Алън Фолсъм
Претендентът (165)

86

Петък, 17 януари, 4:10 следобед

Дългите следобедни сенки се плъзгаха над долината, когато Мартин зави по главната улица на Давос и намали скоростта, защото настигна дълга опашка от таксита и лимузини. По тротоарите се тълпяха мъже и жени с делови костюми и палта, които разговаряха помежду си или по мобилните си телефони и, изглежда, не обръщаха внимание нито на снега под краката си, нито на полицейските патрули, нито дори на войниците с барети и леки картечници. Изглежда, никой никъде вече не беше в безопасност, дори най-богатите и влиятелни хора, изолирани от всички в едно курортно селище в швейцарските Алпи.

Бяха приели въоръжените патрули като неизменна част от живота си и бяха готови да живеят с опасността.

Един полицай от Давос им обясни как да стигнат до вилата:

— Карайте седем километра извън града, после ще видите каменна пирамида. Трябва да завиете надясно покрай нея. Няма как да я пропуснете, скалата е висока трийсет метра. На входа на алеята ще има и две бронирани коли, пълни с командоси.

— А как ще обясниш моето присъствие? — поинтересува се Коваленко, докато Мартин си пробиваше път през натоварения трафик.

Руснакът може и да беше получил заповед да се върне в Москва, но нито й обръщаше внимание, нито говореше за нея.

— Аз съм поканен на гости у Кабрера, а ти пътуваш с мен. Би било невъзпитано да не покани и двама ни.

Коваленко леко се усмихна и погледна навън. След няколко минути излязоха от оживеното селище и потънаха в дълбоките сенки на иглолистна гора, а после все така бързо навлязоха в красивата долина, сякаш излязла от пощенска картичка. Високо от двете им страни се издигаха покрити със сняг алпийски върхове с имена като Пища, Якобсхорн, Парсен и Шацалп.

4:40 следобед.

Разтопеният сняг започваше да замръзва по шосето. Скоро щеше да се превърне в коварен, почти невидим черен лед.

Мартин отпусна газта, после хвърли поглед към Коваленко. Руснакът мълчеше и гледаше през прозореца и Мартин се досети, че е притеснен. С отказа си да се върне в Москва, както му бяха заповядали, той се поставяше в трудна ситуация, която щеше да става все по-деликатна с времето. Въпросът беше защо изобщо го прави. Дали наистина дълбоко в себе си не беше убеден, че Кабрера наистина е Реймънд, а не обратното, както твърдеше постоянно? Или просто не беше сигурен и не му се искаше да е дошъл толкова близо, без да провери лично? Или… се дължеше на тайния му план? Дали не работеше за някой друг или с някой друг? Някой толкова важен, че заради него да рискува да загърби заповедите, които бяха издали собствените му началници?

Изведнъж му хрумна и още нещо. Мартин не можеше да си обясни защо по-рано не се е досетил за него.

— Лондон — каза той рязко и погледна Коваленко. — Кога трябваше да обявят кой всъщност е Китнър и че ще става цар? В деня, когато получи рицарско звание, или на следващия ден…

— Не. Новината беше прекалено важна, за да я изтърсят по същото време. Канеха се да го обявят след няколко седмици.

— След няколко седмици?

— Да.

Мартин го изгледа вторачено.

— На 7 април?

— Да.

— В Москва?

— Тази информация е строго секретна — възкликна изумено Коваленко. — От къде знаеш?

— От бележника на Халидей — бързо излъга Мартин. — Беше си отбелязал датата и мястото, но след тях имаше голяма въпросителна, все едно не е знаел какво точно означават.

— Как така Халидей е разполагал с всичко това?

— Не знам — излъга отново Мартин и се съсредоточи върху пътя, като търсеше отбивката за вила „Енкрацер“.

Тогава му хрумна и още нещо. Кабрера беше наел вилата точно преди обявяването на новината за Китнър. Дали не беше планирал същото и за Лондон? В този случай обаче не беше ставало въпрос за вила, а за елегантна частна резиденция — къщата на Ъксбридж Стрийт 21, недалеч от руското посолство. Нещо повече, в календара си точно под бележката „Лондон, 14 март“, Реймънд беше отбелязал — „руско посолство, Лондон“. Дали това не означаваше, че представянето на Романови е трябвало да се състои там, на тази дата? Мартин отново се обърна към Коваленко, готов за нова лъжа.

