Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (167)

6

Няколко дни Макси не забелязваше бягството (това е точната дума) на жена си. Но когато си даде сметка, неспокойствието, което го обзе, засили още повече досадата на клетата доня Лупе. Тя се замисли сериозно дали не е време да изпрати племенника си в лудница. Беше й много мъчно да се раздели с него и да го повери в ръцете на наемници, но друг изход нямаше. Извика Хуан Пабло, за да обсъдят въпроса и вземат най-правилно решение. По това време Хуан Пабло се бе вече преместил от затвора в здравеопазването и може би щеше да настани брат си в „Леганес“, в специално отделение на половин издръжка или пък без да се плати и грош.

Като напусна дома на своя мъж, Фортуната реши да се отбие при дон Еваристо, преди да отиде в новото си жилище. Той бе първият човек, с когото трябваше да поговори за критичното положение, в което бе изпаднала. Да му разкаже за случилото се беше вече истинско наказание за порочността й, защото самата мисъл за това й внушаваше страх. Хубаво щеше да я смъмри Фейхо, като разбереше, че неговата лудетина е направила на пух и прах уроците му за поведение, които той, милият старец, бе изложил с толкова жар и нежност на раздяла. Колко по-добре щеше да бъде, ако изобщо не се беше разделяла с този несравним човек. Тя би го понасяла в грохналата му старост и би била щастлива да се грижи за него като за невинно дете. Като стигна площад „Карос“ и като видя улица „Дон Педро“, я обзе съмнение, дали ще й стигне кураж да разкаже последните си лудории на своя приятел. Изкачи трепетно широкото стълбище с много саксии и застлано с килими, тъй като предишната вечер в легацията се беше състояло шумно празненство по случай рождения ден на императора. Научи го от доня Пака, когато я запита как е господарят й.

Снощи беше много неспокоен, понеже на първия етаж празнуваха и колите не спряха да идват и да си отиват чак до разсъмване. Обикновено къщата е много тиха, но почне ли да се вдига шум, все едно, че светът се проваля. Ама какво ни интересува нас, че тоя император, да го вземат дяволите, навършва еди-колко си години. Хубаво главоболие ни създаде снощи. Влезте. Малко е завеян днес от снощната дандания.

Състоянието на дон Еваристо бе окаяно. Краката му бяха почти напълно парализирани и слугата го извеждаше на разходка с количка. Ходеше да се препича на слънце във Вистиляс, понякога по „Виадукто“ стигаше до площад „Ориенте“. Никога не ходеше до центъра на града и на познатите и приятелите от най-оживените части на Мадрид паралитичното му съществуване и принудата да живее в краен квартал им се струваше преждевременна смърт, защото от истинския Фейхо, такъв, какъвто го видяхме за първи път, бе останала само сянката. Беше оглушал и употребяваше слушалка, за да лови отделни звуци; интелигентността му беше изчезнала, често губеше памет и потъваше в тъгата на настоящето, без минало и биография, сякаш бе паднал от небето също като метеорит. Развлеченията му вече бяха чисто детски. Часове наред играеше bilboquet^[1] или се забавляваше с многобройните си котки. Рожбите на красивата придворна дама на доня Пака оставаха у дома поне докато траеше милото им котешко детство. Фейхо сядаше на слънце в удобното си кресло, близо до балкона, и подхвърляше на грациозните си приятели една топка, вързана с конец, радвайки се на прелестните балетни подскоци и дяволии на котенцата. Друг път хвърляше топката по дължината на огромната стая или връзваше с конец един парцал и го дърпаше също като въдичар пръта, за да ги накара да тичат след него. Когато Фортуната влезе, по силата на закона за разнообразието играта с вързаната топка бе приключила и дон Еваристо се занимаваше със своя bilboquet: подхвърляше топката и много рядко улучваше пръчката. Три бели котенца със сиви петна шетаха върху добрия човек. Едно се катереше по одеялото, което покриваше краката му, друго седеше на задните си крака в скута му и миеше с език лапите си, а с лапи — муцунката, а трето се беше настанило на рамото му и следеше оттам с изключителен интерес подскоците на топката, замахвайки с лапа при всяко нейно излитане. Не искаше нищо друго, освен да се докопа до тая чудесна топка.

Лицето на инвалида засия от радост, като видя приятелката си да влиза. В последно време изразяваше чрез смях всичките си чувства. Покани я да седне до него с намерение да продължи невинното си забавление, но трябваше да го прекрати, за да хване слушалката. Фортуната взе едно от котенцата и почна да го гали.

— Какво има? — запита дон Еваристо, като я гледаше с благодарност, загдето милва животинчето. — Тоя е най-големият негодник. Сума ти дяволии знае… Та какво има, душичке?

