Алън Фолсъм
Претендентът (124)

45

00:30 сутринта

Ребека проследи с поглед Александър, който стана от канапето и прекоси стаята, за да вдигне мобилния си телефон.

С чаша шампанско в ръка, замаяна от алкохола за пръв път в живота си, тя се запита колко ли пъти го е виждала да прави това. Бяха силно влюбени един в друг и току-що се бяха сгодили. Трябваше да останат само двамата, за да отпразнуват това лично и интимно събитие, но той беше станал да вдигне телефона. Постоянно беше зает, постоянно работеше. По всяко време му се обаждаха от всички краища на света и той никога не отказваше разговорите. Правеше всичко бързо и интензивно — но в същото време проявяваше невероятна деликатност, особено към нея. По това много приличаше на брат й и Ребека за момент си помисли, че двамата всъщност забележително си приличат и в много други отношения и се запита дали, след като ги запознаеше, нямаше да станат приятели за цял живот. Тази мисъл я накара да осъзнае, че няма друг избор, освен да разкаже на Александър за миналото си — особено сега, след като вече се беше съгласила да стане негова съпруга.

— Слизам след пет минути.

Александър прекъсна връзката и се обърна към нея.

— Беше Жан-Пиер, чака ме в колата отвън. Брат ти очевидно е дошъл в хотела, за да те търси.

— Брат ми ли?

— Сигурно се е опитал да се свърже с теб и не е успял. Ще накара да ти позвънят от рецепцията. Ако не си в стаята си, ще вдигне тревога и от хотела ще изпратят някой да те потърси.

В него се надигна същото чувство, което изпита почти два часа по-рано, когато видя Мартин пред апартамента на рю Юсманс. Ето затова трябваше да го убие. Ако го оставеше жив дори още един ден, Реймънд рискуваше да приближи мига, в който Мартин не само щеше да го следва на половин крачка, а да го настигне.

От друга страна, независимо от повишения риск, не можеше да го убие точно сега. Давос бързо наближаваше, а и смъртта на любимия й брат щеше да се отрази прекалено тежко, може би съдбоносно тежко, на Ребека. Не биваше да го позволява.

— Искаш ли да се запознаеш с него? — Ребека изведнъж скочи на крака и пристъпи към него с радостна усмивка. — Още тази вечер? Ще можем да му кажем веднага!

— Не, не и тази вечер.

— Защо? — тя спря и обидено наклони глава встрани.

Александър я изгледа мълчаливо. Не биваше да се среща с Мартин и да рискува, че ще бъде разпознат. Поне докато не дойдеше време да го убие.

— Ребека. — Той нежно хвана ръцете й в своите. — Само ние двамата знаем какво се случи между нас тази вечер. Поради голям брой причини е жизненоважно да запазим щастието само за нас, поне още няколко дни. После ще го обявим официално и ще го отпразнуваме в Швейцария, където със сигурност ще поканим и брат ти. И когато се срещнем, аз ще го прегърна топло, с любов и привързаност. — Той помълча и продължи: — Но засега, скъпа моя, се върни в стаята си. Когато брат ти се обади, му кажи, че си била изтощена, заспала си във ваната и не си чула телефона. Покани го да се качи, а през това време си облечи халат и си прибери косата в хавлия, все едно току-що си излязла от банята.

— Искаш да продължавам да го лъжа, дори сега?

Александър се усмихна.

— Не повече, отколкото през цялото време. Нали това е нашата игра? И ти я играеше много добре.

— Да, но…

— Нека да продължим да я играем, поне още малко. Досега ми вярваше, продължи да ми вярваш. Скоро ще разбереш защо. Защото, скъпа, дори в най-лудешките си фантазии не можеш да си представиш какво бъдеще ни очаква.