Алън Фолсъм
Претендентът (191)

17

Не знаеше защо му го дадоха. Пък и нямаше никакво значение. Телевизорът означаваше светлина. След всичките тези дни в тъмното беше готов да го прегърне като икона. След един час вече го смяташе за стар познат, а до края на деня — за приятел. Нямаше значение, че на него се хващаше само един канал, нито пък че качеството на приемането, в зависимост от положението на металната антена, беше или кристално ясно, или просто невъзможно за гледане, със силен „снеговалеж“ и жестоко изкривен звук. Звукът и без това нямаше чак такова значение, защото най-често говореха на немски, а Мартин не разбираше този език. Нищо нямаше значение. Телевизорът си оставаше връзка, макар и слаба, със света извън главата му. Нищо, че даваха предимно стари американски телевизионни сериали, дублирани на немски. За пръв път от много дни насам разполагаше с нещо друго, освен със самия себе си, собствения си гняв, тежките мисли и мастиления мрак.

А после се случи и нещо съвсем различно, което промени всичко — започнаха вечерните новини. Изглежда, се предаваха от Хамбург, но показваха репортажи от целия свят, в много от които имаше интервюта на оригиналния език с коментар на немски. Така не само чу отново английски език, но видя и репортажи от Ню Йорк, Вашингтон, Сан Франциско, Лондон, Рим, Кайро, Тел Авив и Южна Африка. И малко по малко започна да придобива представа за това кой ден и коя дата е, докато стигна и до часа на денонощието.

Беше 7:50 вечерта в петък на 7 март, точно седем седмици след като беше паднал в планинския поток над вила „Енкрацер“. Сети се за Ребека. Къде ли беше тя сега, какво ли се беше случило с нея? Вече сигурно го бяха обявили за мъртъв и бяха прекратили издирването. Как ли беше реагирала тя? Дали беше добре, или отново се беше стоварила в ужасната бездна на предишното си състояние? Ами Александър, или по-точно казано Реймънд?! Дали вече беше станал цар? Дали вече не се бяха оженили?

Точно в този момент сякаш някой горе чу молбите му и двамата изведнъж се появиха на телевизионния екран — Ребека се усмихваше топло и беше облечена по-елегантно, отколкото изобщо я беше виждал някога, а до нея стоеше Реймънд, с изрядно пригладена коса, изискан костюм и обръсната брада. Човек никога не би могъл да разпознае в негово лице предишния Реймънд Торн. Двамата вървяха по някакъв коридор в Бъкингамския дворец заедно с нейно величество кралицата на Англия. Кадърът почти незабавно се смени с практически същата сцена, но във Вашингтон, където този път ги показаха в Розовата градина на Белия дом, в компанията на президента на САЩ.

Немският говорител заглушаваше отделните английски думи, които се чуваха от речта на президента, но дори по този начин Мартин успя да разбере за какво става дума — сватбата между Александър Николаевич Романов, царевич на Русия, и Александра Елизабет Габриел Кристиян, принцеса на Дания, трябваше да се състои в Москва в сряда, на първи май, Деня на труда в бившия СССР, и щеше веднага да бъде последвана от коронацията на царя в Кремъл.

Мартин намали звука на телевизора и остана като зашеметен, вторачен в екрана с невиждащ поглед. Трябваше да направи нещо. Но какво? Беше затворник, заключен в тази стая.

Чувствата изведнъж го надвиха. Той се обърна, отиде до вратата и заблъска по нея, като крещеше някой да отвори. Трябваше да излезе. Трябваше да излезе веднага!

Продължи да блъска и да крещи още дълго, но не дойде никой, така че той най-сетне спря и се върна при телевизора, който мътно осветяваше стаята. Ядосано го изключи. Екранът потъмня, Мартин се върна на матрака, легна и се заслуша в собственото си дълбоко дишане. По-рано светлината беше всичко за него. Сега мракът беше добре дошъл.