Алън Фолсъм
Претендентът (32)

32

Хотел „Уестин Бонавентура“, Лос Анджелис 10:20 сутринта

Разговаряха на френски.

— Къде си?

— В един хотел в Лос Анджелис.

— Лос Анджелис?

— Да.

— Ранен ли си?

Гласът й беше спокоен и поне за момента безпристрастен. Реймънд знаеше, че обаждането й е прехвърлено през централи в поне четири различни държави и на практика е невъзможно за проследяване.

— Не — отвърна той и се обърна, за да погледне през прозореца и към улицата дванайсет етажа по-надолу.

Видя три патрулни полицейски коли и две групи униформени полицаи, които стояха на тротоара и разговаряха.

— Извинявай, баронесо, не исках да те намесвам. Всъщност търсех Бертран.

— Знам, мили мой, но сега разговаряш с мен. Какъв е този номер, който си ни дал? Кой е този Чарлс Бейли? Къде е твоят телефон? Звънях няколко пъти, но никой не вдигна. Имаш някакви проблеми. Какво става?

Когато се обади на Жак Бертран в Цюрих преди час и половина, го беше направил с надеждата, че швейцарският адвокат ще говори първо с него, преди да уведоми баронесата. Очевидно не беше станало така.

Жената, с която разговаряше, беше баронеса Марга дьо Виен, неговата официална настойничка, вдовица на финансиста с международна известност Едмон дьо Виен и следователно една от най-богатите, прочути и влиятелни грандами в Европа. Обикновено по това време на годината живееше в Шато Десе, нейното лично имение от седемнайсети век край Турнемир — живописно селце в Оверн в Централна Франция. Вместо това тя беше в апартамента си в хотел „Конот“ в Лондон, където беше почти шест и половина вечерта. Реймънд си представяше как стои до телефона, с нейните бижута и любимата й комбинация от бяло и бледо жълто, как гъстата й тъмна коса е навита в сложен кок и тя се подготвя за вечерята, която британският премиер даваше на Даунинг Стрийт за гостуващите в страната руски величия: Николай Немов, кмета на Москва, и маршал Игор Головкин, министъра на отбраната на Руската федерация.

Напоследък в политическите среди се говореше, че в опит да придаде стабилност на едно общество, приемано по целия свят като потънало в хаос, прогнило от корупция и изпълнено с насилие, Русия сериозно обмисля да върне императорската фамилия Романови на престола под формата на конституционна монархия. Независимо от достоверността на този слух нямаше причина да се предполага, че руснаците ще имат желание да го обсъждат — дори в този най-тесен дипломатически кръг. Все пак щяха да се опитат да ги притиснат да го направят и дипломатическият сблъсък щеше да представлява интересно зрелище. Самият Реймънд беше очаквал с нетърпение събитието, на което възнамеряваше да отиде с баронесата, но сега по очевидни причини не можеше да го направи.

— Баронесо, една злощастна поредица от събития ме принуди да убия няколко души, включително полицаи. Представителите на властта ме издирват навсякъде. Без съмнение ще научиш за това от международните новини, ако вече не си. Обадих се на Бертран за съдействие. Нямам паспорт и следователно не мога да изляза от страната. А дори и да успея да се измъкна от полицията и да напусна страната без паспорт, ще ми бъде практически невъзможно да се върна толкова бързо в Англия. Нека Бертран да уреди частен реактивен самолет. Летището в Санта Моника е най-близо. Нека със самолета да пристигнат пари, кредитни карти и нов паспорт с друго име и националност. Може би френска или италианска. Няма значение.

Той видя как по улицата минаха двама полицаи на мотоциклети, после още две патрулни коли. Накрая над сградите прелетя полицейски хеликоптер.

— Днес Питър Китнър получи рицарско звание в Бъкингамския дворец — заяви рязко баронесата, сякаш не беше чула нищо от това, което й каза.

— Представям си — отвърна хладно Реймънд.

— Не ми дръж такъв тон, мили мой. Знам, че имаш проблеми, но трябва да разбереш, че всички останали часовници продължават да тиктакат и не можем да си позволим да изгубим още време, защото и бездруго закъсняваме. Когато разговаряхме за последен път, ти пътуваше с влака от Чикаго и ме увери, че ключовете са у теб. Къде се намират в момента?

На Реймънд му се прииска да затвори веднага. През целия си живот не беше чувал добра дума от нея, само сухо изброяване на фактите. Когато беше дете, раните от игрите или дори кошмарите му бяха третирани без емоции, като проблеми, с които трябваше да се справят възможно най-бързо и ефективно. Още тогава тя му беше обяснила, че животът е изпълнен с малки и големи проблеми. И сега положението не беше по-различно. Независимо от всичко, което се беше случило междувременно, той си оставаше невредим, на свобода и в относителната безопасност на хотелската си стая.

— Мили мой, зададох ти въпрос за ключовете.

— Бях принуден да оставя багажа си във влака. Предполагам, че в момента са в полицията.

— Ами Нойс?

— Баронесо, според мен не разбираш какво се случва тук.

— Не, мили мой. Ти не разбираш.

