Алън Фолсъм
Претендентът (35)

35

Парк „Макартър“, 12:40 следобед

Мустангът на Барън прескочи бордюра и той подкара направо през тревата, за да паркира до форда на Ред. Четири патрулки бяха обградили мястото, а зад тях се виждаха полицаи в униформи, които държаха нарастващата тълпа от зяпачи на разстояние.

Барън бързо слезе от колата и се приближи към гъстия храсталак на брега. Видя Ред и двама униформени полицаи, които стояха отстрани и разговаряха с някакъв скитник с парцаливи дрехи и коса като мръсно лястовиче гнездо. Когато пристъпи към тях, забеляза и Халидей, който тъкмо излизаше от храстите и сваляше чифт хирургически ръкавици.

— Бял мъж — съобщи Халидей. — С лилава коса. Застрелян е с три куршума от упор в лицето. Няма дрехи, нито документи за самоличност. Нищо. Ако някой не се обади, за да съобщи за изчезването му, или не засечем нещо от отпечатъците, ще мине адски много време, преди да разберем кой е. Виж и ти — обърна се той към Барън.

Ред остави униформените полицаи и ги доближи, а Барън влезе в гъстите храсти, откъдето беше излязъл Халидей.

Убитият мъж лежеше настрани в калта само по чорапи и бельо. По-голямата част от главата му липсваше, но все пак беше останало достатъчно, за да се различи боядисаната му в лилавочервено коса. С каквито и дрехи да е бил облечен, сега те липсваха.

— На колко ти се струва? Двайсет и една, двайсет и две? — запита Барън, след като излезе от храстите. Видя, че хората от лабораторията по криминалистика са пристигнали, и продължи: — Чист, с поддържани нокти. Не е бил бездомник. Изглежда, някой е искал да му вземе дрехите.

— Имаш ли представа кога е станало? — попита Ред, като гледаше Халидей.

— Преди половин, един час — отвърна той и посочи към скитника от парка, който говореше с полицаите. — Той какво казва?

— Нищо особено. Влязъл в храстите да се изпикае и едва не го направил върху трупа. Адски се уплашил и започнал да крещи.

Тримата детективи отстъпиха няколко крачки назад, за да оставят криминалистите да претърсят терена.

— Почти гол, точно както заместник-шерифите в асансьора на съда — отбеляза Ред, докато ги гледаше как работят.

В гласа му се долавяше гняв, какъвто Барън досега не беше забелязвал у него.

— Смяташ ли, че е Реймънд? — попита Халидей.

Първите журналисти вече пристигаха на местопрестъплението. Както обикновено Дан Форд беше сред тях.

— Да. Смятам, че е Реймънд — съгласи се Ред.

— Командире? — обърна се Дан Форд към него. — Знаем, че тук е бил убит млад мъж. Смятате ли, че Реймънд Торн има нещо общо?

— Виж какво, Дан — ухили се Макклачи, като погледна първо него, а после и останалите репортери. — Най-добре разговаряйте с детектив Барън. Той може да говори от името на разследването не по-зле от всеки друг.

После Макклачи махна на Халидей и двамата се отдалечиха. Барън сви рамене. Ред явно му съобщаваше, че отново е спечелил благоволението му и че разривът между двамата е преодолян с изпращането на доклада за Донлан. Нещо повече, правилата бяха останали непокътнати. „Всички проблеми трябва да се разрешават вътре в отряда.“

— Реймънд ли е главният заподозрян, Джон? — попита Форд.

Зад него се тълпяха нови и нови репортери. Включваха се видеокамери, протягаха се микрофони. Още една кола спря до тази на Ред и Халидей. Вратите се отвориха и от нея слязоха Полчак и Валпарайсо. След кратък разговор двамата новопристигнали детективи закрачиха през тревата към униформените полицаи, които продължаваха да разпитват скитника.

— Кой е убитият? — подвикна някой от журналистите.

Барън се обърна към тях.

