Алън Фолсъм
Претендентът (137)

58

Мартин кимна към дискетата.

— Погледна ли я?

— Дали съм ги сравнил? Да.

— И какво?

— По-добре виж сам.

Коваленко отиде до леглото, пъхна дискетата в лаптопа и отстъпи назад, докато пръстовите отпечатъци на Реймънд от досието му в ПУЛА се заредят на екрана. После избра дясната ръка и средния пръст и натисна бутона за увеличение на образа. Екранът се изпълни с изображението на един-единствен, необикновено ясен отпечатък.

Мартин почувства как пулсът му се ускорява, когато вдигна до екрана разпечатката на пръстовия отпечатък от колата. Мъртвешки хлад обхвана раменете му и запълзя надолу по гърба — защото всяка извивка, дъга и арка съвпадаха идеално.

— Господи боже — изсумтя той и вдигна очи към Коваленко.

Руснакът го гледаше внимателно.

— Изглежда, Реймънд Оливър Торн се е надигнал от пепелта и е пристигнал в Париж — каза той тихо. — Според мен спокойно можем да предположим, че именно той е убил Дан Форд, както и човека, с когото е отишъл да се срещне, онзи Жан-Люк…

— Вабр.

— Какво? — попита рязко Коваленко.

Мартин бързо се извърна от екрана към него.

— Вабр. Така е фамилията на представителя на фирмата за печатарски услуги.

— От къде знаеш? Нито Ленар, нито аз сме го споменавали пред теб, нито пък на някой друг.

— Намерих го в бележките на Дан.

Мартин изключи лаптопа. Дълбокият, почти животински страх, който Реймънд беше разбудил у него, подобно на някакво непобедимо, недосегаемо, непознаваемо чудовище от ада, се уравновесяваше от странното спокойствие от откритието, че все пак е жив. Именно това даде увереност на Мартин да продължи и да направи следващата крачка към Коваленко.

— Френската дума carte може да означава „карта“, но значи и „меню“. Ти търсеше карта, но всъщност се оказва, че Дан Форд е трябвало да вземе някакво меню от Вабр, когато са ги убили.

— Знам какво означава думата, мосю Мартин. Но фирмата на Вабр не печата карти, а не са отпечатвали и меню през последните две години. Освен това нито в колата на Форд, нито в тойотата на Вабр имаше меню или карта.

— Естествено. Нали Реймънд го е взел. — Мартин се изправи и прекоси стаята. — По някакъв начин той е разбрал, че менюто е във Вабр и ще попадне у Дан. И не просто е искал да го има, но и да се увери, че нито един от двамата няма да се разприказва за него. Затова ги е убил.

— А откъде Вабр се е сдобил с това „меню“, ако неговата фирма не го е отпечатала? И защо се е обадил на Форд в три сутринта и го е накарал да излезе с кола извън града, за да му го даде?

— Точно това се запитах и аз, когато намерих менюто в папката на Дан. Защо е трябвало да се срещнат толкова спешно? — Мартин сведе поглед към пода, разроши косата си и отново вдигна глава. — Може би не мислим както трябва. Ами ако Вабр вече е бил казал на Дан за съществуването на менюто и по какъв случай ще бъде вечерята? Ако събитието е било по-важно от обикновена светска вечеря, Дан веднага би поискал сам да види менюто, най-малкото за да бъде сигурен в информацията си. Ами ако е казал на Вабр да му се обади по всяко време на денонощието, щом се сдобие с менюто? Вабр го е взел, разбрал е колко е важно и е започнал да се тревожи дали не се забърква в прекалено опасна игра и дали изобщо трябва да споделя такава информация с журналисти. От притеснение не е успял да заспи. И най-сетне, посред нощ, е решил, че наистина трябва да го даде на Дан. И му се е обадил веднага. Кой знае, може би са се уговорили по-рано или пък са се срещали там преди…

Коваленко дълго време не откъсна поглед от него, преди да заговори. После тихо каза:

— Това е много достоверен сценарий, Мартин. Особено ако менюто, както предполагаш, е било за събитие, за което Реймънд не е искал да се разбира и дори да се разговаря.

— Коваленко — прекъсна го Мартин, като пристъпи към него. — Това всъщност не е било първото меню, а второто.

— Не разбирам.

— Ще ти покажа.

Мартин отвори папката на Форд и извади плика с материалите за Китнър, после измъкна менюто от него и го подаде на Коваленко.

— Ето го първото меню. Вабр го е дал на Дан по-рано. Не знам какво е търсел или какво си е мислел, че търси, или дори дали изобщо е свързано с второто и е станало причина да го убият. Но в него става дума за важни руснаци. Може би ще успееш да разбереш нещо повече от мен.

Коваленко разгледа менюто — гладката хартия, релефните тъмнозлатисти букви.

