Алън Фолсъм
Претендентът (26)

26

7:53 сутринта

Нито един от двамата помощник-шерифи не видя как Реймънд ловко завъртя китките си и освободи първо едната, а после и другата си ръка от белезниците. Нито един от двамата не видя как лявата му ръка се стрелна и разкопча кожения кобур на по-близкия шериф, в който беше 9-милиметровата му берета. Те доловиха опасността едва в следващата част от секундата и започнаха да се обръщат… но вече беше твърде късно. Беретата се стрелна първо зад ухото на единия шериф, а после на другия с мълниеносна бързина.

Оглушителният гърмеж на изстрелите изпълни тясното пространство на асансьора и затихна точно в мига, в който клетката стигна до определения етаж и спря. Реймънд спокойно натисна бутона за най-горния етаж и асансьорът отново потегли. Убиецът не обърна внимание на стоновете на жертвите, точно както не обръщаше внимание на сладникавата миризма на барута и на кръвта, която бавно пълзеше по пода на асансьора. Той свали оранжевия си затворнически гащеризон и навлече панталоните и ризата на първия шериф. После взе пистолетите и на двамата и се изправи, като успя дори да оправи униформата си, преди асансьорът да спре.

Вратата се отвори незабавно към широк коридор, изпълнен с хора. Реймънд бързо докосна бутона за най-долния етаж и пристъпи навън. Половин секунда по-късно вратите на асансьора се затвориха зад него и той потъна в тълпата, като търсеше най-близкото стълбище.

7:55 сутринта.

Сградата на съда беше на две пресечки по-надолу от Паркър Сентър, от другата страна на улицата, и Барън измина разстоянието бързо. Не можеше да се отърси от обзелия го безумен гняв към отряда, към истинската същност на тези мъже, които толкова хладнокръвно бяха унищожили не само Донлан, но и него самия. В същото време по-практичната му половина настояваше, че ще му отнеме известно време да премести Ребека, и докато не дойдеше моментът, в който да я качи в колата и да натисне газта, можеше само да продължи да играе тяхната игра, да си върши работата и да не издава намеренията си.

7:58 сутринта.

Облечен в униформата на убития шериф, затъкнал автоматичните пистолети в колана си, Реймънд тичаше надолу по аварийното стълбище. Изведнъж спря. Мъж с джинси и черно яке се изкачваше нагоре по стъпалата. Нямаше значение кой беше и какво правеше там. Просто Реймънд имаше нужда от нещо, с което да покрие униформата и пистолетите. А черното яке щеше да свърши работа.

Реймънд незабавно се спусна надолу.

Две стъпала. Три. Четири. Човекът беше точно до него. Реймънд му кимна, докато се разминаваха.

След секунда вече се беше обърнал и отново се изкачваше.

8:00 сутринта.

Скрил двата пистолета под черното яке, Реймънд бутна вратата на аварийното стълбище и излезе в общия коридор. Той също гъмжеше от хора.

Той тръгна по него, като се опитваше да се държи като човек с ясна и непосредствена цел. Навсякъде се виждаха табели. Бяха означени различните съдебни зали, тоалетните, асансьорите. Но самият брой на хората навсякъде около него го забавяше, което беше неприятно, защото времето му изтичаше все по-бързо. Труповете на шерифите сигурно вече бяха открити, както и оранжевият затворнически гащеризон. Сградата всеки момент щеше да се изпълни с цяла армия от полицейски служители.

— Ей, ти!

Към него се доближаваше съдебен пристав с микрофон на радиостанция, закачен на яката на ризата. Този човек не можеше да бъде заблуден от черното яке. За него то по-скоро привличаше вниманието от униформата. Реймънд не му обърна внимание и продължи по пътя си.

— На теб говоря! Човекът с шерифските панталони!

Приставът идваше все по-близо. Реймънд хвърли поглед назад и го видя да казва нещо в микрофона на яката си. Тогава просто спря, обърна се и стреля от упор с двата пистолета едновременно. Гърмежите разтърсиха коридора. Приставът залитна встрани, после се просна по гръб и преобърна инвалидната количка на някакъв старец. Хората се разпищяха и се втурнаха да бягат, като търсеха къде да се скрият. Реймънд бързо се отдалечи.

Стаята на Отряд 5–2, 8:02 сутринта

— Тръгваме веднага! Барън трябва да е там! — извика Халидей, тресна слушалката на телефона и се втурна към изхода.

Полчак вече тичаше по коридора.

Наказателен съд, 8:03 сутринта

Барън си пробиваше път през обезумялата от паника тълпа. Навсякъде тичаха ужасени хора, които се опитваха да избягат по-далеч от изстрелите, изскачаха от кафенето и асансьорите, изсипваха се от коридорите и изходите на аварийните стълбища. Не знаеше нищо друго освен това, което му беше предал Халидей по радиото: че двамата шерифи, които бяха ескортирали Реймънд, са убити, а на горния етаж са чути изстрели.

— Божичко! — прошепна той на себе си.

Личните му терзания за момент отстъпиха място на реалната опасност и прилива на адреналин, който я съпътстваше.

