Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

3

Една вечер доня Лупе видя племенницата си да влиза толкова отчаяна, че връхлетя върху нея, обзета от гняв, загдето не й доверява вече скърбите си независимо от техните причини.

— Мислиш ли, че трябва да се прибираш по това време? И друг път, много те моля, оставяй агониите си на улицата и не ми се явявай тук с тая погребална физиономия, достатъчно тъжни гледки има у дома.

В душата на Фортуната бушуваше такава буря, че не можа да се стърпи и избухна с онзи детински гняв, който разпалва женските кавги из квартала.

— Госпожо, оставете ме на мира, нито ви се бъркам, нито ме интересува какво лице имате или нямате. Ама че работа… Да не мога да бъда тъжна, понеже госпожата я дразнят тъжните лица… Да почна тогава да танцувам.

Доня Лупе не бе свикнала на такива отговори и за миг се стъписа. Най-сетне рече следното:

— Не си ти, която ще решава дали е моя работа, или не е моя работа. Значи, какво? Станахме свободни вече? Ей че нахалство! Въобразяваш си, че ще търпим тоя кантонализъм[1], в който живееш? Виж я какви ги дрънка лудата! Ще те оправя аз, ще те оправя!

Другата бе тъй ядосана и нервите й така се бяха опънали, че като отместваше един стол, го събори на земята, а като слагаше маншона си на скрина, катурна една чаша с вода, която беше върху него.

— Ха така, строши ми столчето… Виж как разля водата.

— Голяма работа.

— Какво? Ще те оправя аз, ще те оправя!

— Ще ме оправите на куково лято, госпожо, мен не може да ме оправи никой…

— Не искам да се ядосвам, не искам и да повишавам глас — рече доня Лупе, като стана от мястото си, — за да не разбере оня несретник.

Излезе да затвори вратите, за да не се чува кавгата, след малко се върна и каза:

— Заспал е. Вдигай шум, щом искаш, нека бедничкият да не може да си почине. Държиш се като… Тихо!

— Вие врещите… Влязох съвсем тихо. Ама все търсите да се заяждате…

— Викай ти, викай. Дори не искаш да оставиш бедното момче да поспи.

— Ако зависи от мен, да спи колкото си иска.

— А най-много ме ядосва твърдоглавието ти — каза доня Лупе, като сниши глас — и това упорство да действуваш на своя глава, да, тая глупава независимост… Ти си дробиш попарата, ти си я сърбаш. Затова си бясна побесняла. Всичко си си заслужила, абсолютно всичко.

В душата на госпожа Рубин цареше такъв смут, че малко оставаше да се отприщи гневът й, най-нищожното произшествие я хвърляше от беса към дълбоката печал, от неудържимата енергия към безутешното бездействие. Нещо се рушеше в нея и отнемаше силите й, избухна в плач също като дете, хванато в беля. Тази промяна, която доня Лупе сметна за плод на способностите си да убеждава, поласка силно самолюбието й. Фортуната се тръшна на един стол и повече от четвърт час не пророни дума, като притискаше кърпичката към лицето си.

— Да, лельо… истина е, че трябваше… да ви казвам… Не го сторих, защото ми се струваше нередно. Какъв ужас! Да идвам в къщи с истории за… Мизерница съм аз, не ми е мястото тук… Това, че плача тук, като знам каква е причината, също е безчестие. Ама не мога иначе. Сърцето ми се къса. Трябва да кажа на някого, че умирам от мъка, че не мога да живея. Не го ли кажа, ще се пръсна… Мислете каквото искате… но съм много нещастна. Знам, че си го заслужавам, че съм лоша, страшно лоша… ама съм много нещастна.

— Ето — каза доня Лупе, като вдигна десница с протегнати два пръста, досущ като епископ, — ето какво става, когато не правиш това, което ти казвам… Ако се беше вслушала в съветите ми от лятото, нямаше да стигнеш дотук.

Сълзите така задушаваха другата, че се наложи леля й да донесе вода.

— Успокой се — рече й тя, — няма да те хокам повече, макар че заслужаваш. Не, не ми обяснявай какво ти е; то е справедливо божие наказание. Мислиш, че съм сляпа? Достатъчно ми е да ти зърна лицето. Това трябваше да се случи, защото лошите пътища винаги водят до лош край… Резултатът е такъв, какъвто ти казвам. Грехът си носи наказанието. Оня човек пак те е оставил. Познах ли?

— Да, да… Какъв подлец!

— Хайде, хайде, и двамата сте една стока. Хвани единия, че удари другия. Престъпните връзки винаги така свършват. Речеш да накажеш някого, ама после и ти изяждаш тоягата. Добре се нареди… Най-напред изневяра, после ритник и пак не ти увира главата.

— Какъв подлец! — повтори Фортуната, като гледаше леля си през сълзи. — И посмя да ми каже, уж на шега, че съм се занасяла с Балестер. Претексти, тиологии и нищо повече. Изобщо не го вярва.

— Не бързай, всичко си си заслужила. Хич и не мисли, че ще те утешавам… С течение на времето може. Сега, като си отвориш очите, виждаш, че си ужасно сама, без семейство, без мъж, без мен.

