която се сушаха много кожи, черва и карантия. Оттам, носена от вятъра, идваше неприятна миризма. По неравните покриви се разхождаха котки със свиреп вид — слаби, с ъгловати челюсти, сънливи очи и настръхнала козина. Други пък слизаха в коридорите и се протягаха на слънце, но бяха диви котки, които живееха и даже се развъждаха горе, хранейки се с плъховете от сушилните.

Покрай двете дами минаха дрипави фигури — слепци, които почукваха с тояжки по пода; бяха и недъгави, носеха шапки от козина и войнишки панталони; имаха ужасни лица. Хасинта се притискаше до стената, за да стори път. Срещаха жени с кърпи на главата и сивокафяви шалове; те закриваха уста с ръка, обвита в дипла от шала. Приличаха на арабки-мавърки — не се виждаше друго от лицата им освен едно око и част от носа. Някои бяха привлекателни, ала повечето бяха слаби, бледи, шкембести и преждевременно състарени.

През отворените прозорчета заедно с миризмата на фританга^[2] се промъкваше и скучната атмосфера на тези домове, долавяха се разговори с диалектно произношение със селяшко провлачване на крайните срички. Този начин на говорене у народа се е появил и в Мадрид от смесването между андалуския акцент, дошъл на мода от войниците, и арагонския акцент, който усвояват всички, които искат да си придадат мъжествен вид.

Ново препятствие — група деца пресече пътя им. Като ги видяха, Хасинта, а даже и Гилермина, въпреки че бе свикнала да вижда странни неща, останаха изумени и щяха да се изплашат от видяното, ако смеховете на децата не разпръснаха всякакво ужасяващо впечатление. Беше една банда диваци, съставена от двама дангалаци на около десет-дванадесет години, едно по-малко момиче и други двама хлапаци, чиято възраст и пол не можеше да се разбере: лицата и ръцете на всички бяха покрити с черни петна, навярно от вакса или японски лак, от най-силния. Един беше нарисувал резки по лицето си; друг — очила; трети — мустаци, вежди и бакенбарди, ала толкова несръчно, че цялото му лице сякаш бе въргаляно в мастилена утайка. Малчуганите като че ли не принадлежаха на човешкия род, а с туй проклето чернило, разтрито и размазано по лицето и ръцете, наподобяваха маймуни, дяволчета или адски изчадия.

— Проклети да сте!… — кресна дангалачката, когато видя онези ужасни лица. — Ама как сте се нагласили тъй, безобразници, нахалници, прасета, шопари!…

— В името на отца… — възкликна Гилермина, като се прекръсти — Ама видя ли?…

Децата наблюдаваха дамите онемели и с голямо вълнение, наслаждавайки се вътрешно на изненадата и ужаса, който със своите странни изражения предизвикаха у тия тъй префърцунени господарки. Едно от малките се опита да тури ръка на палтото на Хасинта, ала дангалачката се разписка:

— Махайте се, обесници, прасета, гадини… ще изцапате дамите с тия ръчища!

— Благословени господи! Приличат на канибали… Не ни докосвайте… Вие не сте виновни, а майките ви, че ви позволяват това… И ако не се лъжа, тези двамата дангалаци са твоите братя, момиче.

Двамата споменати се засмяха, показвайки бели като мляко зъби и по-червени от череши устни сред чернилката на лицата и заклатиха утвърдително дивашките си глави. Започваха да се чувствуват засрамени и не знаеха накъде да хванат. В същия миг от най-близката врата излезе някакво женище и като сграбчи едно от изпоцапаните момичета, вдигна фустите му и започна тъй да го налага по задните части, че плющенето се чуваше чак в предния двор. Не закъсня да се появи и друга разярена майка, която по-скоро приличаше на вълчица, отколкото на жена, и подхвана друг „сенегалец“ с безредни плесници, без да се страхува, че и тя ще се изцапа. „Хубостници, мърльовци, как сте се докарали.“ И начаса заизлизаха сърдитите майки. И стана една… Скоро по ваксата се затъркаляха сълзи, плач, който веднага ставаше черен. „Ще те убия, негоднико такъв, разбойнико…“ „Това са проклетите лакове, дето използва леля Никанора. Ама господи, боже мой, лельо Никанора, защо оставяте децата да…?“

Една от жените, които вдигаха най-много врява, млъкна, щом забеляза двете дами. Беше госпожа Идо дел Саграрио. Тя вече имаше по лицето си големи сенки и петна от същата вакса, а ръцете й бяха целите черни, та малко се смути пред гостите.

