Алън Фолсъм
Претендентът (99)

19

Мартин лежеше в тъмното и гледаше лейди Клем, докато тя спеше — гола както винаги когато бяха заедно. Тялото й изящно се надигаше и спускаше с всяко вдишване и издишване; величествената й кестенява грива се беше изсипала покрай лицето като водопад; кожата й беше млечнобяла; гърдите й бяха големи и твърди, с широките ареоли, които той толкова обичаше. Единствената дъщеря на лорд Престбъри може би наистина се обличаше като обикновена лелка и се преструваше на такава, но то беше за пред света, за защита. Под тъмните гънки на консервативните рокли, които носеше почти като униформа, се криеше тялото на една изключително надарена и красива жена, която дори на двайсет и седем все още можеше преспокойно да се снима за всяко мъжко списание.

Лорд Престбъри нямаше защо да се притеснява и за сексуалната ориентация на дъщеря си, макар че и като лесбийка щеше да бъде не по-малко привлекателна. Клем беше умна, сексапилна и красива, а точно в момента на лицето й беше изписано невинно ангелско изражение, сякаш беше дълбоко заспала с любимата си плюшена играчка.

Ангелче? Когато беше необходимо, лейди Клемънтайн Симпсън, дъщерята на херцога на Престбъри, можеше да бъде лукава, безкрайно груба и напълно безскрупулна. Не бяха минали и шест часа, откакто заедно със собствения й баща и бог знае още колко известни и влиятелни хора бяха стояли под леденостудения дъжд пред Уитуърт Хол под набързо взетите чадъри, за да гледат как десетки пожарникари от различни пожарни команди пристигат пред сградата с камионите си, надули сирените до пръсване. Пристигналите на мястото полицаи задържаха зяпачите назад, докато пожарникарите се втурнаха вътре, издокарани с кислородни маски, като очевидно очакваха да попаднат във врящ казан от огън и дим. Но откриха само следи от набързо изоставен следобеден чай. Изглежда, някой беше използвал случая да поздрави новопристигналия ректор, като подаде фалшив сигнал за тревога.

Някой ли?

Лейди Клем, кой друг.

Тя никога нямаше да го признае на друг, освен на Мартин. И дори тогава го направи с едно съвсем леко намигване, докато първите пожарникари се втурнаха покрай тях — почти незабележим жест, с който се извиняваше за тази пакост. Все пак единствената й цел беше да спаси него самия от неописуемите мъчения, на които може би в момента го подлагаше баща й в подземната таверна, използвайки каквито инструменти са му попаднали под ръка.

Лорд Престбъри я смяташе за „лесби“. Беше нормален страх за един баща, който е изгубил способността да разговаря с дъщеря си и се притеснява дали тя не се е превърнала в нещо, което никога няма да може да разбере или приеме.

„Лесби“? Не, за бога. Пък и какъв кураж имаше само — да дойде в неговата мансарда същата вечер, в която беше погодила номера с пожарната, веднага след като с каменна физиономия беше издържала цялата вечеря с баща си, епископа на Манчестър и кмета, по време на която терористичният акт с фалшивата тревога все пак беше основна тема за разговор.

А после, докато бавно се събличаше пред Мартин, или по-скоро му правеше стриптийз, тя настоя да й разкаже какво е било това нещо, което баща й толкова много е искал да обсъди насаме с него в тайната таверна в подземията на Уитуърт Хол. И когато той го направи, като използва същите директни термини като баща й, тя просто въздъхна:

— Горкичкият татко. Ходи в Камарата на лордовете, но не знае нищичко за останалия свят.

И тя се плъзна до него, разсъблече го и превърна остатъка от нощта в празник. Със смях и закачки го накара да легне по гръб, докато внушителната му ерекция не посочи право към тавана. После го обкрачи и със затворени очи, извит като котка гръб и разлюлени гърди Клем започна да се движи ритмично, отдавайки се изцяло на прилива от удоволствие, палавост и страст. И през цялото време викаше толкова силно, че със сигурност дори минувачите по улицата я чуваха.

— Чукай ме! Чукай ме! Чукай ме!

Боже господи. И това ми било университетски преподавател, дъщеря на благородник с рицарско звание. Млада жена от висшата класа, със собствена титла и неизмеримо богатство.

Мартин отново се усмихна. Ето в какво се беше превърнал животът му. Беше едва на двайсет и седем години, но вече упорито работеше за магистърската си степен по ландшафтна архитектура и буквално се пъхаше във висшето съсловие.

В същото време мрачният пулс на Реймънд постепенно замираше. Нямаше представа какво е станало с прословутите му имейли, с които ги заплашваше, преди да умре. Или поначало никога не бяха съществували, или наистина бяха изпратени със закъснение, както беше обещал той, и бяха потънали някъде в киберпространството, където щяха да се носят до второ пришествие. И в двата случая нямаха значение, защото така и не се появиха на бял свят — поне през последните седмици и месеци, когато с всяка нова дата в календара ставаше все по-лесно да се повярва, че никога не са съществували.

По някакъв начин му беше трудно дори да продължава да вярва в изминалите събития. Лос Анджелис и всичко останало му се струваше като сън, останал далеч зад гърба му. Тук, под студения дъжд на Манчестър, Мартин се беше превърнал в нов човек, който се радваше на всеки ден и навлизаше все по-дълбоко в следването си, в тайната си любовна връзка с Клем и в целия си нов, спокоен живот.