Алън Фолсъм
Претендентът (47)

47

Международно летище, Лос Анджелис, терминал „Том Брадли“, гише на „Луфтханза“, 6:55 вечерта

— Etwas geht nicht?

„Някакъв проблем ли има?“, попита Реймънд на немски, като имитираше объркване и се усмихваше на енергичната руса продавачка зад гишето на „Луфтханза“. Тя беше избрала някакъв номер на служебния си телефон и чакаше отговор.

— Резервацията ви не е записана в компютъра — отвърна тя също на немски.

— Направих я лично този следобед. Потвърдиха ми мястото.

— Компютрите ни не работеха в продължение на няколко часа, може би е от това.

Тя погледна към екрана и набра нещо на клавиатурата. Реймънд хвърли поглед надясно. Работеше само още едно гише за туристическа класа. Зад него се оформяше опашка от пътници. Вече двайсетина души чакаха нетърпеливо и голям брой от тях не откъсваха очи от него, сякаш беше лично виновен, че ги бавят.

— Нали все пак имате свободни места? — попита Реймънд, като се опитваше да прикрие нарастващата си тревога.

— Съжалявам, самолетът е пълен.

Реймънд се извърна. Дори не беше помислял за това. Какво ще прави, ако…

— Благодаря — каза тя изведнъж на английски и затвори. — Извинявам се за объркването, мистър Шпеер, все пак имате резервация. Може ли паспорта и кредитната карта, моля?

— Danke.

Реймънд си позволи лека усмивка на облекчение, извади портфейла на Шпеер от джоба на якето си и подаде паспорта и кредитната карта на убития. От лявата му страна беше гишето на „Луфтханза“ за първа класа, където един-единствен добре облечен бизнесмен навикваше служителката. Бил резервирал друго място; настояваше проблемът да бъде решен; веднага. Първа класа — точно там трябваше да пътува Реймънд.

Жената беше разтворила паспорта му и гледаше снимката в него, после вдигна очи към лицето му, за да ги сравни.

— А, да — каза той бързо и се усмихна.

После вдигна шапката си на „Ел Ей Доджърс“, за да покаже лилавата си коса.

— На снимката съм по-млад — усмихна се той отново, — но поне косата е същата.

Продавачката се усмихна широко в отговор и му подаде бележката от кредитната карта, за да я подпише. Той без усилие надраска подписа на Шпеер — беше се упражнявал в автобуса от Санта Моника, — после й върна бележката, а тя му подаде паспорта и кредитната карта.

— Имате ли багаж?

— Не, аз…

Реймънд се беше отървал от раницата на Йозеф Шпеер още на входа на летището, като беше прибрал втория пистолет отзад на кръста си, а после беше натъпкал самата раница в един контейнер за боклук. Беше започнала да му пречи, но беше забравил, че за такъв дълъг полет очевидно ще трябва да носи някакъв багаж. Човек не тръгва да прелети 9600 километра без лични вещи. Той бързо прикри смущението си с усмивка.

— Имам само една раница — отвърна на немски и кимна към един ресторант за бързо хранене в отсрещния край на фоайето. — Оставих я при един приятел на бара, докато дойда да си взема билета.

Продавачката се усмихна и му подаде билета и картата за качване.

— Изход 122. Качването в самолета започва към девет и петнайсет. Gute Reise.

„Приятно пътуване“.

— Danke — отвърна той и се отдалечи.