Алън Фолсъм
Претендентът (117)

37

6:50 вечерта

Навлечен с два пуловера, Коваленко седеше прегърбен над лаптопа си в миниатюрната студена стая на петия етаж на хотел „Сент Оранж“ на рю де Норманди в района Маре. Днес беше сряда, а той беше в Париж от понеделник. Бяха минали само три дни, а Коваленко вече беше сигурен, че ще умре от настинка заради това жалко и допотопно подобие на хотел. Прозорците безмилостно дрънчаха при всеки полъх на вятъра. Паркетът беше изкривен и скърцаше на всяка крачка. Чекмеджетата на единствения шкаф за дрехи го въвличаха в импровизирани състезания по борба всеки път, когато искаше да извади или прибере нещо, защото заяждаха и навътре, и навън. Душът, който се намираше в общата баня в дъното на коридора, пускаше хладка вода в продължение на най-много две минути, а после изведнъж плисваше леденостудена. Отоплението също беше под всякаква критика. Парното се включваше за по-малко от час на всеки два-три. А имаше и бълхи.

Оплакванията му на рецепцията не постигнаха никакъв успех, както и тези пред прекия му началник от московското Министерство на правосъдието, където се беше обадил с молбата да му разрешат да се премести в друг хотел. Отговорът гласеше, че хотелът вече е определен и не може да се направи нищо. Той бил в Париж в края на краищата, а не в Москва, така че трябвало да бъде благодарен и да спре да мрънка. После му затвориха телефона. Да, наистина беше в Париж, но в Москва поне имаше парно.

Така че нямаше какво друго да стори, освен да се опита да забрави къде се намира и да продължи да си върши работата. Той се прибра в хотела, като стискаше хартиен плик със сандвич с шунка и сирене, бутилка минерална вода и бутилка руска водка, които си беше купил от кварталното магазинче.

Първата му задача беше свързана с Никълъс Мартин, който си оставаше загадка. Може и да беше приятел на Форд и да познаваше Халидей отнякъде, но на Коваленко никак не му хареса начинът, по който отговаряше на въпросите му. Отговорите му бяха ясни, но в същото време не даваха информация, като се изключи онова за момичето, с което се бил запознал и което работело в Манчестър. Може би наистина беше студент, а може би не, но със сигурност криеше нещо. А тайната може би беше свързана и с въпросното момиче.

Коваленко отвори лаптопа си и го включи. Три кликвания и той стигна до номера, който му трябваше. Детективът си приготви бележника и набра номера на мобилния си телефон.

Диспечерката в полицейското управление на Манчестър го свърза с инспектор Блекторн. След като се представи, Коваленко го помоли за съдействие. Нуждаеше се от потвърждение на факта, че Никълъс Мартин от щата Върмонт наистина е студент в Манчестърскмя университет.

Блекторн си записа неговия номер и обеща да направи каквото може. Двайсет минути по-късно му се обади. Никълъс Мартин наистина беше постъпил в университета през април.

Коваленко му благодари и затвори, но не беше доволен. Записа си в бележника: „Мартин следва в университета. Къде е учил преди това?“ А после и още нещо: „Да се намери момичето; в какви отношения са с Мартин?“

После той отхапа от сандвича, поля го с два пръста водка и отново се обърна към лаптопа, за да напише доклада си за деня, като се надяваше това да му помогне да подреди нещата в главата си.

Като се изключи предчувствието за Мартин, което продължаваше да го измъчва, на преден план бяха убийствата на Дан Форд и човека в другата кола и тревожните въпроси, свързани с тях. Коваленко се опитваше да изолира собственото си чувство за вина по отношение на смъртта на Дан Форд — можеше да предотврати поне него, — но оставаха и някои други неща. Защо жертвите бяха убити толкова безмилостно? Как беше възможно да е изминало толкова малко време между момента, в който самият той беше видял как Дан Форд завива по отбивката, и момента на убийството? Как така и двете коли се бяха озовали в реката?

Тези въпроси бяха достатъчно тревожни сами по себе си, но те повдигаха и други. Дали убиецът беше действал сам, или имаше съучастници? Как беше пристигнал на местопрестъплението и с какво си беше тръгнал? Поне засега Коваленко предполагаше, че убийствата са дело на мъж; твърде малко жени разполагаха с физическата сила и умствената нагласа, необходими за такава ужасяваща атака. А оставаше и въпросът за човека на име Жан-Люк.

Какво беше казал на Форд по телефона?

„Жан-Люк. Картата е в мен. Ще можеш ли да дойдеш в четири и половина?“

Карта? Каква карта? Карта на какво? Къде се намираше в момента? Дали именно тя не беше причината за убийствата?

Коваленко отпи нова глътка от водката и я поля с минерална вода. Постоянното му наблюдение на Дан Форд беше предизвикало и още един ефект, който не беше планирал — по-близки отношения с Филип Ленар. Френският детектив го беше държал на разстояние още от момента на пристигането му и го беше въвел в подробностите от разследването едва след смъртта на Халидей. Дори после Коваленко щеше да се задоволи да остане в сянката му и да работи самостоятелно. Но внезапното изчезване на колите край реката беше променило напълно картината и той веднага се беше обадил на Ленар, за да му съобщи какво е станало. Очакваше да го смъмрят, защото работеше извън своята сфера, но Ленар му благодари за информацията и веднага пристигна на местопрестъплението.

