Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (15)

1

Сватбата стана през май 1871 година. Дон Балдомеро каза много разумно, че по обичая младоженците ще изчезнат веднага след като получат благословията, за да се развличат някъде, но той не проумява защо е наложителна разходка до Франция или до Италия, щом в Испания има толкова места, достойни да бъдат видени. Той и Барбарита не бяха ходили дори и в Чамбери^[1], защото по тяхно време младоженците оставаха там, където си бяха, и единственият испанец, който си позволяваше да пътува, беше херцог Осуна дон Педро^[2]. Какви различни времена!… А сега даже Перикильо Родондо, оня, дето има сергия за вратовръзки на открито на ъгъла на пощата, беше направил своето малко пътешествие до Париж… Хуанито бе напълно съгласен с баща си и семейният обед бе осъществен заради траура без всякаква тържественост, без нищо забележително, ако не се смята опитът за наздравица на Еступиня, чиято уста Барбарита запуши при първата дума. Сбогували се със съответните сълзи и целувки, двамата съпрузи отидоха на гарата. Първият етап на пътешествието им бе Бургос, където пристигнаха в три часа след полунощ, щастливи и словоохотливи, смеейки се на всичко — на студа и на тъмнината. Независимо от това радостите не изключваха от душата на Хасинта известен страх, който понякога стигаше до паника. Тропотът на омнибуса по неравната настилка на улиците, изкачването до странноприемницата по тясната стълба, стаята и нейната банална мебелировка, смесица от градски отпадъци и селски лукс, засилиха някаква непреодолима хладина и едно страшно очакване, които я стряскаха. А колко много обичаше съпруга си!… Как да съгласува две тъй различни желания: съпругът й хем да се отдръпне от нея, хем да бъде наблизо? Защото мисълта, че той би могъл да си отиде, като я остави сама, беше като смъртта, а другата мисъл, че се приближава и я прегръща с пламенна дързост, също я разтреперваше и плашеше. Би желала той да е близо до нея, но да си стои мирничко.

На другия ден, когато отидоха в катедралата, доста закъснели, Хасинта знаеше вече известен брой нежни изрази на интимно любовно доверие, които дотогава не беше произнасяла никога освен в дискретното непостоянство на мисълта си, която се страхуваше да се саморазкрие. Не се срамуваше да каже на другия, че го боготвори, точно тъй, ясничко… нещата с истинските им имена… нито пък да го пита час по час дали е вярно, че и той е станал идолопоклонник и че ще бъде такъв до края на живота си.

И на това въпросче, задавано често като мигането, оня, който беше наред да отговаря, отвръщаше: „Дя“, придавайки на тази сричка едно оттенъче на детско произношение. Хуанито я беше научил на „дя“-то същата нощ, както и да казва също така глезено: „Обицас ли ме?“ и други глупости и сладникави детинщини, казвани по най-сериозния начин. В самата катедрала, когато клисарят, който им показваше някой параклис или запазена ценност, отместеше погледа си от тях, съпрузите използуваха момента, за да се целунат бързо и крадешком пред светостта на осветените олтари или зад лежащата статуя на някоя гробница. Хуанито си оставаше един палавник, един лакомник и един нахалник. Тия светотатства плашеха Хасинта, ала тя ги позволяваше и търпеше, насочвайки мисълта си към бога и надявайки се, че той, като ги види у мъжа й, ще извърне глава със снизходителност, присъща на онзи, който е извор на всяка любов.

Всичко за тях беше повод за удоволствия. Съзерцаването на някое чудо на изкуството ги въодушевяваше и те се смееха от чисто вдъхновение, както и от всяка неприятност, разбира се. Ако яденето беше лошо — смях; ако клисарят на манастира „Лас Уелгас“^[3] им разправяше хиляда лъжи, като казваше, че сеньора игуменката си слагала мирта и управлявала свещениците — смях. И освен това всичко, което казваше Хасинта, макар и да бе най-сериозното нещо на света, извънредно много забавляваше Хуанито. За всяка глупост, която той кажеше, жена му се разкискваше. Грубостите в народен и андалуски стил, които Санта Крус казваше понякога, я развличаха повече от всичко и тя ги повтаряше, опитвайки се да ги запамети. Когато не са много просташки, тези начини на изразяване развличат като карикатури на езика, каквито са в същност.

