Алън Фолсъм
Претендентът (168)

89

Когато Мартин направи последния завой и вила „Енкрацер“ се показа между дърветата, тя не просто му се стори огромна, а наистина беше такава. Ярко осветена на фона на нощното небе, гигантската сграда на пет етажа от камък и дърво приличаше повече на крепост, отколкото на резиденция, или — в конкретния случай — на тайно място за среща на политически лидери в Алпите.

В центъра на алеята за автомобили, в която навлезе мерцедесът, имаше петдесет пилона, на които плющяха националните флагове на петдесет различни държави. Докато обикаляше, Мартин видя шест черни лимузини, паркирани отляво на главния вход, а в огледалото му за обратно виждане блестяха фаровете на още и още коли, които продължаваха да прииждат. Не му приличаше на място, в което Реймънд би се чувствал като у дома си. Но пък това не беше Реймънд, нали? Човекът тук се казваше Александър Кабрера.

От една страна, наистина беше толкова просто. Бизнесмен с международно влияние искаше да се представи на брата на годеницата си. Но от друга, безкрайно по-опасна страна, Кабрера и Реймънд може би все пак бяха един и същ човек. А ако това беше вярно, и двамата с Ребека бяха в смъртна опасност, защото Мартин на практика току-що беше влязъл доброволно в заложения за него капан.

Десетина безлични мъже с тъмни смокинги и бели ръкавици ги посрещнаха на входа, когато Мартин паркира. Те отвориха вратите на колата и двамата с Коваленко бяха посрещнати така, сякаш и двамата бяха от благороднически фамилии. Въведоха ги във вилата, докато някой откарваше мерцедеса им на паркинга.

Вътре иконом с бели ръкавици и смокинг ги поздрави с „Добре дошли“ и ги преведе през впечатляващото фоайе, високо два етажа, със стени и под от полиран черен гранит. От отсрещната страна в една гигантска камина горяха огромни пънове, а от многобройните дъбови греди на тавана висяха флаговете на двайсет и трите швейцарски кантона. Отляво и отдясно се издигаха готически арки, от които започваха дълги коридори, а на входовете им като стражи бяха поставени блестящи старинни доспехи.

— Насам, господа — изрече техният домакин и ги поведе по левия коридор.

По средата на пътя той зави надясно, по друг коридор, после по още един, в който се отваряха редица врати за помещения, които изглеждаха като спални за гости. По средата на коридора той спря пред една врата и я отвори с магнитен ключ.

— Това е вашата стая, господа. Вътре ще намерите подходящо вечерно облекло. В банята има вана и душ, както и козметични продукти и принадлежности. Минибарът е зареден. Вечерята започва в осем. Ако имате нужда от нещо, просто наберете централа.

Той кимна към един телефон с множество линии в центъра на старинното писалище в стаята, поклони се и си тръгна, като затвори вратата след себе си. Беше точно пет и четирийсет и две.

— Вечерно облекло? — повтори Коваленко и прекоси стаята.

На просторните двойни легла бяха наредени смокинги, официални ризи, обувки и вратовръзки.

— Кабрера знаеше, че идваш — продължи той. — Но не знаеше за мен. Въпреки това тук са оставени дрехи за двама души и те ми изглеждат по мярка.

— Може би швейцарският командос на входа на алеята му е предал за теб.

— Може би.

Коваленко отиде до вратата, заключи я, извади автоматичния си пистолет „Макаров“ от кобура на колана, провери пълнителя и отново го прибра.

— Трябва да ти кажа, че докато бяхме в Цюрих, сложих дискетата и самолетния билет на детектив Халидей в пощенски плик, адресиран до съпругата ми в Москва. Казах на инспектор Беелр, че съм бил толкова улисан в разследването, че съм забравил да й изпратя поздравление за годишнината от сватбата, и го помолих да го изпрати вместо мен. Така сега са в по-голяма безопасност, отколкото ако бяха в нас.

Мартин го изгледа продължително.

— Всъщност, Юри, искаш да ми кажеш, че сега всички козове са в теб.

— Мартин, трябва да си вярваме — заяви Коваленко и отново погледна към вечерното облекло. — Предлагам да се подготвим за вечеря, а докато се обличаме, да решим какво ще правим с Кабрера и как…

Някой внезапно почука на вратата, Коваленко млъкна и двамата погледнаха към нея.

— Кабрера? — произнесе само с устни Коваленко.

— Един момент — подвикна Мартин, после се обърна към спътника си и сниши глас. — Трябва да намеря сестра си и да се уверя, че е добре. Искам от теб да вземеш отпечатъци от Кабрера на някаква гладка твърда повърхност. Чаша, писалка, дори гланцирана пощенска картичка ще свърши работа, просто трябва да е нещо малко, което ще можем незабелязано да вземем с нас и на което отпечатъкът ще бъде ясен и няма да се размаже.

— Може би менюто за вечеря — поусмихна се Коваленко.

На вратата отново се почука и Мартин отиде да отвори.

На прага стоеше спретнат, изключително атлетичен мъж с глава, обръсната до голо. Беше облечен официално, както и останалите домакини, но приликите свършваха дотук. Начинът, по който се държеше, и съсредоточеното му внимание говореха за друго — за власт.

— Добър вечер, господа — каза той на английски с руски акцент. — Аз съм полковник Мурзин от Федералната служба за охрана. Отговарям за сигурността тази вечер.