Алън Фолсъм
Претендентът (92)

12

— Градини — отвърна той.

Клемънтайн Симпсън, напълно гола в стаята на Никълъс Мартин в хотел „Холидей Ин“ в Хампстед в четири следобед, го изгледа с любопитство.

— Градини?

— Още от дете бях запленен от добре поддържаните градини. Не знам защо. Събирах книги за тях. Харесваха ми места като Версай, „Тюйлери“ в Париж, градините в Италия и Испания. — Той се усмихна с копнеж. — И духовната магия на източните градини, особено на места като „Риотанджи“, дзенбудисткия храм в Хиконе, или „Кацура Рикю“ в Киото. Вчера минах през Кенсингтън Гардънс тук, в Лондон. Изумителни са.

— „Кацура Рикю“? — попита Клем, а в гласа й внезапно се беше появила бдителност.

— Да, защо?

— Разкажи ми повече.

— Защо?

— Просто го направи.

Мартин сви рамене.

— Записах се в политехнически колеж в Сан Луис Обиспо — той е на брега на океана в Калифорния, между Лос Анджелис и Сан Франциско. Започнах да следвам ландшафтна архитектура и… — Той спря, защото изведнъж осъзна, че не може да й разкаже за убийството на родителите си и внезапното си прехвърляне в Калифорнийския университет, защото така щеше да стигне и до по-съвременните събития. Мартин бързо се окопити и продължи: — Ребека живееше с мен в един апартамент недалеч от колежа. Когато се разболя, решихме, че най-доброто място за нея ще бъде в Лос Анджелис, така че аз се прехвърлих в Калифорнийския университет, за да бъда до нея. Записах английски, защото тогава това беше специалността, в която приемаха най-лесно. Но по време на първи и втори курс успях да мина и няколко свободно избираеми курса във Факултета по изкуство и архитектура.

Той се усмихна, като се надяваше тя да не задава въпроси. После осъзна, че се усмихва и заради приятните спомени от следването си.

— Изучавах неща като „Елементи на градския дизайн“ и „Теория на ландшафтната архитектура“.

Мартин се излегна по гръб и се загледа в тавана.

— Нали ме попита какво бих направил с живота си? Ето това. Щях да се науча да проектирам и построявам градини.

Клем изведнъж се надвеси над него, а големите й гърди докоснаха неговите.

— Гавриш се с мен — каза тя с престорена ярост, но и известно напрежение в гласа, което подсказваше, че наистина е малко раздразнена.

— Какво?

— Гавриш се, защото знаеш всичко за мен.

Мартин се отдръпна, сякаш беше сгрешил, че беше споделил с нея най-съкровените си мечти.

— Познавам те от ден и половина. Откъде мога да знам нещо за теб?

— Знаеш, по дяволите.

— Не, не знам, по дяволите.

— Тогава откъде знаеш, че се занимавам с това?

— С кое?

— С това?

— Кое?

— Градини.

— Моля?

— Когато идвам в клиниката, работя като доброволка. Основната ми професия е на преподавател по градско и извънградско планиране в Манчестърския университет в Северна Англия. Работата ми е да обучавам студенти, някои от които ще се превърнат именно в ландшафтни архитекти.

— Сега ти се гавриш с мен — зяпна я Мартин.

— Не е вярно.

Клемънтайн Симпсън изведнъж скочи и отиде в банята. Когато се върна, беше увила голяма хавлиена кърпа около тялото си.

— Калифорнийският университет. Той в Лос Анджелис ли се намира? — попита тя.

— Да.

— И ти имаш бакалавърска степен по английски с допълнителни курсове по ландшафтна архитектура?

— Да — ухили се Мартин. — Защо?

— Искаш ли да го направим?

— Пак да правим любов? — Той задърпа хавлията й, като се опитваше да я свали. — Ако ти си навита, и аз съм готов.

Тя бързо се отдръпна, като придържаше хавлията плътно до тялото си.

— Говоря за университета. Искаш ли да дойдеш в Манчестър и да следваш пейзажен дизайн?

— Ти се шегуваш.

— Манчестър е на три часа път с влак от Лондон. Ще можеш да ходиш в университета и на свиждания на Ребека всеки път, когато поискаш.

Мартин я изгледа мълчаливо. Да продължи образованието си, особено в сферата, за която беше мечтал като дете, беше нещо, което никога не му беше хрумвало по-рано.

— Пътувам за Манчестър тази събота. — Клем разтвори хавлията, но само за да я увие по-плътно. — Ела с мен. Виж училището. Запознай се с някои от студентите. Виж как ще ти се стори.

— Заминаваш в събота?

— Да, в събота.