Алън Фолсъм
Претендентът (161)

82

Вратата се отвори и полковник Мурзин въведе царевич Питър Китнър Михайлович Романов в библиотеката на вила „Енкрацер“.

Баронесата седеше на едно кожено канапе до тежката дъбова маса в центъра на помещението. Александър Кабрера стоеше до голямата каменна камина и гледаше през прозореца, от който се откриваше зашеметяваща гледка към долината на Давос. Китнър го виждаше за пръв път от години насам, но дори след пластичната операция можеше да го разпознае навсякъде ако не по друго, то поне по непримиримо арогантното му поведение.

— Спасибо, полковник — каза баронесата на руски.

Мурзин кимна и излезе, като затвори вратата зад гърба си.

— Доброе утро, царевич.

— Доброе утро — отвърна той предпазливо.

Баронесата беше облечена в делови костюм с панталон от коприна в бледожълто и бяло. Китнър знаеше, че това са нейните цветове, но облеклото й все пак му се стори странно за Алпите посред зима. Носеше диамантени обици и огърлица от изумруди. И на двете си китки имаше златни гривни. Черната й коса беше вдигната на кок на тила, почти в ориенталски стил, а зелените й очи блестяха — не в онова чувствено и изкусително зелено, което си спомняше от миналото, а по-скоро в змийско зелено: остро, пронизващо и коварно.

— Какво искате от мен?

— Ти самият поиска среща с нас, царевич.

Китнър погледна към Александър до прозореца. Не беше помръднал от мястото си. Продължаваше да гледа навън както в началото на разговора. Китнър пак се обърна към баронесата.

— Ще попитам отново — какво искате от мен?

— Искам да подпишеш нещо.

— Да подпиша?

— Документ, подобен на онзи договор, който накара нас самите да подпишем преди толкова много години.

— Вие нарушихте този договор.

— Времето и обстоятелствата променят всичко, царевич.

— Седни, татко — каза изведнъж Александър, извърна се от прозореца и пристъпи към него.

Очите му бяха черни като нощта, но криеха същата заплаха като очите на баронесата.

— Защо ФСО се подчинява на вас? Нали съм царевич?

— Седни, татко — повтори Александър, като този път посочи към един голям стол с кожена тапицерия.

Китнър се поколеба, но най-накрая седна. На масата беше поставена тънка папка с кожена подвързия. До нея лежеше продълговата правоъгълна кутия, опакована с шарена хартия за подаръци — същата, която Александър беше внесъл със себе си в хотел „Крийон“ в Париж.

— Отвори кутията, татко — нареди тихо Александър.

— Какво има вътре?

— Отвори я.

Китнър бавно се пресегна, взе кутията и за момент я задържа в ръцете си, без да я отваря. Умът му препускаше. Как да се свърже с Хигс и да повика помощ? Как да предупреди семейството си да избяга от телохранителите на ФСО? Как да избяга от тук? През коя врата, по кой коридор, по кое стълбище? Не знаеше как се беше стигнало дотук, нито как двамата бяха успели да установят контрол над Мурзин и хората му. Изведнъж му хрумна, че телохранителите му може би изобщо не бяха от ФСО, а скъпоплатени наемници.

— Отвори я, царевич — обади се и баронесата.

Гласът й беше мек и изкусителен — не я беше чувал да говори така от трийсет години.

— Не.

— Искаш ли да я отворя вместо теб, татко? — попита Александър и пристъпи напред.

— Не, сам ще се справя.

Сър Питър Китнър Михайлович Романов, рицар на Британската империя, царевич на Русия, с треперещи ръце развърза панделката и разопакова шарената хартия. Показа се продълговата кутия от червено кадифе.

— Продължавай, татко — обади се насърчително Александър. — Виж какво има вътре.

Китнър вдигна поглед към тях.

— Аз знам какво има вътре.

— Отвори я тогава.

Китнър дълбоко въздъхна и отвори кутията. В бялата коприна лежеше дълъг испански старинен нож със сгъваемо острие, с рогова дръжка с медни инкрустации.

— Вземи го.

Китнър погледна първо към Александър, а после към баронесата, преди да отговори.

— Не.

— Вземи го, Питър — нареди предупредително баронесата. — Или да накарам Александър да го направи вместо теб?

Китнър се поколеба и бавно протегна ръка към ножа. Пръстите му обхванаха дръжката и той го извади от кутията.

— Натисни бутона, татко — заповяда Александър.

Стоманата проблесна, когато острието изскочи. Беше гладко полирано и широко в основата, но бързо се стесняваше до върха, където беше тънко като игла. Режещият ръб беше дълъг поне 13 сантиметра и остър като бръснач.

Беше същият нож, с който Александър беше убил сина му Пол. Китнър никога не го беше докосвал, не го бе държал в ръка. Дори тогава, преди толкова много години, когато Алфред Нойс беше настоявал да му го покаже. Беше прекалено истински, прекалено ужасен. Беше го виждал един-единствен път на екрана, когато Нойс го беше накарал да изгледа филма, за да стане свидетел на убийството със собствените си очи.

А сега същото смъртоносно оръжие, откраднато от убития Фабиен Кюрте, беше в ръцете му. Цялото му същество отведнъж се изпълни с омраза и отвращение. Стиснал отворения нож в ръка, той свирепо вдигна очи към убиеца на Пол — към другия си син, Александър, сам той дете в деня на убийството.

— Ако искаше да ме убиеш, татко — Александър внезапно пристъпи напред и взе ножа от ръката му, — трябваше да го направиш отдавна.

— Той не те уби, защото не можеше да го направи, скъпи мой — усмихна се жестоко баронесата. — Нямаше нито силата, нито куража за това. От такъв човек не може да излезе добър цар.

Китнър я изгледа вторачено.

— Това е същият нож, с който си убила онзи човек в Неапол преди всичките тези години, нали?

— Не, татко, не е същият — намеси се уверено Александър, като по този начин показа, че между него и баронесата няма никакви тайни. — Баронесата искаше нещо по-елегантно. Нещо по-подходящо за…

— … царска особа — довърши тя вместо него, сетне погледна към папката с кожена подвързия, оставена на масата. — Отвори я, царевич, и прочети какво пише вътре. После подпиши.

— Какво има вътре?

— Документ за абдикацията ти.

— Абдикация? — повтори Китнър с изумление.

— Да.

— И в полза на кого ще абдикирам?

— Познай — каза баронесата.

Очите й се стрелнаха към Александър.

— Какво? — попита Китнър, а в гласа му прозвуча ярост.

— Той е първородният ти син — обясни тя. — Пряк наследник на трона.