Обзета от паниката на човек, който се дави, Фортуната се вкопчи в полата на доня Лупе и отново се заля в поток от сълзи.

— Не, не, не… Не искам да съм сама… Мъчно ми е. Кажете нещо, дори това да имам търпение, да се държа добре… Да, ще се държа добре, сега вече да, сега да.

— Сега да, значи. Не припирай чак толкоз, дъще. Сещаш се за света Барбара само когато трещи и гърми. Каква полза да те утешавам сега и да те вкарвам в правия път, щом някой хубав ден пак ще го удариш през просото?

— Няма вече… Няма вече…

— Разправяй ги на шапката ми… Струва ми се, че така както си докарала нещата, не трябва да се меся повече, нито пък да ми е жал. Би било дори недостойно за мен. Все едно… да стана съучастница в престъпленията ти. Не, дъще, късно търсиш помощта ми… Опрощението, което ти предлагах, щеше да ти избоде очите, но ти не искаше да го видиш, а сега, когато се давиш, идваш при мен… Ах, не мога, не мога!

И без дума повече да каже, влезе в кухнята, като си мислеше, че за тая жена строгостта не е достатъчна, по-добре да я тероризираш, та дано най-сетне миряса.

Скоро се стъмни. Дните ставаха все по-къси, вселявайки тъга в душите на тия, които по други причини бяха вече тъжни. В шест и половина къщата тънеше в мрак, а доня Лупе никак не бързаше да запали лампата. Фортуната влезе в стаята на мъжа си и почти пипнешком стигна до канапето, където той се бе изтегнал, запита дали не му се яде, но не получи отговор, чуваше въздишките на нещастника, който улови ръцете й и ги стисна с обич, щом я усети до себе си. Нещо трепна в душата на Фортуната. Изпита нежност като при вида на болно дете, изблик на жал, която закриля и не иска нищо.

След малко влезе доня Лупе с лампа в ръка. Като видя съпрузите, които примигваха от ослепителния пламък, реши да повдигне духа на Макси, като се пошегува:

— Почнахте ли вече с милувките? По-добре ще е да хапнеш. Искаш ли тя да вечеря с теб?

— Да, да, тук ще вечерям — бързо каза Фортуната. — Той също, нали, момчето ми? Ще хапнеш с жена си, нали? Тя ще ти нареже месото на парченца и ще ти ги подава.

— Тогава ще ви пратя яденето — рече доня Лупе, като постави абажура на газената лампа и намали пламъка. — За днес има ориз с дреболии. Тъкмо това му е нужно.

Докато бяха сами, преди Папитос да влезе с приборите и вечерята, Макси издекламира на жена си няколко мисли върху дяволската тема, която бе в центъра на душевното му разстройство. Фортуната го подкрепи безусловно и изрази съгласието си, че принципът на солидарност с божествената субстанция трябва да бъде внедрен в обществото колкото се може по-скоро. Съгласяваше се с всичко и докато вечеряха, забеляза, че болният проявява признаци на силна възбуда, обзет е от необичайна веселост и словоохотливост и излага апостолските си намерения с изключителен плам. Фортуната излезе за малко навън и запита леля си:

— Давахте ли му от ония хапчета?

— Да, разбира се. Сутринта взе едно преди ядене, а в четири следобед му дадох още едно. Нали така предписа Балестер?

— Да. Затова значи е толкова оживен. Опасно нещо е тоя коноп! Глупостите са пак същите, но сега не вижда нещата в толкова черни краски, ами ги вижда откъм смешната им страна.

Върна се при него и продължи да му дава дреболийките с вилицата, а той ядеше с голям апетит, без да спира да приказва и дори да се смее. Кроткият му смях не приличаше на смеха на луд човек.

Усетила известно облекчение, Фортуната си каза: „Дано бог го излекува!… Но дали ще се вслуша в думите ми? Та аз съм най-лошото, което е създал на този свят. Трябва да се махна от тая къща. Къде ще ида? Какво ще стане с мен? Където и да отида, ще ми бъде приятно да знам как е този клетник, единственият, който ме е обичал истински, който ми прости два пъти и би ми простил и трети път, четвърти… Мисля, че би ми простил и за пети път, ако главата му не беше толкова зле. Това също е по моя вина. Ах, Христе, какви угризения ме измъчват! Навред ще ходя с тая мъка и няма да мога да дишам.“

След вечеря Макси бе необикновено весел, отдавна не бе изпадал в такова настроение, но разсъжденията му бяха крайно чудновати. Тъй като дойдоха на гости доня Силвия и Руфинита, доня Лупе мина с тях във всекидневната и съпрузите останаха сами. Макси се изправи и се протегна, като вдигна ръце нагоре. Костите му изпукаха; няколко пъти изви тяло, сякаш правеше гимнастически упражнения, след това седна отново и прегърна жена си (тя седеше на една табуретка до канапето), заемайки поза на влюбен от театрална сцена, малко преди да произнесе нещо много красиво в стихове.

Бележки

[1] Политическа самостоятелност на отделните области. — Б.пр.