Алън Фолсъм
Претендентът (24)

24

Паркър Сентър, Сряда, 13 март, 7:15 сутринта

Стаята на Отряд 5–2 беше малка и обикновена — с шест стари издраскани бюра и също толкова охлузени въртящи се столове. На всяко бюро имаше компютър и телефонен апарат с множество линии, на масата до вратата имаше общ принтер, а на стената над нея беше окачена голяма черна дъска. На отсрещната стена пък беше закачена коркова дъска за обяви, на която с кабарчета бяха закрепени бележки, снимки на хора и места и подробности по различните разследвани случаи. Третата стена се заемаше изцяло от прозорци, които в момента бяха със спуснати щори, за да не пропускат сутрешното слънце. На четвъртата беше окачена подробна карта на Лос Анджелис. Точно под нея седеше Джон Барън и се взираше в екрана на компютъра. Беше сам.

„ДАТА: 12 март

ДЕЛО №:01714

ОБЕКТ: Франк Донлан, по прякор «Уайти»

АДРЕС: неизвестен

ЗА РАЗСЛЕДВАНЕТО ДОКЛАДВА: младши детектив Джон Дж. Барън

РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРОВЕЖДАТ: командир Арнълд Макклачи; старши детектив Мартин Валпарайсо; старши детектив Ленърд Полчак…“

Барън постоя още малко, после студено и механично започна да трака по клавиатурата. Подхвана доклада оттам, откъдето беше спрял, като изпълняваше инструкциите на командир Макклачи. Правеше го за себе си, за Ребека, дори за Дан Форд. Напускаше по единствения начин, за който можеше да се сети.

„ПОМОЩНИЦИ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО: старши детектив Рузвелт Лий; старши детектив Джеймс Халидей

ОТРЯД: 5–2, Централно полицейско управление

КЛАСИФИКАЦИЯ: самоубийство с огнестрелно оръ…“

Барън изведнъж спря. Избра последния ред, натисна клавиша за изтриване и думите „самоубийство с огнестрелно оръ“ изчезнаха от екрана. Вместо тях той ядосано набра:

„КЛАСИФИКАЦИЯ: убийство

ЖАЛБА: екзекуция на арестанта, извършена от старши детектив Мартин Валпарайсо…“

Барън отново спря. Маркира целия текст, натисна клавиша за изтриване и екранът остана празен. Той се облегна и за четвърти път през последните петнайсет минути си погледна часовника.

7:29 сутринта.

Все още беше рано. И какво от това?

7:32 сутринта.

Барън влезе в малко, ярко осветено кафене с няколко машини за напитки и пет-шест пластмасови масички. Един сержант в униформа си говореше с две цивилни секретарки до вратата. С изключение на тях вътре нямаше никой.

Барън учтиво им кимна, отиде до една от машините и пусна вътре три монети по двайсет и пет цента. После натисна копчето с надпис „Мляко и захар“ и зачака машината да напълни картонената му чашка. Машината го направи и спря. Той си взе кафето и отиде на една маса в ъгъла, където седна с гръб към останалите хора.

Отпи от кафето, извади мобилния телефон от джоба на сакото и набра един номер. На третото позвъняване му отговори познат женски глас:

— Доктор Фланъри слуша.

— Доктор Фланъри, обажда се Джон Барън.

— Разбрах, че сте ме търсили снощи. Получихте ли съобщението ми?

— Да, благодаря ви. Наложи ми се да изляза.

Барън вдигна глава, когато тримата в другия край на стаята избухнаха в смях. После сведе очи и започна да говори по-тихо:

— Докторе, имам нужда от помощта ви. Трябва да намеря друг санаториум за Ребека извън Лос Анджелис и за предпочитане извън щата Калифорния.

— Какво се е случило, детектив?

— Ами — Барън се поколеба, докато намери подходящите думи, — нещо лично, строго секретно и изключително спешно, но не мога да ви кажа повече. Искам да променя някои неща в живота си и първата стъпка е да намеря ново място за Ребека. Не съм мислил къде, може би в Орегон или в Колорадо. Но трябва да е по-далеч от тук и да стане възможно най-бързо.

Настъпи дълга тишина и Барън се досети, че жената отсреща се опитва да предположи какво става.

— Детектив Барън — каза тя най-сетне. — Предвид състоянието на Ребека, според мен двамата с вас трябва да седнем и да поговорим.

— Ей, Джон!

Барън рязко вдигна глава, когато чу името си. Халидей току-що беше влязъл в кафенето и бързо го доближаваше. Барън отново се извърна към телефона:

— Ще ви се обадя малко по-късно, докторе. Благодаря.

Затвори миг преди Халидей да стигне до неговата маса.

— На Осемдесет и шеста улица в Манхатън не живее никакъв Реймънд Торн — съобщи развълнувано Халидей. — Немската компютърна компания, за която твърдеше, че работи, не съществува. Според полицейското управление в Чикаго по отпечатъци и документи е чист, но току-що научихме, че в едно шивашко ателие в техния град са измъчвани и убити двама мъже — миналата неделя, малко преди Реймънд да се качи на „Саутуест Чийф“. Не са открили оръжието на убийството, но според данните от аутопсиите трябва да е било със същия калибър като онзи рюгер, който намерихме в чантата му. Искат го за балистичен анализ. Освен това — продължи той, — в чантата имаше и самолетен билет първа класа на името на Реймънд Торн за полет от Лос Анджелис до Лондон, който тръгва в 17:40 в понеделник следобед. Значи отначало не е възнамерявал да отдели два дни, за да пристигне дотук. Работя заедно с ФБР, за да се опитаме да накараме някой в отдел „Паспорти“ на Държавния департамент да ни разчете данните от магнитната лента на паспорта му. Полчак урежда балистичните експертизи. За теб остава да отидеш на съдебното заседание и да не позволиш на съдията да го пусне под гаранция.

За миг Барън остана напълно неподвижен, сякаш не беше чул добре.

— Джон — каза настоятелно Барън. — Чу ли какво ти казах?

— Да, Джими, добре — Барън изведнъж се изправи и прибра телефона в джоба си, — тръгвам веднага.