— В бележника на Халидей имаше още две дати. И двете бяха отбелязани с „Лондон“ и бяха четиринайсети и петнайсети март. Значи Китнър е трябвало да бъде представен пред света след три седмици, но кога са щели да го запознаят със…

— Семейство Романови? — довърши Коваленко вместо него.

— Да.

— На четиринайсети март. На официална вечеря в руското посолство в Лондон.

Боже господи! Ето го! Това обясняваше бележката на Реймънд за руското посолство. Мартин отново погледна към пътя.

— А после вечерята изведнъж е била отменена?

— Да.

— От кого?

— От самия Китнър.

— Кога?

— Мисля, че е станало на тринайсети март. В деня, в който е получил рицарското звание.

— Обяснил ли е защо?

— Не ми казаха. Според мен никой не е разбрал защо. Просто е взел еднолично решение да отложи вечерята за друга дата.

— Може би причината е, че тогава Александър Кабрера все още е бягал от полицията в Лос Анджелис под името Реймънд Оливър Торн. Те хванаха Торн чак на петнайсети март. Китнър все пак управлява световна новинарска агенция. Вероятно е знаел за убийствата в Мексико, Сан Франциско и Чикаго и е разбрал кои са жертвите дори преди полицията да ги идентифицира. Може би именно тези убийства са накарали Нойс да избяга в Лондон. Не само за да спаси живота си, ако е бил следващият в списъка на Реймънд, но и за да се посъветва с Китнър какво да направят, за да се спасят от Кабрера. Който, не бива да забравяме, е най-големият син на Китнър и пряк наследник на трона.

— Да не би да предполагаш, че Кабрера си е мислел да стане цар?

— Според мен продължава да си го мисли — отвърна Мартин. — Просто трябва да изчака семейство Романови да разберат кой е Китнър, а малко преди да направят официалното изявление, да подхвърли тази информация на медиите. Изведнъж целият свят ще разбере кой е Китнър и какъв се кани да стане.

Коваленко го изгледа студено.

— После Китнър ще бъде убит и Кабрера, като негов първороден син, автоматично ще стане следващият наследник на трона.

— Точно така — каза Мартин и продължи разсъжденията си. — И само след няколко дни, може би дори няколко часа, красивият и преуспял, но саможив Александър Кабрера ще разкрие истинската си самоличност и ще замине за Москва, където публично ще оплаче баща си и в същото време ще декларира, че ако народът го иска, той е готов да му служи.

— И тъй като правителството вече се е съгласило да върне монархията, няма причина да предполагаме, че те няма да приемат и този вариант. Кабрера и баронесата са предвидили всичко още от самото начало. — Коваленко се усмихна тънко. — Така ли смяташ наистина?

Мартин кимна.

— Трябваше да стане още преди една година и щяха да успеят, ако Кабрера едва не беше убит от полицията в Лос Анджелис.

Коваленко замълча за дълго, преди да проговори отново:

— Проблемът в твоите разсъждения е, че разказваш всичко от гледната точка на Кабрера. Нека ти напомня, че именно Питър Китнър, а не Александър Кабрера отмени срещата на семейство Романови и отложи собственото си възкачване на трона.

— Докога?

— Досега. До този уикенд в Давос. И по този начин отложи и представянето си на семейството вчера, в Париж.

— Коваленко, кой е избрал датите? Китнър ли? Или решението е било взето от руското правителство?

— Не знам. Защо?

— Защото ми се струва едва ли не изчислено така, че Кабрера да има достатъчно време да унищожи досието си — както веществените доказателства, така и базите данни, да се възстанови от раните, получени при „инцидента по време на лов“ и от пластичната операция — която може и да е била необходима, а може и да е направена, за да не може да го разпознае никой, който го познава като Реймънд Торн, — а после да се върне към своя бизнес, така че нищо да не изглежда необичайно.

— Твърдиш, че някой е бил в състояние да забави целия процес, докато Кабрера се приготви?

— Точно това твърдя.

— Мартин, за да се постигне всичко това, този някой би трябвало да има огромно политическо влияние в Русия, за да може да контролира и двете камари на парламента. Това е невъзможно.

— Така ли?

— Така.

— Освен ако този човек — Мартин внимателно избираше и подчертаваше всяка следваща дума — не е умопомрачително богат, с безупречна репутация, отлично образование и такова обществено влияние, че да се познава лично, и по този начин да е в състояние да манипулира, най-важните хора на най-високите етажи на властта и финансите в Русия. Тоест да притежава средствата, влиянието и коварството да ги изработи до един.

— Баронесата?

— Ти го каза.