Алън Фолсъм
Претендентът (184)

10

Мартин имаше само няколко секунди да се запита какво се е случило с него и къде е попаднал, какво става и какво му предстои от тук нататък, защото зад него се отвори врата и в стаята влязоха двама мъже със скиорски маски. Единият бързо мина покрай него и дръпна завесите на прозореца. Другият изтика децата навън от стаята и ги предаде на някой, който чакаше в коридора.

— Кои сте вие? — попита Мартин.

— Ела — отвърна гърлено по-близкият мъж.

В същото време вторият рязко преметна някаква лента пред очите на Мартин и я завърза, а после пристегна и ръцете му зад гърба.

— Ела — повтори първият.

Двамата го изблъскаха от стаята и го поведоха нагоре по едно стълбище, а после по второ. Ребрата и раните му го боляха от усилието. Не виждаше нищо.

Минаха по къс коридор и спряха.

— Седни — обяви гърленият глас с акцент, който Мартин не можа да определи.

Миг по-късно чу как вратата зад него се затвори.

— Седни — заповяда му отново гласът.

Мартин бавно приклекна, докато не усети твърд стол под себе си.

— Ти си американец — обяви гърленият глас и Мартин подуши миризма на цигари в дъха му.

— Да.

— Казваш се Никълъс Мартин.

— Да.

— Какво работиш?

— Студент съм.

Нещо изведнъж го удари през лицето — ръка с отворена длан, а не юмрук. Мартин се отдръпна и едва не падна от стола. Една силна ръка го дръпна обратно и той изохка от болката в ребрата.

— Какво работиш? — повтори гласът.

Мартин нямаше представа какви са тези хора и какво искат, но знаеше, че е по-добре да запази самообладание и да не им противоречи, поне засега.

— Щом знаете как се казвам, значи портфейлът ми е у вас — отвърна той, без да повишава глас. — Значи вече сте проверили документите ми и знаете, че съм студент в Манчестърския университет в Англия.

— Не работиш ли за ЦРУ?

— Не — отвърна безизразно Мартин.

Опитваше се да отгатне какви са. От методите им на действие и въпросите, които му задаваха, можеше да предположи, че са или терористи, или наркопласьори, а може би комбинация от двете. И в двата случая обаче те явно смятаха, че са ударили джакпота, като неволно са уловили голяма риба в мрежите си.

— Какво правеше в Давос?

— Аз… — Мартин се поколеба, преди да отговори, после реши да каже истината. — Бях поканен на вечеря.

— Каква вечеря?

— Просто вечеря.

— Не е било „просто вечеря“, мистър Мартин — възрази гласът, внезапно изпълнен с гняв. — Било е официално събиране, на което да се оповести възвръщането на руския цар. Присъствал е самият президент на Русия. В дрехите ти намерихме плик. В него имаше официална покана, където беше описана целта на събирането. Предполагам, като сувенир за всички присъствали.

— Плик ли?

— Да.

Мартин едва сега си припомни, че елегантно облечен метрдотел в балната зала на вилата му беше подал малък пакет, който той беше прибрал в джоба си, без да мисли, точно преди да излезе на пътеката с Александър. Сигурно за това ставаше въпрос — нещо като официален сувенир за всички гости, който по чудо беше оцелял в спускането по планинския поток заедно с портфейла му.

— Твърдиш, че си студент, и въпреки това те канят на такива събирания?

— Да.

— Защо?

Мартин в никакъв случай не искаше да споменава за Ребека. Един господ знаеше какво ще направят, ако разберат, че сестра му е бъдещата съпруга на новия руски цар — тогава Мартин незабавно щеше да се превърне в скъпоценна плячка за поне половин дузина терористични организации от целия свят. Не, трябваше му друг отговор, и то бързо.

— Гостувах на преподавател от университета. Баща й е изтъкнат член на британския парламент и също беше поканен.

— Как се казва?

Мартин се поколеба. Никак не му се искаше да споделя такава информация, особено за Клем или баща й. От друга страна, сигурно нямаше да им е толкова трудно да проверят списъка на гостите за онази вечер. Както и толкова много други неща, този списък сигурно вече беше качен някъде в интернет или дори беше публикуван в пресата — иначе откъде можеха да знаят, че и руският президент е присъствал?

— Казва се сър Робърт Роудс Симпсън — отвърна Мартин. — Член на Камарата на лордовете.