— Все още не знаем. Освен че е мъж на двайсет и няколко години, застрелян няколко пъти в лицето. — Отговорът му прозвуча остро и гневно. — И да, Реймънд Торн е заподозрян за това убийство. Вероятно главният заподозрян.

— Идентифицирахте ли жертвата? — попита друг репортер.

— Не слушате ли какво ви говоря? — попита Барън все така остро.

Отначало сметна, че раздразнението му е насочено към Ред — заради начина, по който просто го беше потупал по главата и го беше приел обратно в отряда, — но сега, докато стоеше пред Дан Форд и останалите репортери, а камерите и микрофоните записваха всичко, той осъзна, че Макклачи е само част от проблема. Истинският проблем беше в самия него, защото приемаше всичко твърде лично. Приемаше лично както хладнокръвното убийство на Донлан, така и смъртта на непознатото хлапе в храстите, и мъката на родителите му, която щяха да носят завинаги в сърцата си, след като самоличността му бъдеше установена и полицията им съобщеше за смъртта на техния син. Приемаше лично и смъртта на хората, убити в сградата на съда, и съдбата на техните деца и семейства. И най-сетне, след всичките тези години той все още не можеше да се справи със спомена за убийството на собствените си родители.

А имаше и нещо друго. Нещо, което осъзна едва сега, докато стоеше пред тълпата от репортери и електронните им приспособления в жегата и мръсния градски въздух: чувството, че за цялата история с Реймънд е виновен самият той. Именно той го беше приел в ареста; той беше стоял в Паркър Сентър и беше оставил Реймънд да го изиграе — сякаш Реймънд през цялото време беше знаел какво точно се е случило с Донлан — и беше разкрил истинските си емоции, като по този начин беше доказал на Реймънд, че предположението му е правилно. Барън още тогава трябваше да разбере колко лукав и опасен е Реймънд и да направи нещо по въпроса, най-малкото да предупреди пазачите му да бъдат особено внимателни. Трябваше, но не го беше направил. Вместо това беше избухнал и по този начин беше дал на убиеца цялата информация, от която имаше нужда.

Барън рязко се извърна към Дан Форд.

— Искам да ми направиш една услуга, Дан. Сложи снимката на Реймънд на първа страница на „Таймс“. Колкото по-голяма, толкова по-добре. Можеш ли да го направиш?

— Предполагам — кимна Форд.

После Барън се обърна към останалите репортери.

— Днес за втори път се нуждаем от помощта на гражданите, за да открием Реймънд Торн. Бихме искали снимката му да продължи да се показва във всички новинарски емисии, а водещите да продължават да съобщават, че всеки, който го е видял или дори само му се е сторило, че го е видял, трябва веднага да се обади в полицията. Реймънд Торн е обществен враг номер едно. Той е въоръжен и изключително опасен.

Барън спря за миг, защото забеляза буса на съдебния лекар, който подмина патрулките и подкара по тревата към храсталака, където беше открит трупът на момчето. После пак се обърна към репортерите и видеокамерите.

— Имам и едно съобщение лично за теб, Реймънд, ако ме гледаш. — Барън си пое дъх и когато заговори отново, в гласа му се усещаше същото тихо, подигравателно съчувствие, с което самият Реймънд се беше обърнал към него предишния ден в Паркър Сентър. — Бих искал да знам как се чувстваш, Реймънд. Добре ли си? Ти също можеш да се обадиш в полицията винаги когато искаш. Потърси мен — знаеш как се казвам, детектив Джон Барън от Отряд пет-две. Ще дойда и ще те прибера лично, където ми кажеш. Така никой няма да пострада. — Барън се поколеба отново, после продължи все така тихо: — Така ще бъде най-лесно за всички, Реймънд. А най-вече за теб. Ние сме девет милиона, а ти си само един. Сам си направи сметката, Реймънд. Не е трудно да изчислиш какви шансове имаш. Това е всичко.

Барън се отдалечи към мястото, където Полчак и Валпарайсо разговаряха с началника на криминалистите.

Дори да не беше постигнал нищо друго с тази реч към камерата и молбата си за съдействие от страна на гражданите, поне току-що беше обявил лична война на Реймънд.