По някаква причина — лично раздразнение или натиск отгоре — разследването на убийствата на Алфред Нойс и Фабиен Кюрте изведнъж се беше превърнало в приоритет за Ленар и, изглежда, нямаше значение кой ще ги разкрие и ще обере лаврите. Това беше полезно за Коваленко, защото така се оказваше по-близо до центъра на разследването, но и усложняваше положението му, защото задачата му в Париж всъщност се простираше отвъд очевидното разследване на настоящите убийства и включваше нещо, за което французинът изобщо не подозираше. Действителната му задача засягаше съдбата на собствената му родина и за нея знаеха само той и началниците му от специалния отдел на руското Министерство на правосъдието, към който беше зачислен. Прекалено близкото сътрудничество с Ленар криеше риск самият Ленар или някой от хората му да се досети, че Коваленко се занимава и с нещо странично. Но нямаше какво да се направи — след като нещата се бяха развили по този начин, на Коваленко не му оставаше нищо друго, освен да продължава работата си и да внимава още повече.

Внезапен порив на ледения вятър разтърси сградата и студът прониза Коваленко до мозъка на костите. Той отново отпи от водката, отхапа от сандвича и влезе в интернет, за да си провери пощата.

Имаше пет-шест нови съобщения, повечето от които бяха лични и изпратени от Москва: писмо от жена му; от единайсетгодишния му син; от осемгодишната му дъщеря; от съседа му по етаж, с когото продължаваха да спорят за едно общо шкафче в мазето на блока; от прекия му началник, който се чудеше къде ли е поредният му дневен доклад… Но имаше и още едно съобщение, което чакаше с най-голямо нетърпение.

Беше изпратено от кабинета на капитан Ален Льомар от „Карабиниер дьо Пренс“, службата за сигурност на Монако и Монте Карло. Льомар и Коваленко се бяха запознали преди три години по време на един курс по обмен на информация в щаба на Интерпол в Лион. Десет месеца по-късно отново работиха заедно — Льомар му помогна да замрази няколко руски банкови сметки, свързани с мафията, в една от най-големите банки в Монте Карло и по този начин да спре разразилия се в Русия скандал за пране на пари. Коваленко се беше обадил първо на него, когато разбра за убийството на Фабиен Кюрте, за да го помоли за съдействие. Ако имаше късмет, Льомар беше открил нещо интересно.

Съобщението му беше кодирано, но Коваленко го дешифрира за броени секунди.

„Относно Ф. Кюрте. Големият сейф в апартамента му е отворен. Кюрте е водил подробен списък на съдържанието на сейфа с датите, на които са били оставяни ценностите. Много от тях са с голяма парична стойност, но липсват само две: 1) една ролка 8-милиметров филм; 2) старинен испански сгъваем нож, наречен наваха, с дръжка от кост с медни инкрустации, изработен около 1900 г. В списъка до двете неща е отбелязано «А. Н.» — вероятно «Алфред Нойс»? Датата на депозирането им е 01.09. Това е денят, в който Нойс е пристигнал в Монте Карло. Били са стари приятели — от 40 години, — така че Кюрте може би просто му ги е пазил. Няма други подробности.“

Коваленко изключи лаптопа и го затвори. Нямаше как да разбере дали Ленар разполага със същата информация и дали би я споделил с него. Но ако се абстрахираше от политическите съображения, веднага се набиваше на очи най-вероятното обяснение на събитията. Те знаеха, че Нойс е пътувал от Лос Анджелис до Париж, а оттам до Марсилия, преди да пристигне в Монте Карло. Дали това не означаваше, че е взел ножа и 8-милиметровия филм от Марсилия, за да ги премести в личния сейф на Кюрте в Монте Карло? И дали това пък на свой ред не подсказваше, че сделката с диамантите е била само прикритие на действителната трансакция?

Трупът на Нойс беше открит в петък, на десети януари, а Кюрте беше убит в Монако рано сутринта в понеделник, на тринайсети, от което можеше да се заключи, че обезобразяването на Нойс цели не едно, а две неща — на първо място да даде на извършителя достатъчно време да стигне до Монте Карло и да прецени ситуацията, преди убийството на Нойс да се разчуе и Кюрте да повиши бдителността си; и на второ, да прикрие следите от мъченията, на които е бил подложен Нойс, за да разбере къде се намират в момента ножът и филмът. А ако това беше вярно, същата линия на разсъждение можеше да се приложи и по отношение на останалите жертви от руски произход — хората, които бяха измъчвани и убити в Сан Франциско, Мексико Сити и Чикаго. Ами ако убиецът беше отишъл при всички тях не само за да вземе ключовете от сейфа, но и да разбере къде се намира самият сейф? Можеше да се предположи, че жертвите действително разполагат с ключовете, но не знаят къде е сейфът, а убиецът им си мисли, че лъжат, и ги измъчва, за да научи отговора.

Мислите на Коваленко бързо се върнаха към Бевърли Хилс и идеята, че Реймънд Торн е отишъл в апартамента на Нойс не само за да го убие, но и да разбере къде са ножът и филмът. Това обясняваше самолетния билет за Англия, особено ако Реймънд знаеше, че са скрити някъде в Европа — вероятно в банков сейф, което на свой ред щеше да обясни ключовете, открити в багажа му във влака на път за Лос Анджелис.

Детектив Халидей, Дан Форд и Жан-Люк до един бяха убити с някакъв инструмент, остър като бръснач. Дали оръдието на убийството не беше именно ножът, с който убиецът се беше сдобил от сейфа? И ако да, защо? Дали просто му беше под ръка, или самото оръжие имаше някакво специално значение? Предвид ужасяващия начин, по който бяха убити и тримата, дали това не представляваше някакъв ритуал? И ако беше така, дали пък не означаваше, че ритуалът не е приключен и убиецът се готви за следващия си удар?