„Carte Commémorative

En l’honneur de la

Famille Splendide Romanov

Paris, France — 16 Janvier

151 Avenue George V“

Мартин забеляза, че Коваленко се изненада, когато го прочете, но се опита да не се издаде.

— Прилича ми на безобидна среща на членове на семейство Романови — заяви руснакът.

— Безобидна беше само до момента, в който започнаха да умират хора, а ние разбрахме, че Реймънд е жив и е на свобода — каза Мартин и пристъпи по-близо до Коваленко, като го гледаше в очите. — Реймънд наряза най-добрия ми приятел на парчета. Ти си руски полицай, който разследва убийството на Алфред Нойс, бивш руски поданик. Той е купил диаманти в Монако от Фабиен Кюрте, който също е бил убит и също е бивш руски поданик. Преди година вашите следователи са били в Америка и Мексико, за да разследват убийствата на бивши руски граждани, вероятно също извършени от Реймънд. Романови са една от най-прочутите фамилии в руската история. Каква е връзката, инспекторе, между Романови, Нойс и останалите?

Коваленко сви рамене.

— Не съм сигурен, че има.

— Не си ли?

— Не.

— А за какво става въпрос тогава, за цял куп съвпадения?!

Мартин започваше да се ядосва. Руснакът криеше нещо.

— Ако е така, дали двете менюта също са съвпадения? — продължи да го притиска той.

— Мартин, ние не сме сигурни, че има второ меню. Това е твое предположение. Нямаме никакви доказателства, че Дан Форд не е търсел географска карта например, каквато беше моята теория.

Мартин мушна менюто на Романови с показалеца си.

— Тогава защо е сложил номер на това меню?

— Номер ли?

— Обърни го. Виж в дъното.

Коваленко се подчини. В дъното на листа на ръка беше написано: „Жан-Люк Вабр — меню №1“.

— Това е почеркът на Дан.

Мартин видя как очите на Коваленко се плъзват обратно към върха на листа и спират там за миг. После детективът му върна менюто и сви рамене.

— Може би го е номерирал за собствения си архив.

— Има и още нещо. На върха на страницата е било написано и още нещо, със същия почерк. Видях, че го забеляза. Какво пише там?

Коваленко се поколеба.

— Кажи ми, какво пише? — настоя Мартин.

— „Китнър ще присъства“ — произнесе безизразно Коваленко.

— Нали преди ми каза, че не разбираш добре писмен английски. Просто исках да се уверя, че си разбрал какво пише там.

— Разбрах го идеално, Мартин.

— Става дума за сър Питър Китнър, президента на „Медиа Корп“.

— От къде знаеш? На света сигурно има хиляди хора с това име.

— Може би това ще те убеди.

Мартин изсипа съдържанието на плика за Китнър — изрезките от вестници от целия свят, които Форд беше събирал. После си припомни телефонния разговор с вдовицата на Алфред Нойс, предположи, че Коваленко ще приеме, че следващото му твърдение също е дошло от записките на Дан Форд, и самоуверено заяви:

— Алфред Нойс и Питър Китнър са били приятели. Нойс е пристигнал в Лондон в деня, в който Китнър е получил рицарско звание. Същия ден Реймънд безуспешно го е търсил в Лос Анджелис.

Мартин рязко се отдалечи в другия край на стаята, обърна се и погледна към Коваленко.

— Ето защо те питам, къде е мястото на Китнър във всичко това?

Руският детектив слабо се усмихна.

— Изглежда, знаеш доста, Мартин.

— „Само малко“, както каза ти, когато Дан те попита какво знаеш за Америка. Само малко. Не, ти също знаеш доста повече. Изненада се, когато видя менюто. Изненада се още повече, когато видя името на Китнър на него. Добре, вече ти казах всичко, което знам аз, сега е твой ред.

— Мартин, пребиваването ти във Франция е незаконно. Няма причина да ти казвам каквото и да било.

— Може би наистина няма, но имам някакво подозрение, че ти също предпочиташ този разговор да си остане между нас двамата. Ако не беше така, щеше да се обадиш на Ленар в мига, в който ме прибра. — Мартин отново го доближи. — Вече ти казах, инспекторе: Реймънд наряза най-добрия ми приятел на парчета. Искам да бъда сигурен, че ще си получи заслуженото. Ако не ми помогнеш, ще поема риска и сам ще отида при Ленар. Нямам никакви съмнения, че думите ми ще му се сторят твърде интересни. Особено когато се запита защо си ме докарал тук, без да му се обадиш, при положение, че бележникът на Халидей и папката на Форд са у теб.

Коваленко мълчаливо изгледа Мартин. Най-сетне заговори тихо, почти нежно:

— Според мен приятелството ти с Дан Форд е било доста важно за теб.

— Точно така.