— Влезте, госпожи… намирате ме в най-жалък вид.

Гилермина и Хасинта влязоха в жилището на Идо, което се състоеше от една тясна гостничка и две вътрешни спални, още по-угнетяващи и мрачни. Там не липсваше традиционният скрин и щампата с Христос Всевластни, ни избелелите снимки на хора от семейството и на умрелите деца. Кухнята беше една студена дупка, в която имаше много пепел, обърнати гърнета, счупени делви и пълно със сухи парцали и прах корито за пране. В гостничката плочките тракаха под краката. Стените бяха като на въглищарница, а на някои места бяха оплескани с вар, поради което се получаваше много фантастична светлосянка. Човек би си помислил, че там бродят призраци или поне сенки от вълшебен фенер. Диванът в стил Виктория беше един от най-обезпокоителните мебели, които някой може да си представи. Беше достатъчно само да се погледне, за да се разбере, че не отговаря за сигурността на оня, който седне на него. Двата или трите стола бяха също съмнителни. Този, който изглеждаше по-добре, сигурно лъжеше. Хасинта видя закачени безразборно по фантастичните стени реклами от илюстровани издания, книжки от цигарена хартия и корици от американски календари, вече без листа, като мъртви години.

Но това, което най-много възбуди любопитството на двете дами, бе един голям тезгях по средата на помещението, заемащ го почти изцяло — една маса, курдисана върху скамейки, като тия, дето се използват от тапицерите, а върху нея — големи пакети или снопчета сгънати листа от фина хартия за писане. Купчините бяла хартия в единия край на масата в другия лягаха вече с черни краища, превърнати в траурна хартия^[3].

Идо разстилаше върху тезгяха белите листа хартия. Едно момиче, което трябва да беше Росита, ги броеше вече превърнати в траурни листчета и стъкмяваше от тях купчинки. Никанора помоли госпожите да й позволят да продължи. Тя беше по-скоро една състарена, отколкото стара жена и личеше, че никога не е била красива. Някога сигурно е имала хубава плът, ала тялото й беше вече сгърчено и хлътнало като празна торба. Повярвайте, не се знаеше кое по него е гърди и кое корем. Лицето й беше муцунесто и неприятно. Ако изразяваше нещо, то беше много корав и кисел характер; ала това лице лъжеше както много други. Никанора беше нещастна жена с повече доброта, отколкото разум, изпитана в борбите на живота, който за нея беше битка без победа и без отдих. Вече се бранеше само с търпението си и това удължаване на мутрата, което я загрозяваше значително, бе дошло може би от толкова гледане в лицето на неволята. Венера Медичи беше с болни клепачи, зачервени и винаги влажни, лишени от мигли, поради което казваха за нея, че с едното око оплаквала баща си, а с другото — майка си.

Хасинта не знаеше кого повече да съжалява — дали Никанора, заради това, което представляваше, или пък съпруга й, заради това, че я смяташе за Венера, когато се наелектризираше. Идо беше много свит в присъствието на двете дами. Тъй като столът, на който седна Гилермина, започна да издава някакви стонове и да се огъва, предизвестявайки може би, че ще се разпадне, дон Хосе излезе тичешком да донесе друг от съседите. Росита беше стройна, ала малокръвна, с цвят на слонова кост. Привличаше вниманието прическата й на къдрици — бухнала, насмолена и нагласена с много чар.

— Но какво правите с тая боя? — обърна се Гилермина към Никанора.

— Аз съм лутера^[4].

— Ние сме лутерани — каза Идо, усмихвайки се много доволен, че е имал слука да пусне тая шега, която беше пускана безброй пъти.

— Какво говори този човек! — каза основателката ужасена.