Времето минава неусетно за тия, които са в екстаз, и за влюбените. Нито Хасинта, нито съпругът й преценяваха добре хода на отлитащите часове. Тя трябваше да се замисли малко, за да уточни дали еди-кой си ден беше третият или четвъртият от тъй блаженото съществуване. Ала макар да не знае да преценява добре последователността на дните, любовта се стреми да господствува във времето, както във всичко, и когато се почувствува победител в настоящето, копнее да стане владетел на миналото, като изследва събитията, за да види дали са благоприятни за нея, тъй като не може да ги премахне и да ги превърне в измислица. Силна със самочувствието си от настоящия триумф, Хасинта не можеше да се утеши с мисълта, че не е овладяла и миналото на своя съпруг, като по този начин стане господарка на всичко, което той беше чувствувал и мислил, преди да се ожени. Тъй като за предполаганите минали действия тя имаше само бегли сведения, у нея се разбуди любопитство, което я безпокоеше. С взаимните нежности растеше и доверието, което се ражда невинно и полека-лека придобива свободата да изследва и дързостта да разкрива. Санта Крус не можеше да се терзае от такова любопитство, защото Хасинта беше самата непорочност. Тя дори не бе имала и поклонник от тези, които само гледат и правят измъчени физиономии. И наистина тя имаше преголям простор за упражняване на своя критичен дух. Към действие! Не бива да има тайни между съпрузите! Това е първият закон, който любопитството провъзгласява, преди да се заеме да служи като инквизитор.

Макар Хасинта да зададе първия въпрос, наричайки съпруга си, както той я беше научил, мило дете, Хуанито се отегчи. Вървяха по тополовите алеи в Бургос, прави и безкрайни като кошмар. Отговорът бе нежен, ала уклончив. Това, което момиченцето жадуваше да узнае, беше безсмислица, глупост!… Момчешки работи. Възпитанието на мъжа в наши дни не може да бъде пълно, ако той не общува с всякакъв тип хора, ако не хвърли един поглед на всички възможни положения в живота, ако не изпита всички страсти. Чисто учение и естествено възпитание… Не ставаше дума за любов, защото, колкото до любовта, можеше да си го каже, той не беше я изпитвал никога, докато му стори милост тази, която беше вече негова съпруга.

Хасинта вярваше, но едно нещо е вярата, а друго — любопитството. Тя не се съмняваше ни най-малко в любовта на съпруга си, но искаше да узнае, да, господине, искаше да се осведоми за определени авантюрички. Между съпрузи всякога трябва да цари най-голямо доверие. Не е ли тъй? Щом има тайни, сбогом, мирен брак. Ами добре де — тя искаше да прочете от край до край определени страници от живота на съпруга си, преди да се оженят. Тъй като тези истории доста помагат в брачното възпитание! Като ги знаят наизуст, съпругите са тъй осведомени, че щом съпрузите се изплъзнат малко… — хоп! — вече са хванати.

— Трябва да ми разправиш всичко-всичко… Иначе няма да те оставя на мира.

Това бе казано във влака, който летеше и свиреше през клисурите на Панкорво^[4]. В пейзажа Хуанито виждаше образа на съвестта си. Пътят, който го прекосяваше, разкривайки сенчестите кривини, беше умното обследване на Хасинта. Вагабонтинът му с вагабонтин се смееше, обещаваше да го разкаже после, ала истината беше, че не казваше нищо съществено.

— Да, защото ме мамиш ти мен!… Защото искаш да се изплъзнеш… Аз зная повече, отколкото мислиш. Добре си спомням за някои неща, които видях и чух. Майка ти беше много недоволна, защото ти беше ни станал голям развейпрах, точно тъй.

Съпругът си оставаше верен на своята предпазливост, но Хасинта не се ядосваше от това. Женският нюх й подсказваше, че натрапчивата настойчивост дава обратни резултати. Друга на нейно място би направила много сериозни муцунки; тя не, защото градеше успеха си върху постоянството, съчетано с фалшива и дипломатична нежност. На влизане в един тунел в Риоха^[5] тя каза:

— Да се обзаложим ли, че без да ми кажеш и дума, аз ще разбера всичко?

А на излизане от тунела влюбеният съпруг, след като я притисна с малко театрална прегръдка и смеси мляскането от целувките си с пуфтенето на пушещата машина, крещеше:

— Какво мога да скрия аз от тази лакома хубавица?… Ще те изям; пази се, че ще те изям. Любопитка, шпионка, муцунка! Ти искаш да разбереш? Тогава ще ти го кажа, за да ме обичаш повече.

— Повече ли? Много забавно! Туй вече е трудно.

— Почакай да пристигнем в Сарагоса.

— Не, сега.

— Още сега ли?

— Дя.

— Не… в Сарагоса. Разбери, че е дълга и отегчителна история.

— По-добре… Разкажи я и после ще видим.

— Ще ми се смееш. Та… някъде през декември миналата година… не, предишната… Виждаш ли? Вече се смееш!

— Не се смея, по-сериозна съм и от лапнимуха.

— Ами добре, започвам… Както ти казах, запознах се с една жена… Момчешки работи. Но нека да започна от началото. Имало едно време… един стар господин, който много приличал на папагал и се наричал Еступиня и който легнал болен и… естествено, приятелите му отишли да го видят… и един от тези приятели, като изкачвал каменната стълба, срещнал една жена, която пиела сурово яйце… Е, как е?