Коваленко леко кимна, прекоси стаята и извади бутилката водка, която Мартин беше донесъл от магазина. Наля малко в една чаша и отново погледна към него.

— Има вероятност Питър Китнър също да е бил сред мишените на Реймънд Торн.

— Китнър?

— Да.

— Защо?

— Казах, че има вероятност, а не че е сигурно. Но Питър Китнър е много влиятелен човек, който, както и сам каза, е бил приятел на Алфред Нойс. — Коваленко отпи от чашата си. — Това просто е една от хипотезите, по които работим. — Мобилният телефон на Коваленко остро изписука и прекъсна разговора за момент; той остави чашата си, за да го вдигне. — Да — обърна се и продължи разговора на руски.

Мартин върна менюто и изрезките в папката на Форд. И Форд, и Халидей бяха подозирали, че Реймънд още е жив, и бяха прави. А по някаква причина Дан се беше опитвал да разрови и историята с Китнър. Нямаше как да разбере докъде е стигнал, но сега и Коваленко беше потвърдил, че Китнър е бил сред целите, набелязани от Реймънд — и без да иска, на практика беше доказал предположението на Мартин, че Нойс и Китнър са били приятели. Но това все пак не обясняваше нито текущите събития, нито убийството на Нойс, Кюрте и останалите жертви в САЩ и Мексико. Мартин беше сигурен, че всички те са свързани помежду си, а имат връзка и с датата 7 април в Москва, ключовете от сейфа и останалите бележки в календара на Реймънд, особено онези, свързани с Лондон.

Но не можеше да обсъжда тези неща с Коваленко, защото трябваше да пази в тайна и собствената си самоличност. Дори да беше казал, че ги знае от Дан Форд, руснакът все пак продължаваше да го подозира, а споменаването на такива подробности само щеше да го накара да се съмнява още повече в него. Мартин не можеше да си го позволи, особено предвид факта, че цялата му теория зависеше от догадката, че именно Реймънд, а не някой друг е убил Нойс и Кюрте. Но кой ли можеше да бъде убиецът, след като вече знаеха със сигурност, че Реймънд е жив и се намира в Париж?

Дори при това положение оставаше въпросът: „Защо?“ Защо беше извършил тези убийства и какво щеше да спечели от тях? Какво беше значението на второто меню? Кое беше следващото събитие, за което имаше меню, но то беше толкова тайно, че се беше наложило Реймънд да заколи — нямаше по-подходяща дума от тази — както Дан Форд, така и Жан-Люк Вабр, за да не разбере никой друг за него?

Мартин погледна Коваленко, който бърбореше на руски и жестикулираше в другия край на стаята. Добре, Реймънд беше тук, но как да го открият, как да разберат как изглежда в момента? Изведнъж си спомни за следата към Аржентина, която беше открил Халидей. Ако някак си успееха да открият пластичния хирург, който беше направил операцията на Реймънд, може би Коваленко щеше да успее да уреди аржентинската полиция да му издаде някакво съдебно нареждане, което — с малко късмет — да принуди лекаря да разкрие името, което е използвал пациентът му, докато е бил в болницата, а може би дори да им покаже на снимка как изглежда в момента. Ако планът успееше, щяха да разполагат с име и лице. Ако Реймънд беше влязъл във Франция законно, със самолет и аржентински паспорт, трябваше да е преминал през паспортна проверка и те щяха да разберат мястото и датата, на която беше пристигнал в страната.

Мартин отиде до леглото и отвори бележника на Халидей. Обърна една страница, после втора и трета, преди да открие това, което му трябваше.

Доктор Хърман Грей, пластичен хирург, Бел Еър, 48 г. Внезапно се пенсионирал, продал къщата и напуснал страната. А в скоби до името на Грей беше добавено: Пуерто Куепос, Коста Рика, оттам в Росарио, Аржентина — името е сменено на Джеймс Патрик Odern — ALC/инцидент по време на лов.

ALC — какво беше това? Или кой? Предишния път Мартин си беше помислил, че Халидей може би е разменил местата на буквите и е искал да напише „ACL“ — anterior cruciate ligament, тежко нараняване на коляното, което може да се получи при спортуване или лов. Но вече не беше толкова сигурен.

Той изведнъж долови чуждо присъствие и вдигна поглед. Коваленко беше свършил с телефонния разговор, стоеше до края на леглото и го наблюдаваше.

— Нещо май не ти е ясно — отбеляза той.

— Случайно да имаш представа какво може да означава „ALC“?

Мартин за пореден път забеляза изненадата на Коваленко.

— Зависи — отвърна той.

— От какво?

— От контекста, в който е използвано съкращението.

— Споменато е в бележките на Халидей във връзка с пластичния му хирург, чиято следа води към Аржентина.

— Хирургът случайно да се казва Джеймс Патрик Одет?

— А, значи все пак си прегледал бележника на Халидей.

