Алън Фолсъм
Претендентът (67)

67

3:33 сутринта

Барън изкара мустанга на заден ход от алеята, пое по улицата и спря до бугенвилиите. Реймънд лежеше на пода на колата точно зад гърба му и Барън не се съмняваше, че беретата или колтът, а може би и двете, са в ръцете му.

Барън видя колата на Гримзли и Върмиър нагоре по улицата. Сигурно вече бяха забелязали светлината на фаровете и се чудеха какво става. Той настъпи газта, доближи ги и спря.

— Не можах да заспя — обясни, като изпълняваше нарежданията на Реймънд. — За толкова много неща имам да мисля, че по-добре да отида отново на работа. Не искате ли да прекъснете дежурството и да си ходите вкъщи?

— Както кажеш — прозя се Гримзли.

— Благодаря още веднъж — каза Барън, после даде газ и се отдалечи.

— Добре — обади се Реймънд от задната седалка. — Засега.

Минута по-късно Барън зави по булевард „Лос Фелис“ и излезе на магистралата „Голдън Стейт“, която щеше да го откара на север до летището в Бърбанк.

Реймънд беше казал, че истинската заплаха за Барън не е пистолетът, а собствената му съвест. А след това беше обяснил и за допълнителните си предохранителни мерки — ако казваше истината. Те представляваха поредица от имейли, които щяха да се изпращат автоматично и със закъснение до областния прокурор на Лос Анджелис, вестник „Лос Анджелис Таймс“, Дружеството за защита на гражданските права на щата Калифорния, щаба на ФБР в Лос Анджелис, централата на Си Ен Ен в Атланта и губернатора на Калифорния. В тях се обясняваше кой е Реймънд и какво се е случило според него със задържания Франк Донлан, като се добавяше и фактът, че самият Реймънд е прекарал известно време с Донлан в качеството си на негов заложник и единственият пистолет, който е видял през това време, е бил същият, с който Донлан е убил хората във влака — същият, който арестуваният в крайна сметка беше предал на полицията, преди да се съблече и да излезе с вдигнати ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Реймънд беше обещал, че ще спре изпращането на тези имейли със закъснение — щеше да ги „върне“, както се беше изразил, — след като се качи на самолета.

Според твърденията на Реймънд по този начин той просто спестяваше на Барън мъчението да се явява пред съда, който ще се опита да установи дали има достатъчно доказателства, за да обвинят него и останалите детективи в убийството на Франк Донлан. И Реймънд беше напълно прав, защото независимо от показанията, които щяха да дадат останалите, за да защитят себе си и доброто име на отряда, Барън нямаше да бъде способен да спести истината под клетва. И двамата с Реймънд го знаеха.

От друга страна, ако Реймънд все пак успееше да избяга, какво щеше да се случи? Човекът, който беше убил Ред Макклачи, двама помощник-шерифи, един консултант от Ню Джърси и едно хлапе от Германия, без да се поколебае и за миг, щеше да остане на свобода и да продължи серията си от убийства, мотивирани от същите неясни и зловещи причини. Колко невинни хора трябваше да загинат още, преди да свърши? И дали един от тях щеше да бъде Алфред Нойс?

И така, Реймънд имаше право. Всичко беше въпрос на лична съвест. Ето защо, когато разговаряше с Дан Форд преди няколко минути, Барън го беше нарекъл „Дани“. Последния път, когато го беше направил, двамата все още бяха на девет години и Форд веднага му беше казал, че мрази да го наричат така и името му е „Дан“. Барън се беше засмял, беше му казал, че това са глупости, и пак го беше нарекъл „Дани“. В резултат от това Дан Форд го беше фраснал по носа, Джон се беше разревал и избягал вкъщи. Оттогава той мъдро го наричаше „Дан“ — допреди няколко минути, когато нарочно сбърка името му, като се надяваше Форд да се досети, че е загазил и по този начин се опитва да му го съобщи.