Алън Фолсъм
Претендентът (226)

52

Финският залив

Ребека и лейди Клем стояха до кабината на осемнайсетметровия рибарски траулер и гледаха към Санкт Петербург, окъпан в златно сияние. Корабът беше излязъл от пристанището преди двайсет минути и пътуваше с осем възела сред парчета лед. Златната светлина се задържа още няколко мига, после внезапно изчезна, когато слънцето потъна зад облаците на хоризонта, сякаш някой беше спуснал завеса пред небето.

Настана мрак. Двете жени се обърнаха една към друга.

— Ще мине време и ще ти стане по-лесно да живееш — каза тихо Клем. — И ще започнеш и да го забравяш. Ще се преборим заедно, ние двете. Обещавам ти.

Ребека я погледна изпитателно. Опитваше се да й повярва, искаше да й повярва. После затвори очи, от гърдите й се изтръгна ридание. Лейди Клем я прегърна и заплака с нея. След няколко минути, или няколко часа, кой знае, когато усети по-големите вълни на откритото море под краката си, Клем погледна за последен път към Санкт Петербург и отведе Ребека вътре — в светлината и топлината на корабната кабина.

Санкт Петербург, събота, 5 април, 7:40 вечерта

Коваленко настъпи газта и колата се понесе в тъмното през площада, отнасяйки ги все по-далеч от моста, канала и Невски проспект.

— Беше ранен. Не можеше да стигне до пистолета си. Нямаше никаква причина да го убиваш! — извика Мартин, побеснял.

— Товарищ — прекъсна го Коваленко, без да откъсва очи от улицата пред тях. — Спасявам ти живота, а ти реагираш по този начин?

— Той беше беззащитен!

— Оставаше му ножът, а може би и друг пистолет, кой знае? Човек като него не е беззащитен чак докато не умре.

— Нямаше нужда да го екзекутираш!

— Искаш ли да се видиш с твоите момичета за закуска? — попита Коваленко, като зави по Московски проспект и отново натисна газта в посока към летище „Пулково“. — След по-малко от час има полет за Хелзинки.

Мартин го изгледа ядосано, после отклони поглед. Светлините на насрещното движение пробягваха по лицето му, като първо го осветяваха, а после го потапяха в мрак.

— Ти положи внимателни усилия да създадеш доверие и дори приятелство помежду ни — каза той горчиво. — А през цялото време просто си търсил начин да разбереш кой съм. Постоянно ми задаваше въпроси, като се опитваше да ме препънеш, и когато най-сетне разбра откъде идвам, започна да човъркаш раните ми — вината за случилото се с отряда и за всичките хора, които Реймънд уби в Лос Анджелис и по-късно, в Париж. Накрая стигна и до любовта ми към собствената ми сестра. Даде ми паспорт и виза, дори мобилен телефон. И когато дойде моментът, ми даде и пистолет и ме изпрати да свърша мръсната работа. И аз я свърших не само поради тези причини. Хванах си човека и го обезвредих. И какво направи ти накрая? Дойде и го уби, макар че можеше просто да го арестуваш. — Той се обърна към Коваленко. — Беше си екзекуция, не съм ли прав?

Коваленко не откъсваше очи от пътя, докато фаровете на форда осветяваха последователно оградите на големи дворове и гъсти брезови горички, в които дърветата все още бяха с голи зимни клони. Между тях се виждаха и по-гъсти горички от ярко осветени билбордове, които рекламираха „Форд“, „Хонда“, „Волво“ и „Тойота“.

— Ето какво ще стане, товарищ — каза Коваленко, като за момент го погледна, а после отново се обърна към пътя. — Вече сигурно са открили тялото му. Когато открият кой е, ще изпаднат в ужас. Известно време няма да могат да разберат какво точно е станало в Ермитажа. После обаче ще се сетят, особено когато свържат убийствата с ножа, който е в джоба му.

Съвсем скоро от Москва ще излезе официално известие, че царевич е мъртъв. Загинал е, докато се е опитвал да залови убийците на баронесата и полковник Мурзин от ФСО. Тримата, които уби по пътя, ще бъдат идентифицирани като техни съучастници, и ще започне общонационално издирване на убийците му. Вината най-вероятно ще бъде хвърлена върху някоя комунистическа фракция, защото демократическите партии продължават да воюват с тях. Най-сетне, за да се запази реномето на правосъдието, може би дори ще арестуват някого и ще го осъдят.

Сестра ти, бъдещата царица, любимата на убития царевич, който така и не доживя до коронацията си, и на руския народ, ще изчезне за известно време, за да скърби заедно с най-добрата си приятелка и довереничка, дъщерята на херцога на Престбъри, лейди Клемънтайн Симпсън.

Ще бъдат обявени няколко дни на национален траур. Тялото на Александър ще бъде положено в Кремъл и хората ще го прославят като национален герой. Ще има държавно погребение и той ще бъде положен до баща си и останалите руски императори в криптата на параклиса „Св. Екатерина“ в катедралата „Св.св. Петър и Павел“ в Санкт Петербург. Присъствието на сестра ти ще бъде желателно, както впрочем и твоето.

— Но това не обяснява…

— Защо го убих ли? Защото беше луд, а Русия няма нужда от луд цар.

Мартин продължаваше да се ядосва.

— Какво искаш да кажеш? Че ако беше оживял и беше арестуван, трябваше да отиде на съд и в крайна сметка или да получи доживотна присъда, или отново да бъде екзекутиран? А руското правителство не е искало да се стига дотам? И затова ти го уби лично?

Коваленко се усмихна.

— Това е част от отговора.

— А останалата част?

— Както ти казах, не биваше да забравяме за ножа или евентуалния втори пистолет. Ами ако се беше опитал да те убие, щом го доближиш? Много добре знаем как действа той. Щеше да атакува толкова бързо, че нямаше да ти остане друг избор, освен да го застреляш или сам да загинеш. Нали така?

— Може би.

Очите на Коваленко се присвиха, когато се обърна към Мартин.

— Не, товарищ, не „може би“, а със сигурност. — Той продължи да го гледа още няколко секунди, за да подчертае думите си, после отново се обърна към пътя. — На първо място, няма да отричам, че наистина те набелязах още от Париж и наистина те изпратих в Ермитажа да убиеш Александър, защото знаех, че си способен да го направиш, имах си причини и не исках да замесвам външни хора.

Но докато те чаках отвън, си спомних какво стана, когато се видяхте със сестра ти и как реагира тя, когато те видя отново и когато чу каквото имаше да й казваш. И тогава осъзнах, че съм сбъркал. Ако наистина останеше на теб да убиеш царевич, никога повече нямаше да можеш да я погледнеш, без да се страхуваш, че тя ще го прочете в очите ти, и щеше да се наложи да прекараш остатъка от живота си в лъжа, като знаеш, че си убил мъжа, когото тя е обичала повече от всичко на света.

А има и още нещо, товарищ, и това е една от простите истини на живота. Някои хора, независимо колко са способни и усърдни, не са създадени да бъдат полицаи. В кръвта им просто няма онази жестокост, която се изисква, за да убиеш човек без милост и без да се замисляш, че по този начин нарушаваш законите, които си се заклел да защитаваш. Когато обстоятелствата го налагат. — Коваленко го погледна и меко се усмихна. — Ти си такъв човек, товарищ. Все още си млад. Върви си при твоите английски градини. Това е много по-добър живот за теб.