Алън Фолсъм
Претендентът (60)

60

Четиримата изчезнаха от поглед. Продавачката очевидно имаше ключ от апартамента на Нойс, иначе защо да идва с тях? Значи оставаха броени минути, дори секунди, преди да стигнат до външната врата. Нямаше време да оправя къщата, за да скрие следите от пребиваването си. Реймънд бързо отиде до банята и надникна през миниатюрното прозорче към алеята отзад, като се чудеше дали се бяха сетили да изпратят полицаи на задния вход. Доколкото можеше да види, не.

За миг той изхвърча от банята, прекоси кухнята, излезе през задната врата и хукна надолу по стълбите. После измъкна пистолета от колана и отвори вратата. Голям камион закриваше алеята наполовина и двама чистачи събираха боклука. В другия край алеята беше свободна. Реймънд излезе и тръгна към колата на Нойс, като държеше беретата до бедрото си. Хладнокръвно натисна бутона на алармата на ключовете, отвори вратата и се качи. Миг по-късно двигателят заработи и той излезе на заден ход на алеята. Камионът се беше преместил още малко напред, но все пак му оставаше достатъчно място за маневри.

Той премести лоста на автоматичните скорости и натисна газта. Колата подскочи напред, но в същия миг му се наложи да натисне спирачката. Втори боклукчийски камион беше излязъл от другия край на улицата и му пречеше да мине.

10:23 сутринта.

Жената, която работеше в бижутерския магазин на Алфред Нойс, се казваше Грета Адлър. Именно тя отключи външната врата на апартамента му.

— Благодаря ви — каза Барън. — А сега изчакайте тук, моля.

Той хвърли поглед към Лий и Полчак, после извади колта от кобура на колана и влезе. Лий и Полчак го следваха плътно. Коридор. Малък кабинет. Дневна. Спалня. Кухня. Отваряха врати, проверяваха гардероби. Нямаше никого.

— Да огледаме по-подробно.

Лий отиде в кухнята, а Полчак — в спалнята. Барън прибра пистолета си и се върна до външната врата.

— Влезте, мисис Адлър.

— Мис Адлър — поправи го тя, докато влизаше.

Грета Адлър беше разпознала снимката на Реймънд в момента, в който Барън й я показа в магазина.

— Беше тук вчера следобед — каза им тя. — Твърдеше, че търси мистър Нойс, и беше изненадан, дори бих казала смаян, когато му казах, че не е в града, а в Лондон.

— Мистър Нойс познава ли Реймънд Торн? — попита Барън.

— Не мисля.

— Вие самата бяхте ли виждали Реймънд Торн преди това?

— Не.

— Чували ли сте мистър или мисис Нойс да го споменават?

— Не.

— Той обясни ли защо търси мистър Нойс?

— Не му дадох възможност — отвърна Грета и очите й придобиха метален блясък. — Беше облечен по такъв начин, че исках да напусне магазина възможно най-бързо, затова просто му казах, че мистър и мисис Нойс са заминали за Лондон.

— Снимката на Реймънд е във всички новини по телевизията и на първата страница на „Лос Анджелис Таймс“ — възкликна Барън невярващо. — Не я ли видяхте?

— Не гледам телевизия — отвърна Грета и вирна нос към тавана. — И със сигурност не чета „Лос Анджелис Таймс“.

10:27 сутринта.

С напрегнато лице и берета в ръка, Реймънд не откъсваше поглед от задния вход, защото беше напълно сигурен, че Барън и останалите всеки миг ще изскочат оттам. Мерцедесът все още беше заклещен между двата камиона, а шофьорите им стояха един срещу друг, почти допрели носове, и крещяха на испански за някакви пари, които единият дължал на другия.

10:28 сутринта.

Лий излезе от кухнята и се обърна към Грета Адлър.

— Кога заминаха за Лондон мистър и мисис Нойс?

— Във вторник вечерта.

— Имат ли деца или роднини, които могат да влизат в този апартамент?

— Семейство Нойс нямат деца, а никой друг не би им гостувал в тяхно отсъствие. Те не са такива хора.

— Пътуват ли често? Може би плащат на някого, за да им наглежда апартамента?

— Мистър и мисис Нойс пътуват рядко, да не кажа никога. И със сигурност не плащат на такъв човек. Ако го правеха, щях да знам.

Лий погледна към Барън.

— Някой е бил тук, и то съвсем скоро. По кухненския плот има неизсъхнала вода, както и по една чаша.

В същото време Полчак излезе от спалнята.

— Реймънд е бил.

— Какво?

Барън и Лий едновременно се обърнаха към него.

— На пода пред гардероба има същите джинси като онези, с които беше облечен на летището, когато застреля Ред. Има и някакво яке и шапка на „Дисниленд“.

— Откъде си сигурен, че са на Реймънд, а не на Нойс? — попита го Лий.

— Мистър Нойс по-скоро би танцувал върху жарава, отколкото да облече джинси — отсече Грета Адлър. — Същото може да се каже и за продуктите на „Дисни“.

— Но това не означава, че непременно са били на Реймънд.

— Те не са били на Реймънд — отвърна Полчак. — Залагам заплатата си за една година, че преди това са били на Йозеф Шпеер. На етикетчето на джинсите пише, че са произведени в Германия.

Реймънд блъсна вратата на мерцедеса, пъхна беретата в колана си и доближи спорещите мъже.

— Yo soy el doctor — каза бързо на испански. — Esta una emergencia. Рог favor mueve tu troca.

„Аз съм лекар. Имам спешен случай. Преместете камиона, моля.“

Двамата не му обърнаха внимание, а продължиха да спорят.

— Emergencia, рог favor — настоя Реймънд малко по-твърдо.

Най-сетне шофьорът на камиона, който запречваше улицата, погледна към него.

— Si — каза неохотно. — Si.

После за последен път изгледа свирепо колегата си, качи се на своя камион и даде на заден ход. Реймънд бързо измина десетината крачки до мерцедеса, включи на скорост и подкара сантиметър по сантиметър напред, като чакаше алеята да се отвори.

Барън и Полчак слязоха бързо по задното стълбище. Лий ги следваше по петите, като в движение искаше подкрепления от полицията в Бевърли Хилс по радиостанцията си. И двамата спряха едновременно и извадиха пистолетите си. Барън погледна към Полчак, той кимна и те изскочиха навън. Алеята беше празна — с изключение на два боклукчийски камиона, спрени един пред друг на нея. Шофьорите им стояха между тях и продължаваха да се карат.