За момент не се чу нищо; после изщрака запалка и той чу водещият разпита дълбоко да си поема дъх. Беше запалил цигара. Миг по-късно дрезгавият глас продължи.

— Беше прав за портфейла. В него има и една снимка на привлекателна млада жена, направена пред някакво езеро. Коя е тя?

Мартин се стъписа. Ставаше дума за Ребека. Самият той беше направил снимката, малко след като тя пристигна в „Юра“. На снимката изглеждаше здрава, изпълнена с надежда и радост. Мартин толкова обичаше тази снимка, че я носеше в портфейла си.

— Попитах те коя е тя — напомни гласът.

Мартин изруга наум. Проклета да е тази снимка! Проклет да е и той, че я носеше със себе си! Сега разполагаха с нещо, което го свързваше с Ребека. Но той не можеше да си позволи да я издаде.

— Едно гадже — отвърна накрая.

Последва нов жесток удар, който го събори от стола направо на пода. Мартин почувства разкъсваща болка в ребрата. Извика, когато две груби ръце го вдигнаха от пода и го тръшнаха обратно на стола. Миг по-късно усети и силен натиск около главата си, защото отново затегнаха превръзката му.

— Коя е тя? — повтори гласът.

— Нали ви казах, приятелка.

— Не, тя е твой колега от агентурата.

— Агентурата? — повтори неразбиращо Мартин.

Това беше термин от разузнаването или военното дело. Какво имаше предвид този човек? Накъде биеше?

— Ако си бил просто гост на вечерята, както твърдиш, защо си получил рана от хладно оръжие и си бил хвърлен в реката да умреш? Значи работиш за ЦРУ и някой е разбрал, може би руснаците.

Гласът изведнъж притихна и стана по-заплашителен.

— Единственият ти проблем е… че си оживял.

Значи така. Смятаха го за оперативен работник от американското разузнаване, който е успял да проникне във висшия ешелон на руската политика, и смятаха Ребека за някаква негова сътрудничка.

— Ще попитам отново, мистър Мартин. Кое е момичето? Как се казва?

— Казва се Ребека — отвърна Мартин с равен глас; нямаше да им каже нищо повече. — Не работя нито за ЦРУ, нито за някоя друга разузнавателна агенция. Следвам в Манчестърския университет. На вечерята в Давос ме покани една приятелка, която преподава там, дъщерята на сър Робърт Роудс Симпсън. Излязох да се разходя в снега, подхлъзнах се и паднах от един мост в някакъв бърз поток, който ме завлече. Порязах се на някаква ръбеста скала или клон във водата. По-късно успях да се изтегля на брега, където съм изгубил съзнание. Там ме е намерил някой от семейството — момиченцето, струва ми се. — Мартин помълча и добави: — Мислете каквото искате, но ви казах цялата истина.

Настъпи дълга тишина. Мартин чу шумолене на дрехи. После усети, че водещият на разпита се надвесва напред. Миризмата на тютюн се усили.

— Ще те помоля да си зададеш един въпрос, Мартин — каза тихо дрезгавият глас. — „Заслужава ли да рискувам живота си, като продължа да дрънкам безсмислици? Готов ли съм да умра заради лъжите, които казвам?“

Отново настъпи тишина. Мартин не знаеше какво ще направят с него от тук нататък. После ръцете му изведнъж бяха освободени. Той чу отдалечаващи се стъпки, някаква врата се отвори, затвори и заключи. Мартин веднага свали превръзката от очите си. Нямаше почти никаква разлика; стаята, в която се намираше, беше тъмна като гроб.

Той несигурно се изправи и се опита да намери вратата. Ръцете му пробягаха по една стена, после по втора и трета. Най-сетне напипа дървена повърхност. Пръстите му заопипваха по нея и откриха бравата. Той я завъртя, но вратата не се отвори. Мартин дръпна по-силно, но не се случи нищо. Той протегна ръка към пантите, но те също бяха стегнати и здрави. Трябваше му чук и длето или поне отвертка, за да ги махне.

Мартин се върна към центъра на стаята, едва не се препъна в стола си и се отпусна на него. Беше в нещо като просторен килер или склад без прозорци. Понякога чуваше градски шумове — клаксон или сирена, — но това беше всичко. Разполагаше само с мрака, стола и дрехите на гърба си — същите дрехи, с които беше излязъл от балната зала на вила „Енкрацер“, т.е. смокинга, осигурен от Александър Кабрера. Мартин вдигна ръка към лицето си. Брадата му не беше просто набола, а наистина пораснала.