Алън Фолсъм
Претендентът (144)

65

— Защо Китнър пази в тайна факта, че е Романов? — продължи да разпитва Мартин.

Вятърът и снежните вихрушки все така се блъскаха в стъклото на прозореца в хотелската стая на Коваленко и вътре беше станало още по-студено.

— Само той може да отговори на този въпрос — отвърна разсеяно Коваленко.

Току-що беше получил някакъв имейл и му отговаряше на руски.

— Кой от семейството знае за това?

— Малцина, мисля. Ако изобщо някой знае. — Коваленко се опита да се съсредоточи върху задачата си. — Не искаш ли да поговорим за времето?

— Не, искам да поговорим за Питър Китнър. — Мартин пристъпи към него и погледна през рамото му, но не разбра нищо, защото екранът беше изпълнен с букви на кирилица. — Той има ли достатъчно влияние, за да обърне гласуването в полза на своя кандидат за цар? Затова ли е поканен на вечерята? И после ще припомни на новия цар, че му дължи услуга?

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“. Задаваш ми въпроси от областта на политиката, които са извън сферата на моята компетентност.

— За кого работи Реймънд? Как се вписва в политическата война на Романови?

Коваленко подписа имейла, изпрати го, изключи компютъра и погледна към Мартин.

— Сигурно ще те заинтересува съобщението, което току-що получих от службата в Москва. Препратено комюнике на Интерпол от главната им квартира в Цюрих. Някакви деца карали кънки по замръзнало езеро и открили труп в близката горичка.

Мартин се напрегна.

— И?

— Гърлото му е било прерязано толкова дълбоко, че главата била почти отделена от тялото. Случило се е около три часа днес следобед. Полицаите смятат, че е убит няколко часа по-рано. Аутопсията предстои.

— Имаш ли телефонен указател на Париж? — попита рязко Мартин.

— Да — отвърна объркано Коваленко.

Отиде до нощното шкафче, успя да отвори едно чекмедже, което заяждаше, извади телефонния указател и го подаде на Мартин.

— В колко часа започна да вали сериозно? — попита Мартин, докато го разгръщаше.

— По някое време следобед — сви рамене Коваленко. — Защо?

— Навън вали толкова силно, че летищата най-вероятно са затворени, а автомобилният и железопътният трафик почти са спрели.

— Вероятно, но какво общо има времето с някакъв човек, когото са намерили убит в Цюрих?

Мартин най-сетне намери това, което търсеше, вдигна телефона и набра един номер. Коваленко сбърчи вежди от учудване.

— На кого се обаждаш?

— Хотел „Риц“.

Мартин замълча, защото телефонът отсреща започна да звъни.

— Свържете ме с Александър Кабрера, ако обичате.

Наложи му се да почака доста дълго време, после каза:

— Разбирам… Знаете ли случайно дали все още е в града?… Да, заради бурята, знам… Не, благодаря, няма да оставям съобщение. Ще се обадя по-късно.

Мартин затвори и се обърна към Коваленко.

— Няма го. Не казват нищо повече. Но позвъниха в постоянния му апартамент, от което може да се предположи, че все пак е бил там по някое време днес.

— Накъде биеш?

— Ако той е извършил убийството в Цюрих, няма да може да се върне в Париж заради снега. Значи все още е в Швейцария.