Фортуната не знаеше как да започне. Никак не й бе приятно да вика, боеше се, че ще разберат слугите, съседите, дори посланикът с всичките си чужденци. Как можеше да се разкаже нещо тъй деликатно с рева на нощните пазачи, когато обявяват часа, или на амбулантните търговци? Откъслечните й думи навяваха на дон Еваристо мисълта, че неговата душичка е изпаднала в беда. Най-неочаквано нашият човек избухна в глупав детински смях и рече:

— Бас държа, че е имало жест. А тъкмо тях ти бях забранил най-много, тия красиви жестове, които винаги носят нещастие.

Смутената млада жена не можеше да твърди, че последните й лудории заслужаваха да бъдат наречени жестове, но без съмнение бяха нещо много лошо. Най-напред защото не бе последвала мъдрите съвети на своя приятел. За да разбере без дълги обяснения част от това, което ставаше, извади документа, който бе пъхнала в един плик, загънат в хартия.

— Какво е това? — рече старецът, заливайки се в смях. — Значи… хи-хи-хи… скъсали сте с онзи наивник?

След това си сложи слушалката на ухото, за да чуе отговора.

— Съвсем смахнат… Лудница.

— Рудница?

— В лудницата… Ще го изпратят в „Леганес“.

— Аха! А доня Лупе?

— Ние се…

Фортуната опря многозначително върха на показалците си един върху друг.

— Скарали сте се? Хи-хи-хи… Какви неща! Доня Лупе, голям тарикат…

Слушалката поглъщаше цялото внимание на котенцето, което седеше на рамото му. Без съмнение не знаеше какво е това, а искаше да разбере на всяка цена и протягаше лапа, сякаш да идентифицира тоя тъй загадъчен предмет. Любопитството на животинчето пречеше на стареца, който бе вече доста зле със слуха, да чува. Фейхо взе документа и каза:

— Значи така? Доня Лупе… Хи-хи-хи… Сигурно още твърди, че съм бил влюбен в нея. Няма кой да й го избие от главата. И цялата работа затова, че ме спираше често на ъгъла на улица „Тинторерос“, докато чакаше жената на Инса. Хи-хи-хи… Тоя с магазина за шалове.

След тоя блестящ изблик на паметта драгоценната способност на добрия човек отново потъна в мрак и миналото се изтри напълно от съзнанието му. Загледа се глупаво в своята душичка с някаква смесица от съмнение и учудване. Фортуната продължаваше да вика, но Фейхо не я разбираше. Малкото, което стигаше до него, беше като вой на вятър и той не му обръщаше внимание. Изморена от безполезните усилия, младата женя млъкна и впери в приятеля си поглед, изпълнен с дълбока тъга. Той също не сваляше очи от нея и понеже котенцето го гъделичкаше по врата, внезапно избухна в детинския си смях…

— Голям негодник е тоя… Не ме оставя да живея.

Фортуната въздишаше, но тъй, че старецът да не забележи това явно доказателство за разочарованието й, и накрая, като разбра, че беше безсмислено да очаква утеха или съвест от тая развалина, реши да се оттегли. Прегърна го нежно и тогава старецът сякаш дойде на себе си и паметта му се освежи.

— Не си отивай, душичке — рече той, като я тупна по бедрото. — Ах, какви времена бяха! Помниш ли? Какви чудесни дни. Жалко, че не бях с двадесет години по-млад. Тогава наистина щяхме да бъдем щастливи.

Тя кимна с глава в знак на съгласие. Миг по-късно дон Еваристо бе атакуван от една мисъл, която го безпокоеше. След като помисли малко, възползувайки се от неочаквания проблясък на интелигентност, пронизал мозъка му, вдигна плика с документа и й го подаде.

— Не оставяй това тук. Всеки момент мога да умра и парите ти ще се изгубят. По-добре е ти да го пазиш. Не се тревожи. Акциите са номинални и никой друг освен теб не може да разполага с влога.

Като че ли това важно предупреждение бе единствената цел на проблясъка от интелигентност, защото веднага щом го изрече, облакът отново забули мозъка му, детинският смях отново се върна на устните му и сега за стареца бе по-важно да улучи пръчката на своя bilboquet, отколкото да слуша за проблемите на нещастната си приятелка.

Фортуната излезе от тъжния дом с чувството, че е загубила завинаги един голям и полезен приятел, най-добрия човек, когото бе срещала през живота си, а също и най-практичния, най-мъдрия и най-добрия съветник. Наистина съветите му бяха влезли през едното й ухо и бяха излезли от другото, но това не й пречеше да признае, че са превъзходни и че е трябвало да ги следва дума по дума.