Алън Фолсъм
Претендентът (109)

29

И двамата бяха свели очи към пода, когато вратата на асансьора се затвори и те поеха надолу.

— Не разбирам как е възможно човек като Халидей, с неговите умения и опит, да се остави да го убият така — каза Форд тихо.

Мартин се опита да възстанови събитията.

— Представи си, че си в привидно безопасен хотел, депресиран, уморен от часовата разлика и малко пиян, може би дори си задрямал и някой чука на вратата. Тъй като не очакваш проблеми, просто отиваш и отваряш. Или не я отваряш, но поне питаш кой е. Човекът отвън отговаря на френски нещо съвсем невинно, значи е от персонала на хотела. Изобщо не се замисляш. Така че отваряш. И човекът отвън знае точно какво трябва да направи в този миг. Един-единствен замах с бръснача, който ти прерязва гърлото.

Очите на Мартин блеснаха от гняв, когато го произнесе. Толкова беше просто и ужасно.

— Говорим за предумишлено убийство, Дан. Въпросът е: защо? Защо убиецът е решил, че трябва да убие Халидей, какво е знаел той и какво се е готвел да направи според него? И освен това, Нойс бил руснак. За пръв път чувам. Ти знаеше ли?

— Не — поклати глава Форд. — Очевидно руските следователи, които дойдоха в Лос Анджелис, не са го споменали. Но мога да ти кажа и още нещо по този въпрос. Фабиен Кюрте, търговецът на диаманти от Монако, също е руски имигрант.

— Така ли?

— Не направих връзката, докато Ленар не заговори за Нойс. Кюрте беше един от най-големите търговци на диаманти в света. Нойс беше заможен бижутер от Бевърли Хилс. И двамата бяха руснаци. Както и братята Азов, за които се предполага, че са убити от Реймънд в Чикаго.

— Нелегална търговия с диаманти? Руската мафия? — попита Мартин. — Заради това ли е всичко според теб? Ами Реймънд? Какво щеше да прави в Лондон? Дали Халидей не е бил по следите му и не е бил убит по тази причина?

— Това би обяснило самолета, който му изпратиха, изтриването на досието му и дори обстоятелствата около кремирането и нещастните случаи с хората, замесени в него. Би обяснило и идването на руските следователи в Лос Анджелис и на Коваленко тук, в Париж.

Мартин кимна.

— И аз мисля, че той не е дошъл само за да разследва едно убийство, но продължава да не ми се вярва, че някой ще изпрати частен реактивен самолет, за да прибере наемен убиец. Теорията ти се връзва с убийствата в Чикаго, Нойс и Фабиен Кюрте, но когато добавим и Реймънд, вече не изглежда правдоподобна. Прекарах прекалено много време с него. Наблюдавах лицето му, слушах как говори, видях как се движи. Беше добре образован и говореше гладко поне три езика, а може би и четвърти, руски. Може и да е бил добре обучен убиец, но ми изглеждаше по-изискан от обикновените престъпници. — Той сви рамене и заключи: — Сигурно Халидей е смятал, че става въпрос за руската мафия, както Ленар и Коваленко в момента. Може и да открият нещо по тази линия на разследването, но не ми се вярва. Аз бях там вътре с него, Дан. И съм убеден, че има още нещо.

Минаваше десет, когато Форд изкара ситроена от паркинга до хотела. По-рано вечерта ясното небе се бе покрило с облаци и сега заваля лек дъждец. Мартин видя величествената Айфелова кула, върхът на която се губеше в ниските облаци. Когато я подминаха, те пресякоха Сена и излязоха на Десния бряг, където се намираха Триумфалната арка, парка „Монсо“ и „Л’Еклюз Мадлен“. След няколко минути вече пътуваха по авеню дьо Ню Йорк, обратно покрай реката към Лувъра. През цялото време мълчаха, но накрая Дан Форд заговори:

— Ти си последният оцелял, нали знаеш?

— Как така?

— Последният от отряда. Халидей ми го каза днес следобед. След сто години вие двамата бяхте останали последните живи членове на отряда. А сега си само ти.

— Не ми се вярва да се гордеят особено с мен като представител на отряда, пък и аз предпочитам да забравя за тази част от историята. — Мартин се загледа през прозореца и накрая каза: — Халидей беше добър човек.

— Точно затова убийството му толкова усложнява нещата. Ти смяташе, че всичко е свършило, но сега и двамата виждаме, че не е.

Форд спря ситроена зад едно такси и се обърна към Мартин. Стъкленото му око зад черните очила с рогови рамки не изразяваше нищо, но другото, здраво око, беше изпълнено с тревога.

— Какво ще направиш, ако пак ти кажа да се махнеш от тук и да се върнеш в Манчестър? Ако ти обещая да държа нещата под контрол и да ти се обадя, когато има нещо ново? Няма да го направиш, нали?

— Не.

— Нито заради мен, нито заради Ребека или лейди Клем? Нито дори заради себе си — Никълъс Мартин, студент по ландшафтна архитектура, човек със спокоен и уреден живот, който има невероятния шанс да се занимава с това, за което си е мечтал като дете?

— Не.

— Естествено, че не. Ти ще се впуснеш в тази история с цялата си енергия и няма да се откажеш, докато не стигнеш до края или самият ти не свършиш. И ако нашият приятел Реймънд все още е сред живите, няма дори да го разбереш, преди да е станало твърде късно. Защото тогава тъкмо ще си влязъл в задънената улица и хоп, той ще се появи зад гърба ти.

Мартин изгледа Форд и рязко се извърна. Пред тях се виждаха светлините на „Нотр Дам“. Отдясно беше дългата тъмна ивица на Сена. От другата страна, през дъждовната пелена, се виждаха светлините на Левия бряг, където живееше Дан Форд и където отиваха в момента.

— Значи ще го направиш независимо от всичко — въздъхна Форд, бръкна във вътрешния джоб на синьото си сако и подаде нещо на Мартин. — Може би ще ти помогне.

— Какво е това?

Мартин завъртя в ръцете си един стар, натъпкан и намачкан бележник с кожени корици, който едва се затваряше и бе завързан с дебел ластик.

— Бележникът на Халидей. Свих го от нощното шкафче, докато ти си играеше на детектив с Ленар. Халидей ми каза, че иска да говори с теб. Може би все още има възможност да ти каже нещо.

Мартин си позволи да се усмихне съвсем леко.

— Крадец такъв.

— Така става, когато познаваш някого по-добре, отколкото трябва.