— Млъкни и не говори глупости — отвърна Никанора. — Аз съм лутера, тъй да се каже — боядисвам траурна хартия. Когато нямам друга работа, донасям си в къщи няколко топа хартия и я боядисвам точно както виждат госпожите. Собственикът плаща по един реал за топ хартия. От мен е боята и като работя цял ден, ми остават шест-седем реала. Но времената са лоши, има малко хартия за боядисване. Всички лутери са без работа, госпожо… Защото, естествено, или умират малко хора, или не им пускат листчета… Човече — каза тя на съпруга си, като го стресна, — какво си се зазяпал там? Натъкмявай.

Идо, който слушаше жена си, както се слуша блестящ оратор, се събуди от унеса си и се зае да натъкмява. Така те наричаха поставянето на листовете хартия стъпаловидно един върху друг, като на всички остава открита една равна ивица, която се боядисва. Тъй като Хасинта наблюдаваше внимателно работата на дон Хосе, той се постара да я свърши с вече позагубена безупречност и лекота. Беше приятно да ги гледаш — с тъй еднакви движения, сякаш бяха създадени да бъдат в такт. Росита трупаше листа и топчета, без да промълви дума. Никанора, като гледаше съпруга си, направи на Хасинта знак, с който искаше да рече: „Днес е добре.“ След туй започна бързо да минава с четка по хартията, както се прави с изрязани шаблони.

— А абонаментите с доставка — попита Гилермина — носят ли нещо?

Идо отвори уста, за да даде бърз и разумен отговор на този въпрос, ала жена му светкавично взе думата и той дълго остана със зяпнала уста.

— Абонаментите — заяви Венера Медичи — са една съсипия. Този Хосе няма късмет… Много е честен и го лъже, който си иска. Клиентите са лоша работа, госпожи, а има и абонати, които не плащат дори насила. Сетне, тъй като миналия месец, тоя („тоя“ беше дон Хосе) загуби една банкнота от четиристотин реала, пълномощникът по книгите му я удържа от премиите, които му се полагаха. Затова, естествено, сме закъсали толкова и малкото, което се скътва, го пипва собственикът на дома.

Откакто се спомена за изгубената банкнота, Идо не вдигна вече очи от работата си. Той се срамуваше от тази небрежност, която беше допуснал, сякаш беше престъпление.

— Но първото, което трябва да сторите — извести госпожа Пачеко, — е да запишете в някое училище тия двама дангалаци и малката си вагабонтка.

— Не ги пращам, защото ме е срам да излизат на улицата толкоз скъсани.

— Няма значение. Освен туй ние с тази приятелка ще ви дадем някои дрехи за децата. А големият припечелва ли нещо?

— Припечелва по пет реала в една печатница. Ама не е сериозен. Когато му скимне, зарязва работата и отива на борбите с бичета в Хетафе или Леганес^[5] и не се връща по три дни. Иска да става тореадор и туй ни тормози. Ходи всеки следобед в кланицата, когато колят добитъка, а в къщи насън говори, че бил забил бандерилите^[6].

— А вие — обърна се Хасинта към Росита — с какво се занимавате?

Росита се изчерви цялата. Щеше да отговори, ала майка й, която държеше думата от името на цялото семейство, отговори:

— Фризьорка е… Учи се от една съседка. Има вече няколко клиентки. Но не й плащат, разбира се… Тя е наивна, а щом не й дават нищо на ръка, няма файда. Аз й викам да не става будала, а да е по-нахална; ама… нали я виждате. Като баща си — ако не го измами един, ще го измамят двама.

Гилермина, след като извади няколко купона, подобни на билети за театър, и даде на нещастното семейство колкото му трябваха да си набави нахут, хляб и месо за половин седмица, каза, че си тръгва. Ала Хасинта не се съгласи да си тръгне толкова скоро. Беше отишла там с определена цел и за нищо на света не би си тръгнала, без да направи поне опит да я осъществи. На няколко пъти й беше на езика да попита дон Хосе, а той я гледаше, сякаш казваше: „Умирам от желание да ме попитате за Питусо.“ Най-сетне дамата се реши да наруши мълчанието по един тъй важен въпрос и като стана, пристъпи няколко крачки към Идо. На него му бе достатъчно само да види, че тя става, и като излезе бързо от стаята, върна се след малко, като водеше едно дете за ръка.