Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (60)

4

Единствените гости, които приемаха, бяха Фелисиана и Олмедо. Нито тя, нито той бяха приятни на Максимилиано; тя, защото беше посредствена, с непочтени чувства, неспособна да приеме честността като постоянно състояние; той, понеже беше много сприхав, много бъбрив, голям любител на мръсни вицове и неприлични думи. Влизаше винаги с килната назад шапка, симулирайки просташки маниери, каквито не притежаваше, наподобявайки поведението и дори походката на пияниците, провлачвайки думите, но въздържайки се от пиене под предлог, че го боли стомахът, а в същност защото се напиваше и оскотяваше на втората чаша. Максимилиано каза поверително на Фортуната, че трябва да сменят жилището си, за да нямат такива съседи, толкова противоположни на поведението на почтени хора, каквото те самите си бяха наложили.

От всичко онова, което влюбеният смяташе да стори за изкуплението на своята любима, нищо не му се струваше тъй неотложно, както да я научи да пише и да чете добре. Всяка сутрин той я караше в продължение на един час да пише чертички. Фортуната искаше да учи; но нейните краснописни дарби не се развиваха нито с търпение, нито с повишено внимание. Пръстите й бяха вече много твърди за такива сръчности. Навикът за труд, придобит в детството й, беше налял със сила ръцете й, които бяха хубави, макар и похабени като ръцете на работничка. Но тя нямаше дар за писане — цапаше пръстите си с мастило и се потеше много, като се задъхваше и свиваше устни в изящна фунийка в момента, когато изписваше ченгелче.

— Никакви гримаси, душо моя мила; това е много грозно — казваше професорът, като я галеше по главата. — Не вдървявай пръстите си… Това е най-простото и най-лесното нещо.

То се знае, за него е лесно; ала тя, която в живота си беше виждала и по-дебел край, в писането срещаше непреодолима трудност. Заявяваше тъжно, че никога няма да се научи и се оплакваше, че като малка не са я пратили на училище. Четенето също я изморяваше и отегчаваше много, защото след като известно време теглеше сричките, както се вади вода от кладенец, се оказваше, че не разбира нищо от онова, което пише в текста. Захвърляше с презрение книгата или вестника, като казваше, че вече не я бива за това.

Ако в литературната област не проявяваше никакво прилежание, то в усвояването на изкуството да се държи в обществото беше не само много прилежна, а и разкриваше забележителни способности. Уроците, които Максимилиано й даваше по добри обноски и за да получи тя елементарните познания, изисквани от доброто възпитание, бяха много полезни. Понякога й бяха достатъчни и най-незначителните указания, за да усвои една идея или съвкупност от идеи.

— Макар че не знаеш да четеш — й казваше той, — струва ми се, че си интелигентна.

За кратко време я запозна с всички правила, които трябва да се спазват при едно вежливо посещение: как се поздравява при влизане и при сбогуване, как се кани в къщи и много други особености на изисканото общуване. Научи също и такива важни неща, като реда на месеците в годината, които не знаеше; кой месец имаше тридесет и кой тридесет и един дена. Макар да изглеждаше невероятно, това е една от характерните черти на испанското невежество по-скоро в градовете, отколкото по селата, и повече при жените, отколкото при мъжете. Мускулите й бяха стоманени, а буйната й кръв трудно се примиряваше с бездействието. Когато можеше, гледаше повече да удължи работата, отколкото да я съкрати. Беше й крайно приятно да глади и да пере и се отдаваше на тези занимания с наслада и жар, като прилагаше, без да се умори, силата на китките си. Плътта й беше твърда и стегната, а силата се съчетаваше в нея с пъргавина, изяществото — с грубост, за да образуват най-красивата фигура на дивачка, която човек може да си представи. Тялото й не се нуждаеше от корсет, за да бъде стройно. Облечено, с него се гордееха модистките. Когато шеташе полугола из къщи — простираше дрехи на балкона, чистеше мебелите или вдигаше дюшеците, сякаш бяха възглавници, за да ги изнесе да се проветрят, — или когато биваше гола, тя приличаше на фигура от други времена. Така поне си мислеше Рубин, който беше виждал подобна хубост на картини за амазонки или нещо подобно. Друг път му приличаше на жена от Библията, на Бетсабе от банята, на Ребека или на Самарянката, особи, които беше видял в една илюстрована книга и които, макар и да бяха прекрасни, все пак оставаха два пръста по-долу от здравата хубост и от грациозността на неговата приятелка.