Почти в същия миг мъж с черно яке си проби път покрай него сред тълпа от други хора, които излизаха от аварийното стълбище. Барън направи още една крачка, преди да осъзнае кой е той. Завъртя се навреме, за да види как Реймънд си пробива път към изхода, като разблъсква хората пред себе си.

Барън измъкна своята берета и се втурна след него, като разбутваше тълпата. Излезе навън и видя, че Реймънд тича по дългата рампа за пешеходци, която се виеше на зигзаг към паркинга. Навсякъде се виждаха и хора в полицейски униформи.

— Черно яке! — излая Барън по радиостанцията си. — Движи се към паркинга!

Реймънд изскочи на паркинга, без да спира да тича, после излезе на улицата, като използваше тълпата за прикритие. Част от секундата по-късно Барън го последва през двойните врати. Халидей и Полчак си пробиваха път към тях.

— Ти! С черното яке! Не мърдай! — извика женски глас зад тичащия Реймънд.

Той се завъртя, ръката му се стрелна под якето и улови откраднатата берета. Жена в полицейска униформа стоеше на десетина метра от него с насочен пистолет.

— Внимавай! — изкрещя Барън, но вече беше твърде късно.

Бум! Бум!

Реймънд стреля бързо, два пъти. Полицайката залитна назад и падна на асфалта, а пистолетът й гръмна веднъж напосоки.

Реймънд хвърли поглед назад към сградата, после заобиколи един спрян кадилак и отново се втурна напред, като се привеждаше зад спрените коли. Барън стигна до края на пешеходната рампа, спря и внимателно се прицели, като държеше пистолета си с две ръце. Реймънд го видя и успя да се извърти в момента, в който Барън натисна спусъка.

Реймънд усети пареща болка, която почти го събори на земята. Той залитна, но успя да се задържи на крака и продължи да тича, като притискаше раната на гърлото си с ръка. Зад него на паркинга спряха три черно-бели патрулки. Отляво видя други три, които завиха зад ъгъла и се понесоха по улицата право към него. В същия миг точно пред него до тротоара отби едно такси и спря. Задната врата се отвори и от автомобила слязоха чернокожа дама на средна възраст и чернокожо момиче в тийнейджърска възраст.

Реймънд махна ръката си от гърлото. Имаше малко кръв, но нищо сериозно. Куршумът само го беше одраскал и изгорил. Направи още пет крачки и стигна до таксито. Лявата му ръка се стрелна и грабна ужасената тийнейджърка, за да я използва като щит. Той я завъртя, притисна дулото на автоматичния пистолет до главата й и едва тогава се огледа. Доближаваха го десетина или повече тежковъоръжени полицаи. Очевидно се опитваха да измислят някакъв начин да го застрелят, без да навредят на момичето. От двете страни улицата беше преградена от черно-бели полицейски коли. После видя и Джон Барън, който си пробиваше път през униформените полицаи. С него бяха и двама от цивилните детективи, които помнеше от гаража; единият беше и във влака.

— Не мърдай! — извика Реймънд, като изви очи към жената, която слезе от таксито заедно с момичето.

Тя стоеше по средата на улицата като парализирана между него и полицаите.

— Хвърли оръжието, Реймънд! — извика Барън. — Пусни момичето! Пусни я веднага!

Той и другите двама цивилни полицаи бяха на двайсетина метра от него и продължаваха да го доближават.

— Още една крачка, Джон, и ще я убия — произнесе Реймънд достатъчно високо, но спокойно, без да откъсва синьо–зелените си очи от тези на Барън.

Барън спря; спряха и Халидей, и Полчак. Той отново забеляза колко непринудено и опитно се държаха.

— Вижте дали не можете да се отдалечите, за да стреляте отстрани — промърмори Барън.

Халидей бавно запристъпва наляво, а Полчак — надясно.

— Не! — изведнъж закрещя жената. — Не! Не! Всички да стоят по-далеч от него!

— Задръжте — изсъска Барън.

Халидей и Полчак спряха.

— Благодаря за съдействието — обърна се Реймънд към жената.

После, без да маха пистолета от главата на момичето, той пристъпи към таксито. Шофьорът се свиваше на мястото си и се опитваше да остане незабелязан.

— Излизай! — нареди му Реймънд. — Веднага!

Вратата на шофьора се отвори с комична бързина и той изскочи навън като тапа от бутилка.

— Бягай! Изчезвай! — извика му Реймънд.

Шофьорът се втурна към полицаите. Реймънд отново се обърна към Барън.

— Джон, би ли преместил полицейските коли, ако обичаш? Ще тръгнем натам.

Той кимна към улицата пред себе си. Барън се поколеба, после се извърна към един униформен сержант.

— Пуснете го да мине.

Сержантът се поколеба, после заговори по радиостанцията си. След секунди черно-белите патрулки започнаха да се оттеглят, като разчистваха пътя.

Без да откъсва пистолета от главата на заложницата си, Реймънд я натика на мястото до шофьора и седна зад волана. Вратата се затръшна. Гумите изпищяха и таксито с вой се понесе по улицата. Две секунди по-късно вече беше подминало полицейските патрулки в края на пресечката и бе изчезнало от погледите на преследвачите си.

8:14 сутринта.