— Да, но само колкото да намеря дискетата.

— Тогава откъде знаеш за Одет?

— В деня, в който убиха детектив Халидей, доктор Одет е загинал при пожар в офис комплекс в Росарио, Аржентина. Цялата сграда изгоряла до основи. Освен него са загинали още седем души. Всичко в сградата станало на пепел.

— Медицинските картони, рентгеновите снимки…

— Всичко.

— Точно както е станало с останалите досиета на Реймънд.

Коваленко кимна.

— Съобщиха ми го от моя кабинет в Москва. Получих информацията малко след като се върнах от мястото, където са убили Халидей, и преди да отида да дебна пред апартамента на Дан Форд.

Коваленко се загледа в празното пространство, сякаш обмисляше нещо и то го притесняваше. Сигурно се измъчваше и от въпроса доколко може да му се довери, ако изобщо трябва да го прави. Накрая Коваленко отново го погледна. В очите му се четеше тревога, но сега тя беше смесена и с искреност, може би дори уязвимост, която не беше виждал преди. Мартин разбра, че руснакът е решил да му каже истината.

— Вероятно искаш да разбереш откъде разполагам с тази информация. Точно затова ти казах, че значението на съкращението „ALC“ зависи от контекста, в който е използвано. Джеймс Патрик Одет е пластичен хирург, който е работил изключително и само с един пациент. Името на пациента е Александър Луис Кабрера. Бил е много сериозно ранен при инцидент по време на лов в Андите, когато пушката му експлодирала в лицето, докато стрелял по една сърна.

— Кога — Мартин се поколеба, защото май вече знаеше отговора — е станало това?

— През март миналата година.

— През март?

— Да.

— И кой е бил с него?

— Никой. Единственият му спътник е бил доста далеч от мястото. — Тонът на Коваленко изведнъж се промени. Започна да говори по-остро не защото беше казал твърде много, а защото и сам не можеше да си повярва. — Знам какво си мислиш, Мартин. Че инцидентът е бил инсцениран. Че не е имало никакъв инцидент. И че случката не е станала в Андите, а в Лос Анджелис по време на престрелка с полицията. Но работата е там, че не е така. Разполагаме с досиетата от хеликоптера на „Бърза помощ“, който го е прибрал, с картона му от болницата и с доклади от лекарите, които са се грижели за него.

— Всичко това може да се фалшифицира.

— Да, но Александър Кабрера наистина е много влиятелен аржентинец с легален бизнес, така че инцидентът е подробно документиран от медиите в родната му страна.

— Тогава защо Халидей се е интересувал от него? — попита Мартин и побутна бележника на Халидей към Коваленко. — Защо го е записал?

— Не разполагам с отговора на този въпрос — усмихна се Коваленко. — Но мога да ти кажа, че Александър Кабрера е не само много известен, но и твърде преуспяващ бизнесмен. Притежава компания за тръбопроводи с представителства в целия свят. Поддържа кабинети и постоянни апартаменти в петзвездни хотели в десетина световни столици, включително и в Париж, в хотел „Риц“.

— Кабрера е в Париж?

— Не знам къде се намира в момента; просто казах, че държи апартамент тук. Не се опитвай да търсиш съвпадения там, където ги няма. Трудно мога да си представя, че човек като Кабрера може да се окаже вашият прословут Реймънд Торн.

— Халидей е можел да си го представи.

— Сигурен ли си? Или е било просто бележка, която да му напомни да попита доктор Одет за нещо?

— Очевидно никога няма да разберем какво е трябвало да му напомни, тъй като и двамата са мъртви.

Мартин мълчаливо изгледа Коваленко, за да подчертае думите си, отиде до прозореца и погледна навън. Дълго време просто стоя там, като търкаше ръцете си една в друга, за да ги стопли, и гледаше снежната вихрушка.

— А защо изобщо се интересуваш от Александър Кабрера? — попита накрая.

— Защото е най-големият син на сър Питър Китнър.

— Какво? — попита Мартин с изумление.

— Александър Кабрера е негов син от предишен брак.

— Това знае ли се?

— Не. Според мен много малко хора знаят. Съмнявам се, че дори собственото му семейство е наясно.

— Но ти го знаеш със сигурност?

Коваленко кимна.

— Откъде?

— Да кажем, че просто го знам.

Ето още едно потвърждение, че Коваленко действа по някакъв свой собствен план. Мартин реши да продължи да го притиска, докъдето му позволи.

— Значи пак се връщаме на Китнър.

Коваленко намери чашата си и я вдигна.

— Искаш ли още едно питие, Мартин?

— По-скоро искам да ми кажеш какво се върти около Питър Китнър. И защо е поканен на вечерята на семейство Романови тази вечер.

— Защото, Мартин, сър Питър Китнър е от семейство Романови.