Алън Фолсъм
Претендентът (122)

43

Джефри Хигс и трима от телохранителите в тъмни костюми изведоха Питър и Майкъл Китнър от страничния вход на хотел „Крийон“, на рю Боаси д’Англе, където ги очакваше лимузината на Китнър. Един от бодигардовете отвори вратата и тримата се качиха, Хигс влезе последен. Шофьорът потегли веднага, набра скорост и прекоси Плас дьо ла Конкорд, а после зави по „Шанз-Елизе“ към парижкия апартамент на Китнър, който беше на авеню Виктор Юго.

— Искам да разбереш кой беше това и какво точно знае — каза Китнър, като гледаше право към Хигс.

— Да, сър.

— От сега нататък ще имаме ограден район за медиите. Майкъл ще ти даде списък на журналистите, които ще се допускат в него. Ще проверявате документите им за самоличност. Няма да пускате никой друг.

— Да, сър.

Майкъл Китнър се обърна към баща си.

— Ако е бил репортер, бързо ще разберем кой е.

Питър Китнър не отговори. Очевидно беше разтревожен и се държеше на разстояние.

— От къде може да знае за Давос? — почуди се Майкъл.

— Не знам — отвърна рязко Китнър.

Той за момент изгледа Хигс, после отново зарея поглед навън, към тълпите по тротоарите на „Шанз-Елизе“, които не бързаха да се прибират въпреки късния час и януарския студ.

„Не знам — повтори на себе си. — Не знам.“

Никълъс Мартин притисна телефона до ухото си и се надвеси над бюрото в миниатюрния кабинет на Арман, докато чакаше да се свърже.

— Хайде, Ребека — промърмори. — Вдигни телефона.

Обаждаше се за шести път. Първите три пъти се обади на мобилния телефон на Ребека, но тя не вдигна. Разтревожен и изнервен, той беше изчакал десет минути, преди да позвъни отново. Тя пак не вдигна. Най-сетне Мартин затвори и набра направо номера на хотел „Крийон“, като поиска от рецепцията да го свържат със стаята й. Резултатът беше същият.

— Хайде де — промърмори той и отново погледна към бележките, които беше надраскал на един лист пред себе си.

Полет на „Еър Франс“ 1542, излита от „Шарл дьо Гол“, терминал 2-Г в 7:00. Пристига в Женева в 8:05 на терминал М.

— По дяволите, Ребека, вдигни телефона.

Мартин чувстваше как тревогата му нараства с всяко следващо иззвъняване. Вече беше събудил Арман, но не беше научил нищо различно от историята, която му разказа братът на Надин още първия път, когато се върна от хотела. Да, беше изпратил Ребека до вратата на стаята й в „Крийон“. Да, тя беше затворила вратата след себе си. Да, беше чул как я заключва. Но не знаеше нищо повече. Ако иска, може да го закара до хотела веднага, за да проверят. Не, няма проблеми, беше отвърнал Мартин, просто е станало някакво объркване, няма за какво да се тревожим. Арман беше кимнал с благодарност, когато чу това, и отново си беше легнал да спи.

Телефонът иззвъня още два пъти, после един мъжки глас с френски акцент се обади:

— Съжалявам, сър, но търсеното лице, изглежда, не отговаря.

— Знаете ли дали мис Мартин случайно не е излязла от стаята си?

— Не, сър.

— Бихте ли проверили на рецепцията дали не е излязла и не е оставила съобщение къде отива?

— Съжалявам, сър, но нямаме право да даваме подобна информация.

— Но аз съм брат й!

— Съжалявам, сър.

— Колко е часът?

— Току-що мина полунощ, сър.

— Опитайте отново да позвъните в стаята й, моля ви.

— Добре, сър.

Полунощ. Часовникът на бюрото на Арман показваше същото. Ребека беше пристигнала в хотела в единайсет вечерта, точно един час по-рано. Телефонът отново започна да звъни, цели дванайсет мъчителни пъти, преди мъжкият глас да се обади:

— Съжалявам, сър, но никой не вдига. Желаете ли да оставите съобщение?

— Да, кажете на мис Мартин, че я търси брат й. Да ми се обади веднага щом получи съобщението.

Мартин даде на оператора домашния номер на Арман и затвори. После пак погледна часовника.

12:03 вечерта.

Вече беше четвъртък, 16 януари.

Къде беше Ребека, по дяволите?