Алън Фолсъм
Претендентът (38)

38

Бевърли Хилс, 1:30 следобед

Реймънд вървеше бързо по Брайтън Уей, като подминаваше нови и нови луксозни бутици и крачеше по тротоари, толкова чисти, че сякаш ги бяха полирали ръчно. Подмина го един ролс-ройс, а после и една дълга лимузина с тъмни стъкла. Няколко секунди по-късно той достигна целта си — бижутерския магазин „Алфред Нойс“. Пред него беше паркиран блестящ черен мерцедес, а до колата стоеше шофьор в черен костюм.

Точно така. Нойс беше останал в магазина по работа.

Реймънд оправи раницата на гърба си. Беретата тежеше под якето му. Той бутна вратата от махагон и полирана мед с готово обяснение защо един млад човек с джинси и лилава коса под бейзболната шапка на „Ел Ей Доджърс“ иска да влезе в толкова луксозен и недостъпно скъп за него магазин.

Реймънд пристъпи по дебелия мокет и остави вратата да се затвори зад гърба му. Огледа се, като очакваше да види как Нойс обслужва клиента с мерцедеса. Вместо това видя една много добре облечена, фризирана и импозантна продавачка. Клиентът също беше там — млада, чувствена блондинка с къса рокля, която не оставяше много на въображението. Стори му се, че я познава от някой филм, но не беше сигурен. Нямаше никакво значение, както впрочем и измисленото обяснение за присъствието му в магазина. В мига, в който попита за Алфред Нойс, целият му план се разпадна на съставните си части.

— Мистър Нойс — уведоми го продавачката с по-голяма доза арогантност дори от тази, която използваха свръхбогатите приятели на баронесата — не е в града.

— Не е в града ли? — повтори Реймънд. Беше зашеметен. Подобно нещо изобщо не му беше хрумвало. — Кога ще се върне? — попита той.

— Не зная — отвърна жената и изправи рамене. — Мистър Нойс и съпругата му заминаха за Лондон.

Лондон!

Реймънд се озова на тротоара; вратата на бижутерския магазин се затвори зад гърба му. Беше като онемял от собствената си глупост. Имаше само една възможна причина Нойс да замине за Лондон и това беше да е научил за убийствата в Чикаго, а може би и за другите, и да е побягнал не само от съображения за собствената си безопасност, но и за да се посъветва с Китнър. И ако наистина беше така, първата им работа щеше да бъде да отидат до сейфа и да преместят нещата. А ако това се случеше, целият му план, изготвен заедно с баронесата, щеше да…

„Реймънд.“

Той чу познат глас да произнася името му и замръзна на място. Зад него имаше някаква пицария. Вратата беше отворена и клиентите се бяха събрали около един голям телевизор. Той също влезе вътре и застана на прага. Хората гледаха новините. Пуснаха видеозапис на интервю с Джон Барън. Той стоеше в парка „Макартър“, точно пред храсталака, където Реймънд беше убил Йозеф Шпеер.

„Бих искал да знам как се чувстваш, Реймънд. Добре ли си?“

Барън гледаше право в камерата и му се подиграваше, като говореше със същата престорена загриженост, която самият Реймънд беше използвал срещу него в Паркър Сентър преди по-малко от едно денонощие.

„Ти също можеш да се обадиш в полицията винаги когато искаш. Потърси лично мен. Знаеш как се казвам, детектив Джон Барън от Отряд пет-две. Ще дойда сам, където ми кажеш. Така никой няма да пострада.“

Реймънд пристъпи напред, раздразнен от поведението на Барън, но и изненадан от факта, че бяха открили трупа на Шпеер толкова бързо и почти в същия миг бяха разбрали кой го е убил.

После изведнъж усети нечие присъствие вляво от себе си и се озърна. Едно младо момиче го гледаше. Когато забеляза, че и той я гледа, тя отклони очи и отново се взря в екрана, привидно погълната от новините. Реймънд също погледна към телевизора, където вече не даваха Барън. Вместо него се появи собствената му снимка от полицейското досие в Лос Анджелис, анфас и в профил. После отново показаха Барън в парка. Подигравателният тон беше изчезнал, сменен от мрачно упорство.

„Ние сме девет милиона, а ти си един. Сам си направи сметката, Реймънд. Не е трудно да изчислиш какви шансове имаш.“

После отново показаха снимката на Реймънд. Момичето бързо погледна през рамо, за да провери дали той още е там.

Нямаше го.

1:52 следобед.