В началото на тоя живот Максимилиано изостави много учението си; но когато поставяше в ред любовта си, съзнанието за моралната мисия, която трябваше да изпълни, го подтикна към учението, за да стане по-скоро човек с професия. И с него ставаше нещо много странно. Станал беше по-буден, по-прозорлив, по-любопитен към тайните на науката и вече се интересуваше от онова, което преди го отегчаваше. Често си казваше мислено, че има интелигентност, както би казал, че има температура. Без съмнение. Не беше вече същият. За половин час научаваше лекция, която по-рано му отнемаше два часа и накрая пак не я знаеше. Само възхищението му порасна, като се гледаше как на лекции отговаря с относителна лекота на въпросите на професора, и като забелязваше, че му хрумват много умни преценки; и професорът, и студентите бяха смаяни, как Rubinius vulgaris се беше съживил сякаш по чудо. В същото време голямо удоволствие му доставяха някои странични на фармацията четива, които по-рано малко го увличаха. Някои от неговите другари често носеха на лекциите най-прочутите литературни произведения, за да ги четат тайно. Рубин никога не бе обичал да внася тайно на лекции между страниците на „Органичнохимичната фармация“ „Вертер“ на Гьоте или драмите на Шекспир. Но след като бе разтърсен от любовта, го обхвана такава страст към по-великите литературни произведения, че се захласваше, когато ги четеше. Погълна „Фауст“ и поемите на Хайне и странното беше, че френският език, който по-рано го затрудняваше, скоро лесно му се удаде. С една дума, нашият човек беше прекарал голяма криза. Любовният катаклизъм промени вътрешната му конфигурация. Струваше му се, че бе спал до момента, в който съдбата му го срещна с тая жена и с проблема за изкуплението.

„Когато бях глупав — казваше той, без да крие от самия себе си презрението, с което се връщаше към онова време, дето би могло да се нарече допотопно, — когато бях глупав, то беше поради липса на цел в живота. Защото това са глупавите — хора без никаква мисия.“

Фортуната нямаше прислужница. Казваше, че тя си е достатъчна за всички домакински работи в такъв малък дом. Много следобеди, докато тя беше в кухнята, Максимилиано учеше лекциите си, изтегнат на дивана в гостната. Ако призракът на касичката не му се появяваше от време на време и не му напомняше за свършването на парите, бедното момче би било толкова щастливо! Въпреки това щастието го очароваше. Обхващаше го любовно опиянение, което го караше да гледа на всичко с оптимизъм. Нямаше трудности, нямаше опасности, нито препятствия. Парите все щяха да дойдат отнякъде. Фортуната беше добра и съвсем определени вече бяха намеренията й да стане почтена. Всичко вървеше по мед и масло и оставаше единствено той да завърши специалността и… Като стигна дотук, една мисъл, която още от началото на тая любовна връзка той спотайваше, защото искаше да я изрази само в подходящ момент, му дойде на устата. Не можеше да задържи повече тая тайна, която напираше да излезе, и ако не я кажеше, щеше да се пръсне, да, щеше да се пръсне; защото тая мисъл бе цялата негова любов, целият негов дух, изразът на всичко ново и възвишено, което се криеше в него, а не може такова нещо да се затвори в тесните рамки на дискретността. Грешницата влезе в гостната, която служеше и за трапезария, за да сложи масата, крайно проста работа за пет минути. Максимилиано се спусна към своята любима като замаян от страхопочитание, което го обземаше понякога, и след като целуна невинно полуголата й похабена ръка, я хвана и притисна до сърцето си с думите:

— Фортуната, ще се оженя за теб.

Тя прихна да се смее недоверчиво, ала Рубин повтори: „Ще се оженя за теб“ така тържествено, че Фортуната започна да вярва.

— Отдавна — добави той — съм го намислил… Помислих си го, когато се запознахме, преди един месец… Но ми се стори уместно да не ти казвам нищо, преди да пообщувам с теб… Или ще се оженя за теб, или ще умра. Това е дилемата.

— Глей ти… А какво значи дилема?

— Ами това — или ще се оженя, или ще умра. Ще бъдеш моя пред бога и хората. Не искаш ли да бъдеш почтена жена? С желанието да бъдеш почтена като си омъжена, почтеността е вече постигната. Поставих си за цел да направя от теб порядъчен човек, и ще бъдеш такава, ще бъдеш, ако ти искаш.

Той се наведе, за да вземе книгите, които бяха паднали на пода. Фортуната излезе да донесе още неща на масата и като се върна, му каза:

— Тия неща добре се премислят… Не заради мен, а заради теб.

— А, аз вече съм ги обмислил, и то много добре съм го обмислил!… А на теб беше ли ти хрумнало това?

— Не… не ми е минавало през ума. Твоето семейство ще бъде против.

— Скоро ще стана пълнолетен — увери я Рубин с жар. — Против или не, все ми е едно.

Фортуната седна до него, оставяйки на масата полунаредена и яденето на път да изгори. Максимилиано я напрегръща и нацелува, а тя стоеше като зашеметена… леко усмихната, хвърляше разсеяни погледи ту на една, ту на друга страна. Благородството на нейния приятел не й беше безразлично и тя отговори на ръкостисканията му с други, не тъй силни ръкостискания, а на любовните му нежности — с по-различни, приятелски. Стана и се върна в кухнята, а мисълта й закръжи около идеята за женитба, докато машинално сипваше супата в супника… „Да се омъжа аз!… За майтап!… И за този хилавия!… Да живея винаги, винаги с него, всеки ден, ден и нощ!… Но помисли, жено… Да бъдеш почтена, да бъдеш омъжена, госпожа Еди-коя си… почтен човек…“