Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Барън/Никълъс Мартин (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Exile, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън Фолсъм. Претендентът
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2004
Редактор: Кристин Василева
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-080-9
История
- — Добавяне
48
Над града бяха надвиснали сиви тежки облаци. Един мъж, облечен в изискан кариран костюм, морскосин шал и тъмни очила, които плътно прилепваха към лицето му, предпазливо пристъпи навън от изхода за инвалиди и излезе на Дворцовия площад зад Ермитажа. Под якето си носеше автоматичния пистолет на Мурзин и беше готов за стрелба, ако полицията го чакаше. Но навън нямаше никого. От далечния звук на сирените можеше да се предположи, че поне засега са съсредоточили усилията си към овладяването на тълпата на главния вход. Александър се поколеба още миг, после нагласи очилата на лицето си и закрачи напред.
Видя черната волга. Нямаше представа къде е неговият шофьор от ФСО или другите агенти. Беше ги забелязал за последен път, когато излязоха от Тронната зала, след като баронесата им беше заповядала да напуснат.
Той бързо се обърна и погледна през широкия площад. В центъра беше величествената Александровска колона, възпоменателен паметник за победата над Наполеон. От другата страна беше служебната сграда на двореца, свързана с Гвардейския щаб посредством импозантна триумфална арка. На върха на арката имаше масивна скулптура на Победата в колесницата си с шест коня, която тежеше шестнайсет тона. Тя също беше построена за победата на Русия във войната от 1812-а. Паметниците трябваше да вдъхнат надежда и кураж на руското сърце — и може би наистина щеше да стане така, ако точно в този момент не беше погледнал зад себе си и не беше видял бледите, но все още забележими кървави отпечатъци от обувката си, с които оставяше удобна следа.
Ужасен, той тръгна бързо през площада, но не се решаваше да побегне, за да не привлече внимание. Докато вървеше, нарочно провлачваше тока на дясната си обувка, като неловко и отчаяно се опитваше да изтрие останалата кръв. В същото време умът му препускаше отчаяно, като се опитваше да възстанови събитията от кабинката в мъжката тоалетна. Не беше имал достатъчно време, когато сваляше дрехите си и се преобличаше с карирания костюм на мъжа, когото беше убил. В бързината сигурно неволно беше стъпил в кръвта с десния си крак, а подметката я беше попила като гъба. Призракът на ножа продължаваше да го преследва. Защо беше започнал да го използва отново? Ако не го беше направил, баронесата все още щеше да бъде жива, както и Мурзин, за да го пази.
Навсякъде около себе си чуваше вой на сирени. Отляво се виждаха полицейски коли, които отцепваха служебния паркинг на музея. Поне петдесет души го бяха видели на върха на стълбището, изцапан с кръв. При целия хаос не можеше да предположи след колко време полицаите и агентите на ФСО ще намерят трупа на мъжа в тоалетната заедно с неговото яке и панталоните му. Откриването му щеше да създаде допълнително объркване. Никой нямаше да знае какво се е случило, защо дрехите на царевич са там, къде е той и какво е станало с него. Първото им предположение — особено след като го бяха забелязали окървавен на стълбището — щеше да бъде, че са го атакували същите хора, които бяха убили баронесата и Мурзин, и той или беше убит, или взет в плен, или се криеше някъде в огромната сграда. Затова щяха да започнат търсенето си оттам. Никой нямаше да знае, поне в началото, че убитият е бил облечен в кариран костюм. Всичко това му даваше скъпоценно време и място, в които да маневрира. Александър направи още една крачка и се огледа. Площадът беше пуст. Той продължи напред.
Изведнъж се сети за Мартин. Мартин беше там, на стълбището, сред тълпата, и се изкачваше към него. Беше гладко избръснат и отслабнал, с къса коса и евтин костюм от кафяво кадифе. Несъмнено беше Мартин. Александър разбра, че ще го познае навсякъде. Причината беше проста: очите му. Мартин винаги щеше да гледа право в него, сякаш беше негова сянка и душа едновременно.
„Престани! — каза си Александър. — Трябва да разсъждаваш трезво! Престани да се вманиачаваш с този Мартин!“
Той вдигна поглед. Вече беше почти под Триумфалната арка. Все още не се виждаха полицаи, поне не тук. От другата страна на арката го чакаше Санкт Петербург, а той знаеше, че след като веднъж успее да стигне до града, можеше просто да се стопи в него, както беше направил в Лос Анджелис. Александър отново погледна назад. Никой, нищо. Вече беше под арката. Обърна се за един последен поглед. И точно в този момент вратата на изхода за инвалиди се отвори и навън излезе един човек. Беше далеч, но нямаше никакво съмнение кой е.
Никълъс Мартин.