Алън Фолсъм
Претендентът (217)

43

Александър виждаше златната игла на огромната старинна сграда на Адмиралтейството точно пред тях. От другата страна беше Нева, а точно насреща — Дворцовият площад, на който излизаше задният вход на Ермитажа.

— Свържи се по радиостанцията с агентите на ФСО, които охраняват царицата — заповяда той на своя шофьор. — Накарай ги незабавно да я свалят на входа за инвалиди.

— Слушам, царевич.

Шофьорът намали скоростта, излезе на площада и вдигна микрофона на радиостанцията към устата си.

Никълъс Мартин видя как двете млади жени енергично влязоха в залата; после Клем затвори вратата и двете с Ребека се вторачиха в Мартин и Коваленко, които ги очакваха.

Мартин усети как дъхът на Ребека спря, когато го видя. Беше невероятен момент и за един миг, макар и кратък, времето сякаш спря.

— Знаех си! — извика изведнъж Ребека и се втурна през стаята. Прегърна го. Разплака се. Започна да се смее. — Никълъс, Никълъс, как, Никълъс, как? — Изведнъж, сякаш беше забравила с кого е дошла, тя се обърна към лейди Клем. — А ти откъде знаеше? Откога? Защо не трябва да казваме на момчетата от охраната?

— Трябва да тръгваме — обади се Коваленко и пристъпи до Мартин.

Беше лесно да влязат в Тронната зала — той просто показа на пазачите служебната си карта, — но да излязат от нея и да се качат на лодката щеше да бъде доста по-трудно, ако не побързаха.

Ребека го изгледа объркано.

— Кой е този човек? — обърна се тя към брат си.

— Инспектор Коваленко. От отдел „Убийства“ на руското Министерство на правосъдието.

— Никълъс — обади се напрегнато Клем. — Преди малко Александър е отишъл в Царское село от Москва. Той знае къде е Ребека. В момента пътува насам.

Ребека погледна първо него, после Клем. По лицата и на двамата ясно се четеше страх и напрежение.

— Какво има? — попита тя.

Мартин протегна ръце и здраво стисна нейните.

— Нали си спомняш, когато в Париж ти казах, че Реймънд може би още е жив?

— Да.

— Ребека — Мартин искаше да й го каже по-внимателно, но нямаха никакво време, — Александър е Реймънд.

— Какво? — попита Ребека, все едно не го беше чула.

— Така е.

— Не може да бъде. — Тя ужасено отстъпи крачка назад.

— Ребека, моля те, изслушай ме. Нямаме почти никакво време, преди агентите от ФСО да влязат. Александър носеше един пакет със себе си, когато двамата с него излязохме на пътеката над вилата в Давос. Спомняш ли си?

— Да — прошепна Ребека.

Много добре си спомняше. Дори беше попитала Александър за него. Беше попитала просто от любопитство, но Александър се беше ядосал, затова беше спряла да настоява и повече не беше повдигала този въпрос.

— Докато бяхме далеч от всички, на един мост над потока, той изведнъж отвори пакета — продължи да разказва Мартин. — Вътре имаше един голям нож. — Той рязко вдигна пуловера си. — Виж.

— Не! — извика Ребека и се извърна.

Точно над кръста на Мартин се виждаше грозен назъбен белег. Значи затова Александър беше реагирал по този начин, когато тя беше споменала за пакета! Той си беше помислил, че тя е разбрала какво е имало вътре!

— Той се опита да ме убие, Ребека. По същия начин, по който е убил Дан Форд и Джими Халидей.

— Брат ти казва истината — намеси се меко Коваленко.

Ребека потрепери. Отчаяно й се искаше да не им повярва. Тя се обърна към Клем, като търсеше съюзник.

— Съжалявам, скъпа — каза мило и искрено Клем. — Много съжалявам.

Устните на Ребека се изкривиха, а очите й се наляха със сълзи на болка и недоверие. Виждаше само Александър и неговия поглед, изпълнен с нежност, уважение и непресъхваща любов. Стените на залата изведнъж се завъртяха около нея. Тук, в тази зала, в тази величествена сграда, живееше огромната, изпълнена с достойнство история на императорска Русия. Зад нея — толкова близо, че можеше да го докосне — беше тронът на Петър Велики. Всичко това принадлежеше на Александър по право. Той — и тя — бяха част от тази история.

Пред нея обаче стояха любимият й брат и най-добрата й приятелка. А зад тях стоеше един руски полицай. И въпреки всичко тя отказваше да повярва. Трябваше да има някакъв друг отговор. Друго обяснение.

Ребека започваше да осъзнава, че няма такова. Мартин видя как по лицето й се изписва същата бледност и безпомощност, същата агония и тревога, същото изражение на лудешки ужас, които беше видял на лицето на сестра си по време на кървавата престрелка, когато Полчак я беше взел за заложница и се опитваше да го убие пред очите й. Ребека беше на ръба отново да пропадне в бездната на психическата травма, но той нямаше да го позволи.

Мартин хвърли поглед на Клем, прегърна Ребека и я поведе към вратата.

— Навън ни чака корабче — каза властно. — То ще ни откара от тук. Теб, мен и Клем. Инспектор Коваленко ще се погрижи да си тръгнем живи и здрави.

— Може и да имаме корабче, а може и да нямаме — измърмори Клем.

— Какво? — стресна се Мартин.

— Не е ли на кея? — попита невярващо Коваленко.

— О, там е, и вашият сивокос мъж е на него. Но така нареченото ви корабче всъщност е най-обикновена плоскодънна речна лодка и ако си мислите, че двете с Ребека ще се качим на това нещо, за да прекосим Финския залив посред нощ, докато все още има ледове, дълбоко грешите.

На вратата внезапно се почука и Светлана влезе в залата.

— Какво има? — попита Клем.

— Агентите на ФСО идват, за да отведат царицата. Царевич вече я чака навън.

Ребека изведнъж изправи рамене и се обърна директно към Светлана, с царствено изражение и напълно безизразен глас.

— Оставете ни, моля, и кажете на ФСО, че сама ще сляза след минутка.

— Да, царице — отвърна бързо Светлана и излезе, като затвори вратата зад гърба си.

Ребека се обърна към Мартин.

— Независимо какво е направил Александър, не мога да го оставя без нищо.

Тя бързо се обърна и пристъпи към трона. До него имаше книга за гости и химикалка. Ребека откъсна една страница от книгата и взе химикалката.

Мартин погледна Коваленко.

— Пази на вратата.

После бързо отиде при сестра си.

— Ребека, нямаме време. Забрави.

Тя вдигна поглед към него. Беше силна и несъкрушима.

— Няма да забравя, Никълъс. Моля те.