Реймънд разбираше всичко. Алфред Нойс също трябваше да има ключ от сейфа в банката. И щеше да знае къде е самата банка. Без ключа, без съдържанието на кутията и без да убият Нойс, нямаше да разполагат с нищо. За баронесата бяха важни само два въпроса. Дали беше успял да научи името и адреса на банката? И дали се беше погрижил за Алфред Нойс?

— Не — отговори той.

— Warum?

Настоятелният въпрос „защо“ беше зададен на немски — баронесата имаше влудяващия навик да сменя езиците по средата на разговора, като по този начин насилствено тъпчеше в главата му все нова и нова информация, която според нея щеше да му трябва в живота. Френски, немски, английски, испански, руски, езикът нямаше значение за нея. От Реймънд се очакваше винаги да разбира за какво разговарят около него, дори понякога да се преструва, че не е така.

— Madame la baronesse, не ме слушаш — избухна Реймънд ядосано. — В момента съм обект на национално издирване от полицията. Каква полза би имало от мен, ако ме арестуват или застрелят?

— Това не е отговор — изтъкна тя по същество ясно и точно както винаги.

— Права си — съгласи се той, като почти шепнеше; наистина винаги беше права. — Не е отговор.

— Не си ли спомняш, мили мой, колко пъти сме разговаряли за значението на трудните времена, които единствени могат да те научат да се приспособяваш и да се издигнеш над тях? Нали не си забравил кой си?

— Как бих могъл? Нали постоянно ми го напомняш.

— Тогава разбери колко е сурово изпитанието, на което в момента са подложени твоето обучение, твоята интелигентност и ум. След десет, двайсет години всичко ще ти се струва като детска игра, но ще си запомнил себе си като герой, който е научил безценен урок. Като те хвърля в огъня, Бог ти помага, както винаги е правил, да намериш пътя към величието.

— Да — прошепна Реймънд.

— Сега ще се погрижа за твоите нужди. Самолетът е най-лесен. Паспортът и намирането на пилот, който да ти го предаде, ще бъдат малко по-трудни, но всичко ще пристигне утре. А ти се погрижи за Нойс. Вземи му ключа, разбери къде е банката и го убий. Прати ключа на Бертран с експресен куриер, а той ще отиде до Франция и ще прибере нещата от сейфа. Всичко ясно ли е?

— Да.

Реймънд забеляза още една група полицаи на тротоара. Не бяха същите като патрулните полицаи, които беше видял по-рано. Тези носеха шлемове и противокуршумни жилетки и бяха въоръжени с автомати. Реймънд се отдръпна от прозореца, защото няколко от тях гледаха към горните етажи на хотела. Бяха от специалните части и очевидно се готвеха да нахлуят в сградата, където се намираше той.

— Баронесо, на улицата са се събрали специалните части — каза той.

— Искам да забравиш за тях и да ме чуеш, мили мой, наистина да чуеш гласа ми — каза тя тихо и властно. — Знаеш какво искам. Кажи ми го, на руски.

— Аз… — той се поколеба, без да откъсва очи от улицата.

Баретите не се бяха помръднали.

— Кажи ми го — заповяда тя отново.

— Вся… — започна той бавно, — вся… его… судьба… в руках… Господних.

— Кажи го пак.

— Вся его судьба в руках Господних — повтори той.

Този път гласът му прозвуча по-силно и уверено.

Вся его судьба в руках Господних. Цялата му съдба е в ръцете на Бог. Беше стара руска поговорка, но баронесата я беше променила така, че да има предвид него самия. Съдбата, за която говореше, беше неговата собствена съдба; Бог ръководеше всичко и нищо не ставаше случайно. И Бог отново го изпитваше, като му заповядваше да стане и да намери изход, тъй като винаги имаше изход.

— Вся его судьба в руках Господних — повтори Реймънд още веднъж.

Сигурно беше произнасял тази мантра десетки хиляди пъти през живота си, по същия начин, по който баронесата го беше научила още в детството.

— Пак — прошепна тя.

— Вся его судьба в руках Господних!

Вече изобщо не мислеше за полицията, а само за думите в тази клетва, властна и неизбежна, сключена с Бога и със самия него.

— Ето, видя ли, мили мой? Вярвай в провидението, в обучението и в таланта си. Ако вярваш в тях, всички пътища ще се отворят за теб. Ще се справиш и с полицията, и с Нойс, а после и в петък с нашия прескъп…

Тя направи пауза и Реймънд усети как в името, което последва, се вляха десетилетия омраза:

— … Питър Китнър.

— Да, баронесо.

— Утре, мили мой, ще разполагаш със самолет и безопасен изход от страната. До петък парчетата ще бъдат в нас, а ти ще бъдеш при мен в Лондон.

— Да, баронесо.

— Бог да те пази.

Чу се щракване. Реймънд бавно остави слушалката на мястото й, все още обгърнат от аурата на баронесата. Отново погледна през прозореца. Полицаите продължаваха да стоят от другата страна на улицата. Но сега му се струваха по-малки. Като шахматни фигури. Вече не се страхуваше от тях, просто трябваше да намери начин да ги разиграе правилно.