Алън Фолсъм
Претендентът (178)

4

Москва, неделя, 19 януари, 7:05 сутринта

Телефонът прекъсна неспокойния сън на Коваленко. Той веднага вдигна слушалката и се надвеси над масичката до леглото, като се опитваше да не събуди жена си.

— Да — каза тихо.

— Обажда се Филип Ленар, инспекторе. Съжалявам, че те будя толкова рано в неделя сутринта — каза полицаят от Париж. — Доколкото разбрах, са те свалили от случая.

— Да. От ФСО ще ви върнат колата.

— Разбрах, благодаря.

Коваленко наклони глава встрани. Ленар говореше прекалено безизразно и думите му сякаш увисваха във въздуха. Нещо не беше наред.

— Прекарал си повечето от вчерашния ден в пътуване, нали?

— Да. От Цюрих до Париж, а после до Москва. Трябваше да ти се обадя от летището в Париж. Съжалявам. Но какво е станало? Защо се обаждаш?

— От тона ти разбирам, че още не си чул.

— Какво да съм чул?

— За Никълъс Мартин.

— Какво за него?

— Той е мъртъв.

— Какво?

— Бил е нападнат от банда радикални антиглобалисти в Давос в петък вечерта.

— Господи боже — каза Коваленко, разроши косата си и се изправи.

— Какво има? — попита сънено жена му.

— Няма нищо, Татяна, заспивай — отвърна той и отново се обърна към телефона. — Нека ти се обадя след половин час, Филип… На мобилния, да.

Коваленко затвори и се загледа в празното пространство пред себе си.

— Какво има? — попита го отново Татяна.

— Един мой познат, американец, е бил убит в петък през нощта в Швейцария. Не знам какво да правя.

— Приятел ли ти беше?

— Да, приятел.

— Съжалявам. Но щом е мъртъв, какво трябва да правиш?

Коваленко погледна встрани. Отвън долетя рев на камион, докато шофьорът неумело сменяше предавките.

Той изведнъж се обърна към Татяна.

— Изпратих по пощата един плик от Цюрих — той спря и се замисли, защото дните му се бяха слели… — в петък. Още не е пристигнал, нали?

— Петък беше онзи ден, така че не, естествено, не е пристигнал. Защо?

— Нищо, няма значение.

Коваленко подръпна ухото си, прекоси стаята и се обърна към жена си.

— Татяна, знам, че току-що се прибрах, но наистина се налага да отида до министерството.

— Кога?

— Сега.

— Ами децата? Не са те виждали от…

— Татяна. Трябва да тръгна веднага.