Алън Фолсъм
Претендентът (174)

95

За частица от секундата Мартин отново преживя всичко. Тялото на Халидей на леглото в хотелската му стая в Париж с прерязано гърло. Гласът на Ленар, който промърмори: „Прерязал му е гърлото в момента, в който е отворил вратата.“ В следващия миг Мартин се извъртя и острието на ножа само го одраска по бузата.

Бързината на Мартин и това, че Кабрера не улучи целта, за момент го накараха да загуби равновесие и Мартин веднага контраатакува, като заби левия си юмрук в областта на бъбреците, а после го удари по челюстта с десен прав. Кабрера изръмжа и залитна към дървения парапет на моста. Но не изпусна ножа, а Мартин искаше точно това. Сега вече беше твърде късно. Кабрера просто го прехвърли в другата си ръка и зачака Мартин да атакува. Мартин отново се завъртя. Острието на Кабрера просветна на лунната светлина. Този път ножът, остър като бръснач, закачи Мартин точно над лакътя и направи чист разрез през ръкава на смокинга и ризата под него.

— Не улучи! — изкрещя Мартин и отстъпи.

Беше порязан, но раната не беше дълбока. Кабрера се целеше в брахиалната артерия, но за да я достигне, острието трябваше да потъне поне на един сантиметър под кожата.

— Все още не, Никълъс — ухили се Кабрера и очите му светнаха дивашки.

Вече не приличаше нито на Кабрера, нито дори на Реймънд, а на обикновен луд. Той бавно пристъпи към Мартин, като прехвърляше ножа си от едната ръка в другата.

— Китката, Никълъс. Радиалната артерия. Там трябва да те порежа само на половин сантиметър. До трийсет секунди ще загубиш съзнание. Смъртта ще настъпи след около две минути. А може би искаш по-бързо? Тогава в шията, в сънната артерия. Ще трябва да те срежа по-дълбоко, но после ще изгубиш съзнание само за пет секунди, а след още дванайсет ще умреш.

Мартин отстъпваше назад по моста, докато Кабрера пристъпваше към него. Обувките му се пързаляха по покритите с лед дъски. Гръмотевичният шум на водопада го подлудяваше и притъпяваше сетивата му.

— Как ще го обясниш на Ребека, царевич? — извика той. — Кого ще обвиниш за убийството на брат й?

Усмивката на Кабрера се разшири.

— Антиглобалистите, Никълъс. Слуховете, че някои от тях са успели да проникнат в тази част на долината, ще се окажат верни.

— Защо? Защо? — попита настоятелно Мартин, като използваше всички възможности да забави врага си и да си спечели малко време.

Кабрера продължаваше да настъпва.

— Защо те убивам? Защо убих другите? — Усмивката му се стопи, но лудостта в очите му остана. — Заради майка си.

— Майка ти е мъртва.

— Не, не е. Майка ми е баронесата.

— Баронесата?

— Да.

Кабрера се поколеба за частица от секундата. Точно това чакаше Мартин и сега се втурна напред. Той отметна ръката с ножа встрани, сграбчи Кабрера и го блъсна в парапета. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Всеки път чуваше изръмжаване и усещаше, че му изкарва дъха. Кабрера се отпусна напред зашеметен и в същия миг Мартин го сграбчи за косата, повдигна главата му и заби юмрук в лицето му.

Кабрера арогантно се ухили и просто отмести глава встрани, като остави силата на удара на Мартин да го понесе напред, към парапета. Миг по-късно Мартин усети унищожителен удар, когато острието на Кабрера се заби отстрани в тялото му. Той извика, но в същото време сграбчи Кабрера за яката на ризата и го завъртя. Ризата му се разпори чак до кръста и Кабрера отново се опита да нанесе удар с ножа. Не можа. Мартин го дръпна още по-близо към себе си. Двамата се погледнаха право в очите. После Мартин яростно заби чело в лицето му.

Чу се оглушително изпращяване, Кабрера залитна назад с кървящо лице и се отпусна на парапета. Мартин се вторачи в него, но коленете му изведнъж омекнаха и той замръзна на мястото си. Никога в живота си не беше чувствал такъв студ. Той сведе поглед и видя, че ризата му е прогизнала от кръв. После усети, че пада, краката му се плъзнаха по заледените дъски и той осъзна, че Кабрера го е хванал за крака и го дърпа към себе си. Опита се да се измъкне, но не можа. Кабрера се изправи на колене и го задърпа с едната си ръка, а вдигна ножа в другата.

— Не! — извика Мартин и с всички сили, които му бяха останали, го изрита в ръката.

Ножът отхвърча над моста. Но Кабрера не беше изпуснал него самия. Продължаваше да го стиска с едната си ръка и да го дърпа към ръба.

Мартин чу рева на водопада и видя черната вода под него. Опита се да се бори, но нямаше смисъл. Кабрера все така го дърпаше към ръба и той не можеше да го спре.

Озова се във въздуха и започна да пада. Секунда, час, цял живот по-късно се стовари в ледената вода. После потъна под повърхността на водата и яростното течение го завлече.

— Досвидания — прошепна Кабрера в последния момент, а черните му очи светеха като очите на смъртта.

Досвидания. Беше казал същото на конвейера за багаж на международното летище в Лос Анджелис, когато се канеше да застреля Джон Барън със собствения му пистолет. Някой изведнъж беше извикал: „Реймънд!“ Не, не беше просто някой. Беше Ред Макклачи. И в тези секунди, часове или дни, преди да потъне във водата, Никълъс Мартин се помоли отново да чуе този глас. Този вик, който отново можеше да спаси живота му. Но този вик така и не дойде. Пък и как би могъл? Ред беше мъртъв.